Империята и волята

Виталий АВЕРЯНОВ
Печат

Продължение от бр. 25

Тази полисемия, според мен, почти винаги се проявява ако не като измамна, то най-вече като самоизмама. Начинът да се излезе вън от тази двусмисленост, не е прекалено сложен, достатъчно е понятията „цивилизация” и „цивилизованост” да се употребяват поотделно, защото богатият руски език, за разлика от много други, предоставя такива възможности. За нашата космополитна прослойка, за тази „нация над нацията”1, разликата между двете понятия е несъществена. Само че за всички останали хора и общества, докато не са претопени в световната мрежа, докато не са ги опекли и пратили в клоаката на постисторията, разликата е много, много съществена.
Ако става дума за цивилизованост, пред нас е един дискурс2 на империята; ако пък става дума за цивилизация, то това е съвсем друг дискурс.


През втората половина на 20 век съответствието на първия дискурс е „световната цивилизация” на Самюъл Хънтингтън, която при него е съчетана с тезиса за неизбежния сблъсък между различните цивилизации (отново игра на понятия!), с „транснационалната система” на У. Макнийл3. (И при двамата е налице взаимодействие с локалните цивилизации с оглед на постепенното им асимилиране – отново познатата игра!). На втория дискурс съответства например теорията за суперетноса на Лев Гумильов, или концепцията за „дългата продължителност” на Фернан Бродел, в които всъщност се възражда „цивилизационният подход” в неговото класическо разбиране. Концепцията за „империята” на Харт и Негри (виж бр. 25 на в. „Нова Зора”, от 21 юни 2011 г., б.р.), впрочем възпроизвежда представата на Уилкинсън за края на историята на локалните цивилизации по пътя на пълната им и окончателна интеграция в глобалната система, доколкото всички те неизбежно „конвергират” с т. нар. срединна или централна цивилизация, чието ядро мигрира (към днешния момент то е разположено на Запад, но не в географски смисъл, а в смисъла на произход на транснационалните мрежи). Оттук става ясна и скритата логика на „краят на историята”, когато една суперсистема трябва да погълне другата и така завинаги да приключи процесът на съсъществуване на паралелните, суверенните течения на развитието.
В историята империите наистина не си приличат твърде много, в същото време между тях съществува и нещо общо. Ако анализираме тези съответствия, ще се изясни, че в Руската империя няма нищо „странно”, противоестествено и без аналог – и това, въпреки писанията на сегашните идеолози на антиимперската национал-демокрация. В основните си черти нашата империя на нещо прилича. Трудно е да се каже това за Съветския съюз, понеже до голяма степен той бе уникално образувание, експериментално, авангарден проект, и е много по-трудно да се намерят паралели.
Нека разгледаме накратко основните претенции, които се предявяват към Руската империя. В тази връзка говорят за крепостничеството, макар добре да се знае, че крепостничеството бе отменено и в Германия практически по същото време, по което бе отменено и у нас.
За безпощадната експлоатация на русите се привежда един силен и справедлив аргумент. Наистина, данъците за руснаците през 19 век са били 2-3 пъти по-високи, в сравнение с мнозинството неруски поданици. Но и тук виждаме явна аналогия с Османската империя и свръхексплоатацията на анатолийските християни. В мисловен план това се проявява по-остро в Портата, тъй като понятието „турци”, в устата на висшето съсловие било синоним на понятието „мужик”, „селянин”. Същото не може да се каже за понятието „руси” в Руската империя.
Русите не просто понасят големите тегоби, а фактически предопределят жертвоготовно успеха на империята. Ще дам статистически пример. Най-новите анализи на воинската повинност показват, че в края на 19 век 90 % от мобилизираните в руската армия са руснаци (включително малоруси и белоруси), и същото цифра е видима и през 40-те години, по време на Великата Отечествена война. Тези цифри може би ще се сторят неприятни за много от етническите малцинства и представители на неславянските републики на бившия СССР, но е факт, който не бива да се премълчава. С други думи, във великите битки от нашето минало са воювали руснаци, руснаци са побеждавали, и ако са търпели поражение, то пак са били те, русите. Впрочем, според мен значението на тези изпитни, които станали съдба на нашите прадеди, са неотразим аргумент в полза на това, че руснаците имат право на Русия. Само че за това как може да се оформи подобно право, ще стане дума по-нататък.
Масовото включване на инородци в елита, както разбирате, е типично за много империи, в това число и за Римската империя (в късния й период това е било много по-широко разпространено явление, в сравнение с който и да било период от нашата история). Нашата империя създавала слой от елит-медиатор, посредник между властта и неруските народи, но тя не винаги го е правила чрез васалитет и постове за местните князе. Често явление е да се назначават руски наместници, или пък се създавал апарат от „попечители”. Съчетаването на тези два метода давало възможност да се запази единният формат на социокултурното разнообразие в огромното пространство. Получаването на благата на културата и цивилизацията в ущърб и заобикаляйки нациообразуващото ядро е справедлив упрек по адрес на нашата империя, но предимно когато се отнася до съветския период. Такава политика може да се обясни с приоритета на концепцията за интернационализма. Концепция, която по същността си не може да се признае за имперска, а е аванградна, нещо като противоотровата на марксистите, симетричен отговор срещу трансцанационалния космополитизъм на капиталистическия свят. Опитите да се привържат други страни и народи чрез преференции, чрез братска помощ, са следствие не само на широтата и добротата на руската натура, но и поради изначално по-слабите конкурентни позиции на съветския блок спрямо Запада.
Що се отнася до разкола между народа и елита, следващ чуждестранни образци на живот, това явление е доста разпространено и е присъщо на повечето империи. Римската империя, прочута със своя патриотизъм и гордост от това да си римски гражданин, е не по-малко пропита от гръцко влияние върху културния живот на елита, а после и за обикновените хора като цяло.
Ако говорим за Британската империя, липсата на разкол между редовия англичанин и елита през 19 век е откупена на цената на унищожението в една по-ранна епоха на нисшите слоеве чрез няколко вълни на „ограждане”, пауперизация и принудително изселване на бедните от Англия. Хаосът, създаван в империята чрез подтискане на низините, се стоварва върху периферията (типично английско решение!). Преди да изповядваме националистическата или имперската англомания, трябва да уточним кой е бил по-жесток спрямо народа си – английските джентълмени или руските и турските защитници на крепостничеството.
Най-абсурдният аргумент срещу Руската империя е, че не била провеждала колониална политика по образеца на Британската. Дори самата мисъл за съпоставка между Русия и островна Англия е въпиющо несъответствие. В това отношение Русия винаги е била типична „телурокрация”, т.е. континентална държава, и затова тя се е стремила към минимална конфликтност при включването на нови провинции в състава си. На практика всички телурокрации избягват геноцида на присъединяваните етноси, рекрутирали в имперската класа местните елити, изповядвали веротърпимост и осъществявали мека адаптация на малките културни и икономически постижения към имперския ред. В това отношение е безсмислено да се съпоставят Русия и колониална Британия. „Континенталността” не е просто руска съдба, но и черта на руския дух, за който съседните племена на първо място са хора, а човечността е гаранция за мирното общо съжителство. В този смисъл  е красноречив цитатът на Вернер Зомбарт4, който привеждам от неговите трудове.
По-нагоре говорих за руския прочит на национализма и руското отношение към другите народи. На нас никога не ни е било свойствено „да бъркаме” хората с животни. (Но при това в империята ни е имало и жестоки решения, обаче като правило са били предизвикани от също така жестоки обстоятелства – например изселването на огромен брой черкези в Турция през 1860 г.)
И така, Русия не може да бъде призната за „странна” империя. Тя е била съвсем нормална империя, освен това нормата на имперските успехи явно е надскочена и по много показатели руснаците, като имперски народ, могат да бъдат обявени за шампиони. ”Странността” и уникалността на Русия съвсем не е в „обратното на империя”, а в необикновената способност да се изгражда цивилизация в крайно неблагоприятни климатични условия. Руската природно-екологична ниша е най-студената и неплодородната в сравнение с тези, които са били база на големите цивилизации в световната история. Такава цивилизация изисква неуморен и жизноспособен народ, като при това се отчита и земеделското ядро, което е водещо.
Не бива да оправдаваме политиката на Руската империя и СССР към руснаците. Липсата на подобно оправдание са изводите от нашето минало, които сами трябва да изискаме от себе си. Изводи, на които сме длъжни да се опираме. От друга страна, поуките от миналото не бива да затъмняват факта, че руският тип империя предлага опорите на основния народ като нейно най-дълбоко въплъщение. Руската империя винаги е държала на русите, съзнавала го е и упорито е разчитала на идеята за служенето в своята политическа воля. Най-жестокият император Петър Велики не е пожалил нито поданиците си, нито войниците се, той – както е известно – не жалил и себе си – като сам давал пример за труд и служене. Неоправданата и несправедлива свръхексплоатация на русите не означава, че днес националните сили може да изпадат в другата крайност – да обявят „националната държава” като режим на руска релаксация.
Времето на отпуските и всенародните „ваканции”, обявено от Горбачов и впиянчено отбелязано от Елцин, изтича. За нас „ваканциите”, както може да се види, се преобръщат в беди и измиране. Тайната на нашите успехи е, че ние сме народ, който не унива. А животът „за себе си”, затварянето в еснафското ниво на битието, предизвиква у русите униние. И за разлика от по-ограничените и плоски народи на протестантска Европа за нас такова униние ще е равносилно на бавно самоубийство, алкохолизиране и наркотично угасване.
Руската мощ и воля
Доколко тежка е била тази свръхексплоатация? Днес е на мода темата за юбилея по повод отмяната на крепостното право, тема, която маскира важния факт, че руската самодържавна власт, започвайки от самия император Павел, последователно се е движила към тази реформа. На руския народ са предоставени по-леки условия и нови възможности за свободното му развитие много преди 1861 г. Така в началото на 19 век всички селяни можели се занимават със занаятчийство и търговия. Например закон от декември 1812 г. давал възможност за такива дейности в много голям обем. Освен това можело да търгуват с „откупено предприемачество”.
И какво мислите? Излиза, че нашето свръхугнетено селячество за няколко десетилетия съществено изместило съсловието на предприемачите. Петербургските търговци от онова време се оплаквали от селяните: „Те се събират в компания, или както си я наричат помежду си артел, идват на борсата и изкупуват целия товар на чуждите кораби – всички стоки, които им трябват, разделят си ги по дюкянчетата... заради тукашните търговци търпим големи загуби и истинско разорение”. Специални свидетелства, които били обложени с такси, се изисквали само при голям обем стокова търговия с оборот от няколко хиляди рубли. Освен за търговия и занаяти тези свидетелства давали право да се участва в частни организации и да се получават субсидии. (Крепостните можели да получават такива свидетелства и от помешчика.) Както виждаме наяве, в средата на 19 век имало повече от 7 000 такива големи селски предприятия. Особено добре се вижда това в сферата на дребната търговия. „Търгуващи селяни” били и прочутите амбулантни търговци, чийто брой станал невъобразимо голям. В Москва, през 60-те години на 18 в., броят на търгуващите селяни бил по-малко от 3 % от търговците, а през 1845 г. тази цифра вече достигнала 45 %5. Всичко това сочи, че още преди отмяната на крепостното право в Русия се увеличава слоят от населението, което започва да натрупва състояние.
Доколко тежка е била прословутата свръхексплоатация?

 

следва