Употребените Балкани

Доц. д-р Стефан АНЧЕВ
Печат

Интересът към Балканите в ново и най-ново време, от страна на Запада и на Русия, води началото си още от борбите на живеещите в рамките на Османската империя православни и славянски народи. Съперничеството с Русия, както и ревнивото отношение към нейното влияние на полуострова, определя симпатиите и антипатиите на Запада към народите от региона. Тази насока в политиката се нуждае и от формирано обществено мнение. Няма да се спирам на всички автори, изливащи омразата си към балканските народи. Не може да се отрече, че все пак те правят и някаква селекция, в която българският народ е поставен на най-ниското стъпало от човешкото развитие.

Защитавайки изцяло политиката на Османската империя, Сейнт Клер и Брофи, нямат нито една добра дума за православното християнско население: „...но дори ирландските революционери струват повече от балканските християни, защото последните нямат история...”. Липсата на познания не им пречи да сипят клевети и неверни квалификации. За тях „най-големият недостатък на българите е, че те не са запазили никаква аристокрация и затова са лишени от история, литература и дори от прецизно оформен език. Арменците, гърците и сърбите имат история, българите нямат никаква. Още по-зле, те са напълно лишени от образовани мъже”1. Друг западен автор, Никълъс Бидъл, който посещава Гърция през пролетта на 1806 г., определя гърците като полуварвари, а „характерът на мъжете в Гърция носи ясния и доловим знак на робството..., те са безчестни и долни в своето подчинение..., те едва се осмеляват да мислят свободно”2. Друг западен автор, лорд Кинрос (Патрик Балфур), който написва и издава в Ню Йорк през 1977 г. изследването си „Разцвет и упадък на Османската империя”, прави много странен, по отношение на обективната истина, анализ на Априлското въстание и Санстефанския мирен договор. За него въстанието е дело на „метежен славянски лидер, мислещ се за Наполеон, който въвлякъл своите последователи в борба с терористични методи. Славяните свирепо се нахвърлили върху турците мюсюлмани прибягвайки до масови убийства”3. Следва описание на реакцията от турска страна, като проявената жестокост, се оправдава „като справедливо възмездие”4. Според същия автор, за Европа „Санстефанският договор е явно нарушение на всички етнически принципи, потъпкване на законите на историческото право, религиозните принципи, както и самосъзнанието на различните неславянски народи на Балканите”5.Това е само една малка част от формирането на определено обществено мнение към балканското православие и славянство. Възстановяването на балканската държавност дава по- всеобхватна възможност за великите сили да ангажират държавите от региона със своята политика.

Първата световна война разделя Балканите на два враждуващи блока, а след нейния край, съответно на победители и победени. Тя оставя след себе си една разрушена и разорена икономически Европа. Резултатът от сблъсъка на двата военно-политически блока определя еднополюсен следвоенен модел за Европа, където имаме победители и победени както в “ядрото”, така и в “периферията”. Неговото съществуване е твърде кратко и завършва с първите противоречия между Великобритания и Франция. Подписаните мирни договори създават не само ново териториално, политическо и икономическо статукво, но и поставят началото на следвоенната схема на споразумения и съюзи за неговото запазване. Великобритания, вярна на принципите на Палмерстон от 30-те години на 19 в., продължава своята огледална политика по отношение на доскорошните си съюзници и врагове. Появата на Лигата на нациите (Обществото на народите) може да се разглежда като безполово създание на Уилсъновите принципи за (първото) следвоенно устройство на света. Много по-логично звучат думите на маршал Фош, казани за Версайския договор, но отнасящи се за цялата Версайско-Вашингтонска система: “Това не е мир, това е двадесетгодишно примирие!” През междувоенния период Франция и Англия са двете съперничещи си държави, което до голяма степен може да се разглежда като вътрешно разделение на еднополюсния модел. Първата прави всичко възможно, за да се обгради със съюзи, водещи политика в неин интерес. Такъв тип съюз е и Малката антанта, включваща една ново консолидирана след войната централноевропейска държава (Чехословакия) и получилите най-голямо териториално разширение балкански държави - Кралството на сърби, хървати и словенци и Кралство Румъния. Последните две имат най-много национални малцинства в новите си граници и поради това запазването на следвоенното статукво се явява и тяхна основна грижа. Фактически и двете държави реализират максимално националните си доктрини. Сърбия - “Начертанието” на Гарашанин, да обедини и включи в границите си всички южни славяни, а Румъния - да осъществи идеята си за Велика Румъния, обединявайки в едно цяло Влахия, Молдова и Трансилвания, а както се оказва и още други територии. Всички нови териториални придобивки веднага получават политическа обосновка за югославската и съответно за румънската им принадлежност. Политиката на Великобритания през междувоенния период залага на такова ограничено възпиране на Германия, което все пак да бъде и възпиращо за прекомерните амбиции на Франция.

Стремежът на Франция към военен съюз с нея, като компенсация за пропадналите гаранции след отказа на САЩ да ратифицира Версайския договор, се преценява от британските лидери като опит за установяване на цялостно господство над континента. Последвалата през 1924 г. окупация на Рейн, се разглежда “като стартова площадка за нахлуване в Централна Европа” и заплаха за английските интереси. Английската традиционна политика и мнителност, породена от политическата й грандомания, диктува поведението й в европейската дипломация. Не е рядкост за дипломатическите среди мнението, че Великобритания трябва да поддържа Германия като противовес на Франция. Избраната от Великобритания европейска политика е съответстваща на геополитическия фактор, даващ й възможност за участие в европейските събития, като страничен, но не толкова отдалечен (като САЩ) наблюдател, с възможности за по-голямо икономическо и политическо влияние в тях6. При така създадената схема на еднополюсния модел на победителите, включването на балканските държави в нея е свързано с утвърждаването на следвоенното статукво, отговарящо на реализирането на техните национални доктрини, както (и преди всичко) с плановете на техните велики покровители. Идеята за първия 2/3 балкански съюз, менажиран от Франция, се заражда още в края на Първата световна война, когато поражението на Централните сили е предопределено и когато идеята за запазването на Хабсбургската монархия намира все по-малко привърженици сред силите от Антантата. Още през лятото на 1918 г. във френския печат се прави своеобразен анонс за създаването на блок от Велика Румъния, Сърбия (все още не е създадено КСХС) и Чехословакия, с всички политически и военни последствия от това, който ще бъде насочен към Германия и ще замести Русия в баланса на силите. Само месец след края на войната в Париж започват разговори между Е. Бенеш, Т. Йонеску, Н. Пашич и Е. Венизелос за съвместни действия на предстоящата Парижка конференция, както и за създаването на съюз между техните държави. Според Бенеш, първоначалната цел на тази идея е установяването на тясно сътрудничество между Чехословакия и Франция, като впоследствие, с помощта на Великобритания, се създаде блок с участието на Чехословакия, КСХС и Румъния. Според чехословашкия министър на външните работи точно тази конфигурация на силите е необходима, за да се неутрализира Германия, да се предотврати реставрацията на Хабсбургската империя и да се създаде преграда срещу настъплението на болшевизма към Централна Европа. Така става ясно, че Малката антанта е замислена като централно-европейски съюз. Включването в нея на две балкански държави, задължава така създадения блок да се занимава и с чисто балкански проблеми, което е продиктувано и от естеството на тяхната външна политика7.

Освен Малката антанта, друга френска идея за влияние в региона е създаването на Дунавска федерация в която освен Австрия, Унгария и Чехословакия трябва да влязат и балканските държави по Долния Дунав. Още от нейното лансиране тази идея не е подкрепена от заинтересованите страни. През време на посещението си в Лондон през февруари 1920 г. румънският министър-председател Александър Вайда-Воевод заявява твърдата си позиция “да се бори срещу всякакъв опит за създаване на Дунавска федерация”. Тази идея среща активното противодействие и от страна на правителствата в Чехословакия и КСХС. Фактически държавите, бъдещи членове на Малката антанта, се обявяват против нов подобен съюз. От Рим също са против идеята за Дунавска федерация не само защото тя е френска и цели създаването на нов препятстващ италианската политика блок, но и защото съзират в нея опит за реставрация на Хабсбургската монархия8. Малката антанта се създава на базата на три двустранни договора: чехословашко-югославски от 14. 08. 1920 г.; румънско-чехословашки от 23. 04. 1921 г. и румънско-югославски от 7. 06. 1921 г. И трите договора са насочени срещу Унгария, а третият - и срещу България, като договарящите се страни се задължават да си оказват помощ в случай на нападение от една от двете страни. Този създаден от Франция алианс просъществува 18 години. Той се оказва и най-дълготрайният, въпреки че има по-скоро демонстративни (по отношение на силата) функции. Разпадането му е предопределено от френската политика, предала своите протежета след тяхното използване9. Другите балкански инициативи, наблюдавани преди всичко от Франция и Великобритания, са Балканската антанта от 1934 г., неосъщественият опит за Балканско Локарно, от 1925-1926 г., както и поредицата от Балкански конференции от 1930 до 1933 г. Балканското Локарно е опит за създаването на поредното обединение в региона, обвързано с условието за запазване на следвоенното статукво. За британската политика то и свързано със създаването на блок от държави, който да осигури английско надмощие на Балканите и в Близкия изток. Чрез него трябва да се обезсили френската политика в региона, като конкретно се има предвид Малкото съглашение и съюзът между Югославия и Франция. Този план предвижда сближение с Италия, която трябва да изиграе английската карта на Балканите чрез активна и по-агресивна политика към Турция при осъществяване на английските планове за Мосул. За френската външна политика Балканското Локарно трябва да бъде такъв блок от държави, който заедно с Малката антанта да укрепи френската хегемония на Балканите. В плановете му влиза създаването на южнославянска федерация, в която водещата роля се възлага на Югославия. Този блок от държави трябва да съдейства за реализирането на френската балканска и близкоизточна политика. Усилията за създаването на балкански блок в края на 1925 г. и началото на 1926 г. не довеждат до резултат. Инициативата за него не е толкова на балканските държави, колкото на силите победители в Първата световна война. На мартенската сесия на Лигата на нациите през 1926 г. усилията за създаване на балкански Локарнски пакт се натъква на дълбоките противоречия между заинтересованите три велики сили. Най-точно те се проявяват при опитите за налагане на двете версии на пакта – англо-италианска и френска. На стр. 4 От стр. 3 Не по-малки са и затрудненията, предизвикани от противоречията между самите балкански държави.

След март 1926 г. нито едно балканско правителство не проявява инициатива или особено активна дейност за осъществяването на един от двата проекта. Експериментите на Балканите продължават и през следващите години10. Балканските конференции, проведени през периода 1930-1933 г., се явяват поредният опит за създаването на съюз, включващ всички държави на полуострова. Неуспешният опит за организирането на Балканско Локарно, сблъсъкът на френски, английски и италиански интереси, както и все по-големите проблеми, свързани със запазването на ефективността на Малката антанта, под което трябва да се разбира ефективността на френската политика, налагат необходимостта от нови преговори за общ балкански блок. Те са общо четири на брой и се провеждат ежегодно през периода от 1930 до 1933 година. Още по време на първата конференция се поставя въпросът за статута на конференциите. Признава се, че те не носят официален характер. Това се определя от факта, че в състава на делегациите не участват официални представители на съответната власт в балканските държави. Впоследствие председателят на първата балканска конференция А. Папанастасиу ревизира това определение. Неговите мотиви са: поддръжката на дейността на всяка делегация от съответното национално правителство, както и състава на делегациите, който се определя от съответните държавни органи. На всяка от конференциите присъстват официални дипломатически представители от 6-те балкански държави. На тях като наблюдатели участват и служители от секретариата на ОН, Международното бюро на мира, фондацията Карнеги. Основната цел, свързана с конференциите, е “обединението да има характер на съюз между независими държави (в оригинала е народи) като не се нарушава националния суверенитет на страните участници”. Някои от делегациите развиват идеята за “Балканска федерация”. Към нея се придържа и българската делегация, която предлага принципа, на който е уредена Швейцария. Нейното условие обаче е “предварително урегулиране на всички разногласия”, което в тогавашните условия, както се оказва по-късно, е нереално. Гръцкото предложение е за своеобразна смесена форма на обединение, която не е нито от американски, нито от швейцарски тип. Основното за тази рамка е запазването в пълна форма на националния суверенитет на всяка от участващите държави, което се отнася и за тяхната външната политика.

В останалата част на гръцкото предложение се повтарят известните отпреди това изисквания: взаимно обвързано икономическо и културно сътрудничество. Декларира се и отказът от война в духа на пакта Келог-Бриан. Заседанията на конференциите се наблюдават както от Малката антанта, така и от Париж, Лондон и Берлин. На практика те са поредният опит, който не довежда до предварително прокламираното единство между балканските народи и техните държави. След тяхното приключване остават много неосъществени решения. При подписването на пакта за Балканската антанта Ал. Папанастасиу отбелязва, че неговите автори не са взели под внимание предложенията на конференциите. По време на четирите балкански срещи все пак се прави опит за разрешаване на натрупаните противоречия. В крайна сметка те изиграват и ролята на политически и обществени сондажи преди подготовката и подписването на Балканската антанта11. Създаването на Балканския пакт през 1934 г. е другият успешен опит, след Малката антанта, за организирането на държавите от региона в общ блок. Съставен от четирите балкански държави Югославия, Румъния (и двете са заедно в Малката антанта), Гърция и Турция той е насочен преди всичко към България. В чл. 3 от Протокола към пакта изрично се определя целта, която ще бъде обект на задействаните негови защитни сили. Става ясно, че при агресия срещу страна от пакта от външна, небалканска сила и подкрепена веднага или впоследствие от някоя балканска държава, извън подписания договор, военните клаузи на Балканската антанта ще се приложат само срещу балканската държава агресор. Уточнено е, че за агресор ще се смята всяка държава извършила целенасочени действия изброени в чл. 2 от Лондонската конвенция от 3-4 юли 1933 г. Неговата ратификация се забавя близо четири месеца поради взаимното подозрение между съюзниците, което поражда и вътрешнополитическо напрежение в някои от страните участнички. Дори и след ратификацията му на 16 юни 1934 г., независимо от дадените уверения, от подписаните нови протоколи и допълнителни споразумения, голямото съмнение и подозрителност между държавите съюзници в Балканската антанта остават12. През лятото на 1936 г. се провежда последната международна конференция преди началото на Втората световна война, свързана с интересите на балканските държави. Това е срещата в Монтрьо, която повдига един от най-важните въпроси, поради което Балканите стават обект на интерес от страна на Изтока и Запада - въпросът за Проливите. На 22. 06. 1936 г. министърът на външните работи на Швейцария Мота открива в Монтрьо конференцията за промяна режима на Проливите, на която присъстват всички държави (без Италия), подписали конвенцията от Лозана през 1923 г. На конференцията се сблъскват интересите на Англия, СССР, Румъния и Турция. Внесеният на 23. 06. турски проект - конвенция за срок на действие от 15 години, имащ за цел пълно възстановяване на турския суверенитет над Проливите, не се посреща еднозначно от заинтересованите държави. Литвинов е доволен от отсъствието в него на желаната от Великобритания пълна свобода на корабоплаването през Проливите. Проектът не удовлетворява английския представител Дж. Рендел, за когото той е “краен и твърде неприемлив”. Предложението на Лондон е в него да бъдат внесени поправки, осигуряващи еднакъв режим за черноморските и нечерноморските държави, свободно придвижване на подводници и даване възможност на Англия да въведе неограничен флот в Черно море, в случай че е воюваща страна. Заедно с това Рендел настоява времето за пребиваване на флота на нечерноморските държави в Черно море да е един месец и общият тонаж на съдовете им да се увеличи съобразно размера на най-големия черноморски флот, т.е на съветския. Интересни са позициите на балканските държави по този въпрос. Гърция се присъединява към проекта на Лондон. Югославия също не предявява определени претенции. Известен нюанс има в линията на поведение. Нейните делегати поддържат френската позиция и показват ясно, че няма да се противопоставят на съветските предложения, за да не усложняват отношенията си с Румъния и Чехословакия.

Единствено румънските участници на конференцията заемат по-различна позиция. Те искат намаляване на таксите за преминаващите през Проливите кораби, както и възможност за безпроблемно преминаване в двете посоки на новозакупени или ремонтирани подводници. Българската делегация пък иска да се забрани преминаването на подводници през Проливите. След редица консултации се стига до нов английски проект, в който е защитена сигурността и суверенитета на Турция, но сериозно ограничава положението на СССР по отношение Проливите, а оттам и в Черно море. При завързалия се англо-съветски спор, най-неочаквано Титулеску рязко се обявява в защита на съветската редакция. В своето изказване той квалифицира Англия като “винаги лицемерна и двулична”. Подписаната на 20. 07. 1936 г. в Монтрьо конвенция за Проливите е съобразена с английските претенции, с които Турция се съобразява, отказвайки се от своята предварителна програма. Тя внася и съществени корективи в принципа на свободата на корабоплаване по отношение на военните съдове в интерес на националния суверенитет на Турция и черноморските държави. В този смисъл тя осигурява на България (като на черноморска държава) привилегировано положение по отношение на нечерноморските държави13. Преди започването на Втората световна война Балканите изцяло са под влиянието на западните държави: Германия, Франция и Великобритания. Регионът е не само обект на тяхната политика, но и място за сблъсък на интереси и демонстрация на сила. След края на войната ситуацията е значително променена. Победилият Запад губи не само своето влияние, но и държави, чиито правителства, само до преди пет години са се съобразявали с неговите изисквания в политиката. За това допринася и създаденият следвоенен двуполюсен модел. През време на „студената война” държавите от региона се разделят между двата военно-политически блока, като Западът запазва влиянието си само в Турция и Гърция.

следва