Зеленият коридор изпреварва българските магистрали

Илко ДЕБЪРЛИЕВ
Печат

„Разломно време” – така Георги Захариев е озаглавил книгата - автобиографично, - в която е събрал по малко спомени от родното си място – с. Ръжена, Старозагорско, и повече подробности и анализи от професионалната си кариера и от работата си като общественик и ръководител. В книгата са намерили място изявите му пред различни средства за масова информация, както и някои от най-важните изказвания по времето, когато е народен представител в 37-мото народно събрание. И не само. Разломното време е невероятно точна метафора, намерена от популярния и обичан общественик Георги Захариев, която очертава солидния професионален, идеологически и обществен профил на своя автор, на времето, за което разказва и в което е взел дейно участие.

Книгата на Г. Захариев представя и позицията му по широк кръг проблемни теми, заявена в пресата, столичната и регионалната, както и по радиоефира.
Георги Захариев дава думата и на свои колеги, приятели и съратници през годините на възхода на България, както и в разломното време на меко наречения преход към пазарна икономика, периода след т. нар. промени от 1989 г.
В раздела „Съратници разказват”, откъдето препечатваме и споделеното от Жан Виденов, министър-председател на България в периода 1995-1997 г., централната роля на разказвачи и анализатори се пада на общественици, лидери на партии, анализатори и казано най-общо – личности, които присъстват ярко в левия спектър на политическия живот на България като проф. Ангел Димов, Мариана Христова, Красимир Премянов, Минчо Йовчев, проф. Минчо П. Минчев, проф. Чавдар Добрев, Иван Кънев...

Премиерата на „Разломно време” е планирана за 20 май т. г., в Казанлък, в Дома на културата „Арсенал”, където Георги Захариев ще бъде домакин на тържеството.
Георги Захариев е напълно прав, като отхвърля в книгата си пораженческата, апологетска (и откровено поръчкова) теза, че проклятията на „разломното време” са някаква историческа орисия за България. Авторът безжалостно раздира димната завеса, зад която мастити „политолози” почти двадесет (по точно – двадесет и пет) години се мъчат да маскират историческите престъпления на номенклатурно-олигархичната шайка, повлякла крак след кремълския палячо с белега на челото.
Перестроечните мантри за безалтернативност и предопределеност на прехода все още димят като старо бунище. Добре охранените номенклатурни чеда - възпитаници на катедрите по научен комунизъм, го разравят всяка медийна сутрин, отработвайки обичайния си надник от тридесет сребърника. Но напоследък няма кой да им плаща. Дежурните наши и чужди „спонсори на предателството” се отдръпнаха. Изглежда, почувстваха, че година-две след бленуваното влизане в Европа нещо се обърна. Хората окончателно отписаха перестроечната бурлеска като провал. Някой близък ден възгласите „Авторът! Авторът!...” може и да гръмнат отвсякъде... И този път съвсем да не са хвалебствени...
За разлика от своите чорбаджии, наемните драскачи на прехода допуснаха да се опият от собствените си идеологически ментета. Решиха, че с „Искаме си царя!” народната „шаячна правда” някак естествено, по гравитачен способ, се е вляла в руслото на перестроечния „стратегически” промисъл. Стори им се, че са ударили джакпота и Първородният грях на прехода вече е недоказуем и ненаказуем.

И избутаха на сцената поредния „социален президент” да прогласи поредната прокламация за национално съгласие – на ограбените с грабителите, на излъганите с лъжците, на предателите с предадените. Позволиха си злорадо да обявяват края на прехода – и жестоко сбъркаха. И завиха на умряло от „простотията народна”, родила и насъскала по тях Бърдоквата от Банкя.
Иска се рядка наглост, за да се криеш зад гърба на народ, който открито презираш, никога за нищо не си питал и винаги без колебание си лъгал. Наглост на кланове, трупали исторически грехове не при един, а при цели два обществени строя, не в едно, а в цели две поколения от „елита”. Наглост на клики, които отколе гледат на властта като на бащиния. Наглост на късносоциалистически хитреци, разпалили семейната свада, наречена първо „размразяване” и „конвергенция”, после – „ускорение” и „перестройка”, накрая – „смяна на системата” и „преход”.
Книгата на Георги Захариев е пълна с опровержения на историческото алиби, трескаво фабрикувано от „кошаревските свидетели” на перестроечните елити. На всяка страница авторът сочи улика след улика за предумишленото и хладнокръвно престъпление срещу Историята, изобличава извършителите му и призовава за възмездие.
Но гневът му е примесен с общата ни тревога, че шансът да постигнем мир със себе си намалява с всяка следваща генерация. И клони към нула, ако поколенията си завещават не изстрадани исторически поуки, не „лек за изкълченото време”, а целенасочено насаждания им мирогледен „опиум за масите” и хищен цинизъм на вечно незадоволени консуматори.
Във всяка разломна епоха се намират хора, които доброволно се нагърбват с общата ни отговорност пред бъдещите поколения – мъчително да търсят и лично да изстрадват историческата истина, колкото и сурова и горчива да е тя.
Такъв човек за мен е и Георги Захариев. Принципният му отказ да заобикаля, отрича и подменя въпроси, които смята съдбовни, е може би най-характерната му гражданска и човешка черта. Да, тя е в рязък дисонанс със зализаната „политическа коректност”, превърнала се във форма на политическо съществуване за много от бившите ни съпартийци. Но лично у мен тя буди най-голямо уважение. Приемам я като израз на неговия личен отказ да приподпише фалшивото историческо алиби на шепа крадливи и продажни „елити на всички времена”.

И съм на неговата страна на барикадата, издигната преди четвърт век.
Вярно е, че господстващият днес политически бон тон напълно отрича самото съществуване на такава барикада. Вярно е, че днес я огласяват само СРС-та на добре платени политически шутове. Но е вярно също така, че тя продължава да тътне с гърма на неспечелените от никого битки на разломното време. И че няма мислещ и чувстващ човек в България, който да не я усеша в себе си и да не знае, че отново и отново ще трябва да избира и застава на едната от страните й.
Авторът ненапразно е избрал скромното подзаглавие „Автобиографично”. С него той подчертава (за първи, но далеч не за последен път в своята книга), че тя е всичко друго, но не е и мемоарна. Георги Захариев съзнателно е посветил книгата си изцяло на разломното време и на личната си, публично заявявана и отстоявана позиция спрямо разделителните линии и граници на това време.
Смятам, че от възприемането на такъв подход книгата е спечелила. Този скромен по обем сборник е много по-смислен и стойностен документ на епохата, отколкото всичките свръхпретенциозни „Епохи...”, „Ери...”, „Цивилизации...”, с които хайлайфни „мъже на всички сезони” ни радват в началото на политическите си зими. Повечето от тях възприемат ролята или на лицемерни оплаквачи, или на инфантилни трубадури на менящите се времена (понякога – едновременно и двете).
Огромното предимство на Георги Захариев е, че в своята книга не прощава никому и нищо – нито отричането, нито подмяната, нито „реституцията в реални граници” на общото ни Време, Съдба и История.
И въпреки че „Разломно време” не е мемоарна книга (а може би – тъкмо поради това), аз много бих искал да прочета някой ден и автобиографията на Георги Захариев. Искрено се надявам, че той вече работи над такава книга. Не крия – бих търсил да намеря в нея и част от своето собствено „аз”.

Макар и от различни поколения, прослойки и краища на България, ние с Георги Захариев сме хора с една съдба. Ние сме живи участници във възхода, падението и последните битки на източноевропейския социализъм през втората половина на 20 век. Принадлежим на една и съща вчерашна и днешна България. На страната, която деградирали червени социалистически велможи разфасоваха за нуждите на покварените си до син антикомунизъм чеда. На страната, която не намерихме сили да изтръгнем от треперещите им алчни ръчички. На страната, която въпреки всичко си остава НАШАТА страна – не ТЯХНАТА.

 

Преди доста години, в един особено силно помрачен от предателство, лична корист и лакейски слугинаж февруари, нашенското политическо негодяйство роди една от крилатите фрази на българския преход – „Днес сред нас няма победители и победени!” Онова издевателско „сред нас” не бива да се забравя и не трябва да се прощава. Особено – на периодично вадените от нафталина „алтернативи”, пънещи се да дават тон за общонародно сричане на политическата азбука от „а” и „б”.
Но още по-важно е да се помни друго – в страни като България преходът изобщо не роди победители – само победени! Доказателство за тази печална истина е, че НИТО ЕДНА от изфабрикуваните у нас „общоприети истини за прехода” няма изгледи да остане в историята. Митовете „цивилизационен избор”, „НАТО” и „Европа” ще последват на бунището отречените идеи и кухите фрази на „гласността” и „перестройката”, „разведряването” и „конвергенцията”.
Ще останат (макар и съвсем не за вечни времена) митовете на Глобалните победители. Със сигурност ще ни надживеят „Американската мечта” и „Държавата на всеобщото благоденствие”, „Свободният пазар” и „Свободата на личността”, „Отвореното общество” и „Краят на историята”. Ще ни надживеят, защото зад гърба ни авторите им (без особен свян) се кичат с лаврите на победители в Третата световна война. Войната срещу нашите държави и строй. Войната срещу нас – децата на социалистическия експеримент.

Да бъдеш победен в необявена и неводена, в предварително предадена и продадена война е трагедия, но не и позор. Позор е да търсиш в общия погром малките си лични, семейни и групови придобивчици. Позор е да хвърляш всички останали (но не и себе си) в битки под лузърски лозунги. „Преходът свърши!” и „Бедността да свърши!”; „Преодоляваме капитализма!” и „Европа да ни оправи!”; „Първо магистрали – после дърва за огрев!” (или обратното – според случая)...
От лозунги като тези може да се направи само един извод – развяващите ги политически дезертьори и мародери са точно толкова „лидери”, колкото са и „елит”. Макар че страшно много им се ще, нито елитарността, нито лидерството вървят по наследство. И нито във Вашингтон, нито в Москва, нито дори в Пекин ги чакат с готови клетвени листове за „слънцето и въздуха...”, за да ги преназначат за наместници на поредния Голям брат върху територията България.
Всъщност още преди двадесет години полюсният свят вече вървеше към своя заник. Само пълната идейна, властова и личностна деградация на тогавашните соцелити може да обясни сладострастния им напън да се присъединят към единия от тези полюси, без да съзнават, че и неговите десетилетия са вече преброени. Всъщност номенклатурната каста предложи на всички нас (не само на шофьорите и охранителите си) – също да се присламчим към Силния на деня и също да се преродим в олигарси (ако можем).

Перестройчиците родиха прехода „по свой образ и подобие” – като фронда на незадоволените еснафи-консуматори.
И съвсем логично и закономерно преходът умира сред общонародно вайкане на все така незадоволените еснафи-консуматори.
И няма да го последва нищо друго освен нов преход – с нови лозунги, с нови цели, с нови движещи сили, с нови водачи. И само от нас и нашите поколения зависи дали някой все пак ще види някога „ново небе и нова земя” и ще стане най-сетне „победител и властелин на дните си”.

А сегашният преход – той съвсем закономерно произведе само губещи. Осъзнаващи се и неосъзнаващи се като такива, съгласни и несъгласни с този факт, самодоволни и завиждащи, отчаяни и гневни – но губещи. Затова и след нас няма да остане общ „Кратък курс по история на прехода”. И слава богу!
Ще останат обаче множество „Хроники на смутното време”, писани от достойни и силни хора - наши съвременници. И ако някога потомците решат да се поучат от нашите грешки (което, разбира се, въобще не е сигурно), ще се обърнат именно към тези хроники. Само това можем – и сме длъжни – да им завещаем. С „Разломно време” Георги Захариев изпълнява този дълг по единствено възможния начин – честно, мъжествено, без пощада към себе си и без лицемерие към другите.