МАКЕДОНСКИ СЪДБИНИ

Никола ФИЛИПОВ
Печат

Няма нищо измислено в описаните тук истории, колкото и неправдоподобно да звучат те в ушите на неведомите.

„Да не бяха ни освобождавали, щяхме още да си живеем по родните места в Солунско – казваше дядо ми. И добавяше: – Но... при гърците разбрахме що било то робство!”

Семейство Кадреви живее в Солун – многонационален град, където в продължение на векове съжителстват българи и евреи, гърци и турци. Именно заради Солун цар Фердинанд нарежда нападението над съюзниците-разбойници и започва фаталната Междусъюзническа война.

Основното население в Македония е българско за българите, гръцко за гърците и сръбско за сърбите. И всеки си има свои доводи да твърди това.

Гърците са владеели тези места доста векове. Според тях, заради надошлите славяни населението постепенно станало българогласно (почнало да говори български). Но то продължавало да си е гръцко – казват те. Религията им, носиите им, танците им и по-голямата част от обичаите и ритуалите са си останали сходни… Султанският ферман за учредяване на Българска екзархия ги разделил, но въпреки това всички „вулгарофони” са част от гръцката нация.

 


В тази своя великогръцка „мегали идея” гърците са убедили и част от това население – така наречените гръкомани или патриаршисти (останали да почитат гръцкия патриарх).

Сърбите са владеели тези земи в последните десетилетия преди падането им под турско. Когато България съществувала като три малки държавици северно от Стара планина, сръбското влияние стигнало Солунския залив. И щом османците завладели Македония като сръбска провинция, значи и трябвало да я върнат като такава. За сърбите това е „Стара Сърбия”, а населението – „прави” (истински) сърби, които същият този султански ферман за Българската екзархия ги бил заблудил и побългарил. Та това население нарича Рождество Христово като сърбите – Божикь, а не Коледа като българите… Макар и загубил падежните форми, македонският говор си оставал сръбски диалект според тях.

В стремежа си да сърбизират населението също намират помагачи – така наречените сърбомани. Останалите са обявени за заблудено българеещи се – „бугараши”, срещу които битката става непримирима.

Тито разбира, че не би ги направил сърби и в сговор с Георги Димитров и Сталин, Комунистическият интернационал решава да ги обособи като отделна македонска нация. В така нареченото Бледско съглашение от 1-ви август 1947 г. между Тито и Георги Димитров, Македония вместо ябълка на раздора трябвало да стане обединяващото звено на Балканския полуостров.  В Блед те декларират, че никога вече „во век и веков” не би имало сила, която отново да въведе разпокъсващите я граници.

Българската теза няма защо да я описвам. Това население само се определя като българско, когато трябва да избира между Българската екзархия и Гръцката патриаршия, а и от самите гърци е наричано не сръбско или македонско, а българско.

Невероятно звучи твърдението на великосръбските шовинисти, че Екзархията го била побългарила. Население, което в продължение на столетия и то под въздействието на много по-силни фактори не е променило народностното си самосъзнание, не би го променило така лесно за едно-две десетилетия!

Та… семейство Кадреви живее в Солун, където имат влияние всички тези тези. Единствената надежда за обединение на разпокъсаната Македония по време на Втората световна война е тя да стане автономна република в планираната Балканска федерация. За това се борят македонските партизани от трите основни части.

Последни воюват партизаните в Егейска Македония, които останали извън съветската зона на влияние предизвикват гражданска война. С англо-американска намеса, подгонени от гръцката армия, те се изтеглят на север в уж свободната част на Македония, но там вместо като герои – Тито ги посреща с куршуми. Той вече е развалил отношенията си със Сталин. Тогава по планинските билà на запад, на запад и от остров Керкира със съветски подводници та чак в Средна Азия, в град Ташкент.

Там попада Атанас Кадрев, между десетките хиляди гръцки (предимно македонски) партизани, неуспели да установят просъветска комунистическа власт в Гърция, а оттам и пропадналата идея за Балканска федерация. Много години по-късно той ще разбере, че борбата им е била предрешена още когато Сталин и Чърчил са вдигали тостове. Напразно погубил младините си и почти целия си жизнен път за тази фикс-идея.

Когато през 70-те години на 20-ти век разрешили изселване от Ташкент, Атанас със семейството си избра България. Той добре знаеше какво е гръцкото робство и правилно бе разбрал своя произход. Майка му го е учила на български, дядо му е учил някога в българско училище…

Разказа ми Атанас цялата си родова история като приказка. Как най-големият брат останал в Солун и се гърчеел, а най-малкият избягал в Скопие като македонист. И сестра имали – тя се омъжила в Унгария и повече нито я чували, нито я виждали.

 

Даде ми някои данни Атанас и при отиването ми в Гърция през 1984 г. открих брат му в Солун. Името му Николаос Кадрас не издаваше, че има българска кръв в жилите му. От разговора разбрах, че е станал по-грък от старите гърци и не ще да види братята си – предатели на гръцката идея. Гръцката пропаганда така бе проникнала до всяка фибра на тялото и душата му, така бе обсебила и последния му неврон, че той бе готов да се бие за освобождението на Филипополис и всички земи до Стара планина, „поробени” сега от българите.

На връщане за България минах и през третата част на разпокъсаната Македония. По долината на Вардар, през Евзони и Богоройца, през тясно изсеченото каменно дефиле на Демир капия стигнах до Скопие. Там видях и третия брат – Михайло Кадровски. Ама и името му, и фамилията му – точно по законите на Република Македония. Нито е Кадрев, нито е Кадрас.

- Не сакам ни да ги видам, ни да ги чуям! – заяви ми Михайло. Ние сме чисти македонци. Една кръв, от една майка и еден татко. А сега – единиот се погърчил, другиот се побугарил… Предатели! Та и сестра ми се чуди на кого да угоди. Вика била маджарка, нали е мажена в Унгария…

При завръщането ми в България, Атанас чакаше с трепет да чуе нещо ново за братята си. Той бе героят, преминал през партизанското движение и гражданската война, през Сталиновите лагери, подводни преходи, от Балканите до Средна Азия и обратно. Пет пъти бе раняван по битките при Негуш, Воден, Флорина, Грамос...  Гърците заклали в местността Локвата баща му Яне, защото станал ятак, подпомагал сина си партизанин.

- Приказката дето ми я разказа я видях наяве – казах му. – Идеята и идеалите често са по-силни от родството. Жално, жалба жали майка Македония! До какви съдбини я докараха пустите им Велики сили!

 

Никола Филипов

Лондон

Из подготвената за печат книга „Не сади лозе големо“