“В утрото на светла ера, с факела на нова вера...”

Христо МАЛЕЕВ брой 24
Печат

Сякаш днешното време направи всички ни песимисти. Имам предвид не само нас, българите. Имам предвид не само бедните, болните или остарелите. Имам предвид не само хората от малките държави, или от фалиралите държави, или от държавите, които са на прага на разпадането по етнически, политически, религиозни или някакви други причини. Струва ми се, че почти няма човек на Земята, който по един или друг повод, при едно или друго обяснение, с едно или друго оправдание да не е черноглед, да не е отчаян, да не е обезсърчен. Защо ли е така? Нима проблемите пред нас са наистина нерешими? Нима именно сега общочовешката цивилизация (а вероятно има и такава, наред с християнската, ислямската, конфуцианската, будистката или юдейската) показва на всички и във всичко, че се е изчерпала, че е завършила своя кръг, или спирала, или каквато и да е друга фигура на развитие, и вече се приближава уморена към естествения си край? Вероятно човешкото племе винаги си е задавало подобни въпроси. Просто защото винаги се е натъквало на проклятието за различните мащаби във всичко – от времето и пространството до разума и емоциите. Ние сме затворени в тесните наши кутийки от ограничено време, ограничено пространство, ограничен разум и ограничени емоции, но в действителност всички те нямат край, макар и извън нас самите. И сякаш копнежът да разкъсаме жестоките граници, които ни притискат по-здраво, отколкото веригите са приковавали Прометей към скалата, ни обезверява и ни прави песимисти независимо от всичко останало.
Може би въпросите, които ни тревожат, просто нямат решение, и ние напразно си блъскаме главите в бетонната стена. Или пък решението не е в някаква далечна цел, а в движението към нея, както казваха в миналото някои левеещи се софисти. Може би винаги, когато историята е била на прага на неизвестни катаклизми, с които са се раждали новите времена, хората са били отчаяни и уплашени, защото не са знаели какво ги очаква. Нали именно промените показват цялата абсурдност на опитите ни да задържим мига, да замразим съществуващото, защото идващото ни стряска със своята неизвестност, а и с неизбежния край дори и на нея.
Или пък човечеството отново е на прага на Третата, този път наистина последна световна война, както твърдят мнозина полу-политици, полу-журналисти, полу-историци и изобщо полу-мислители под път и над път? И не беше ли прав онзи луднал американски проповедник – поредният лъжепророк, който преди месец предрече точната дата и час на края на нашия свят и идването на Второто пришествие? Не трябва ли и ние да раздадем (разпродадем, разподарим) богатствата си – малки или големи – и да си стегнем багажа за истинската голяма екскурзия към нещо ново и непознато?
Това вече е по-осезаема причина за нашия песимизъм. За съжаление мисълта за предстояща катастрофа, за бъдеща световна война, за гибел на човешкото племе е по-трудна за изтриване от паметта ни. Но какво ли се е случило през последните години, та тази мисъл, абстрактна и отдалечена в миналото, се превърна в конкретна и близка до нас?
Може би първото и най-важното беше, че балансьорът на американската мощ (плюс мощта на американските “приятели”) в лицето на Съветския съюз и неговите “приятели” бе отстранен от страниците на историята по невероятно лесен и дори абсурден начин.

Вероятно опитите за анализ на този катаклизъм ще продължат десетилетия, докато се утвърдят новите балансьори, или пък докато светлата човешка вяра промени света по неузнаваем начин, та да няма нужда нито от баланс на силите, нито от хегемони, нито от “божествени предначертания” за водачество на Земята от един център. Защото ако центърът, който водачества Земята, бъде един, той винаги ще бъде неморален.
Но защо именно сега, а не преди двадесет, или след двадесет години, въпросът за бъдещето на човечеството става така неудържим? Вероятно защото пропастта между военните, икономическите, научните и другите съществени възможности на Америка и на останалия свят започва неумолимо да се стеснява. И се получава така, че днешното съотношение на силите между Съединените щати и останалите големи държави, които не са американски съюзници – на първо място Русия и Китай, но и Индия, и Бразилия, и Южна Африка, постепенно се променя и уравновесява. Първите крачки за създаване на сериозна група от конкуренти на Америка, обединени в така наречената организация БРИКС, крие в себе си неподозирани потенциални възможности. Задокеанският гигант не може да преглътне тази тенденция, спомените за някогашното всесилие са неделима част от неговата същност, реалните му възможности все още са огромни, и затова сегашният момент изглежда благоприятен за авантюри, ако властта във Вашингтон попадне в ръцете на авантюристи. Това се е случвало в друго време и в други страни, защо да не може да се случи сега и в Съединените щати?
Но вече никой не може да си затворя очите пред факта, че в световната политика се утвърждава една нова глобална сила – Китайската народна република. Бъдещето ще покаже, дали нейната своеобразна система, съчетаваща силните страни на някогашния социализъм (приспособен към китайските условия) и на някогашния капитализъм (приспособен към китайските условия) ще осигури на някогашната “Централна империя” централното място, към което тя се е стремяла винаги. Наскоро Международният валутен фонд публикува доклад, в който се прогнозира, че след пет години Китай ще се превърне в най-голямата световна икономика. Според английското списание “Економист” това щяло да стане към 2019 г. Но още сега наличието на един силен Китай (особено в икономическо, но и във военно, и в морално отношение) създава нова обстановка, в която Америка може да си позволи глобален конфликт само ако Китай е неин съюзник, или пък ако има сили да унищожи военните му възможности, без да пострада самата тя.
Вероятно в наше време тези два варианта вече са нереални. Китай разполага с възможности да играе самостоятелна роля, а отслабването на Америка увеличава, макар и по косвен начин, собствената му мощ. От друга страна, тази мощ вече е достатъчна не за да се състезава във военно отношение с Америка или Русия (китайските военни разходи са почти 10 пъти по-малки от американските, броят на ядрените му оръжия е към 40 пъти по-малък), а за да си осигури спокойно развитие, без да се плаши от удар с ядрено оръжие от външните му конкуренти. Именно затова днешна Америка полага върховни усилия да насърчава дисидентски, националистически и други вътрешни размирици в Китай. И именно затова Китай няма друг вариант, освен да реагира най-остро срещу тези опити. Новоосъзнатата сила на Китай може да се определи не само като уникален исторически успех на неговата вътрешна и външна политика, но и като фактор от изключително значение за запазването на мира в света.
Дори само съществуването на силен и самостоятелен Китай намалява значително вероятността от световна война. Разбира се, тази вероятност се свежда почти до нула, ако си припомним за все още огромните и модернизиращи се възможности на Русия в ракетно-ядрената област. Без тези възможности, очевидно, войната би трябвало да избухне още по времето, когато съществуваше Съветският съюз. Тези неща са отдавна известни, но би трябвало да си ги припомним, защото и днес в някои страни на Запад, а напоследък и на Изток, се рекламира обратното мнение – че военната заплаха е идвала от Изтока, а силата на Запада е запазила мира.
На 24 май т.г. в последната си реч като министър на отбраната на Съединените щати Робърт Гейтс сподели някои общи съображения, подходящи като за прощаване: “Заплахите и потенциалните противници, които Америка има днес и ще има в бъдеще, са опасни заради тяхната сложност, разнообразие и непредсказуемост. Но като въпрос да я бъде ли Америка, или не, те не се доближават до мащабите на съветската военна заплаха. Трудният избор е за ролята, която американският народ иска неговата страна да играе в света. За изминалите две десетилетия ние сме свикнали да разполагаме с безспорна военна доминация. Няма доказателство, което да ме разубеди от една фундаментална вяра: че Америка има специално място и серия от отговорности на нашата планета. Този статут ни дава огромни преимущества – в крайна сметка най-голяма полза от него получават самите американци. Могъществото и глобалните действия на американските военни ще си останат най-голямата възпираща сила срещу агресията и средство за запазването на мира в 21-я век, както бе и в 20-ия век”.
Идеята за американското водачество в света (към което снизходително присъдружва и Великобритания) изрази по същото време и президентът Барак Обама в реч пред Лондонския парламент: “Нашето съвместно лидерство ще изисква да се приспособяваме към новите обстоятелства, да променяме самите нас си, за да посрещнем предизвикателствата на новата ера. Нашето лидерство е от първостепенно значение за каузата на човешкото достойнство. Ние трябва да действаме, уверени в нашите идеи”.
Както винаги, президентът Обама си остава човекът на възвишените идеи, наред с всичко останало. И той, както бледоликият млад поет от нашето далечно минало, очаква новата ера. При това тя е не само ера на американско водачество, но и на “човешко достойнство”, гарантирано от него. Трудно е да се каже доколко самият Обама си вярва, или пък високопарните му думи са само част от “спининга”, както напоследък в Америка се нарича пропагандата, може би защото и тя се опитва да лови шарани...

В крайна сметка това би било без значение, ако не вещаеше провал на плановете на “идеалистите”. Защото когато плановете за водачество, за господство, за налагане на своята воля над останалите се прикриват с големи, дори с велики идеи, се провалят не идеите, а самите планове. Не беше ли така с великите идеи на социализма-комунизма, които тогавашният хегемон на Изтока Съветският съюз подчини на своите илюзии за световна доминация? Тази доминация се провали, но с това и по самите идеи бе нанесен жесток удар.
В наше време въпросът за войната и мира не може да се решава, като се налагат великодържавните интереси на която и да е голяма държава, пък била тя и Съединените щати. Ако някой иска да е водещ в света, получавайки от това “най-голяма полза за себе си”, по думите на Робърт Гейтс, очевидно не е разбрал нито новото време, нито светлата вяра, която може да вдъхнови хората. Истинско равноправие между държавите, отсъствие на каквито и да са хегемони, липса на стремеж към хегемонизъм, разрешаване на споровете с мирни средства, ликвидиране на ядрените и другите най-страшни оръжия, насърчаване на всички таланти, “разцвет на всички цветя” и прочее благородни цели са истинският път към новото време.
И разбира се, възприемането на идеите за устойчивото развитие и съобразяване на всичките ни действия с тези идеи. Постепенно премахване на разликата в равнището на живота на различните държави, както и на различните земни жители. Ограничаване на потреблението на богатите държави и личности, за да стигнат земните блага за всички хора. Отказване от демагогията, изчезване на политиканството и “политиците”, създаване на реални блага от всеки човек, който да присвоява за себе си по-малко от това, което е дал на обществото. Тези и още много други подобни принципи, възприети от хората като свои, а не като натрапени им отвънка, могат да ни приближат към новото време, за което говори и поетът на “жълтата гостенка”, и президентът Обама. Един нов свят за всички, а не само за някои. Очевидно ни трябват нови идеи, нови религии, нови Спасители и Пророци. Но може би тяхното време е отдавна отминало, или пък още не е настъпило?
И ето че на преден план за нас излизат по-скромни, но по-реалистични задачи: да запазим страната си като суверенна и независима държава на българите в един опасен свят на резки промени, на турбуленции, на локални войни и на липса на право (да не говорим за морал). Да я запазим, когато младежите ни са в чужбина, когато българите в страната ни намаляват, когато нямаме сериозна и независима армия, разузнаване и дипломация, когато желанието за лично богатство закрива всякакви цели, естествени за едно нормално общество .
Може би ни трябва един общопризнат и общоприет национален център, който да обмисля и решава големите, жизнените въпроси за съществуването на България. Може би естественото място за подобен център е Президентството на България. Може би нашият президент, от какъвто и идеен кошер да е дошъл на поста си, ще се преценява от паметта на народа именно по това – доколко е утвърдил независимостта, влиянието, силата на България. Може би сега, когато започваме да говорим за предстоящите избори на президент, трябва да мерим всички кандидати с големия аршин на запазването, утвърждаването и процъфтяването на България. България не се нуждае от президент-бюрократ, пък било той и международен чиновник. България не се нуждае от президент-скандалджия, който блокира предложенията на правителството, който съизмерва своето влияние с това на останалите власти, забравяйки, че неговото предназначение е друго. Провинциалните боричкания, стремежът да се хареса на “големите братя”, самоизтъкването на своята личност още преди да се е доказала с нещо наистина голямо – не за това ни е нужен новият президент.
Ако се замислим, може би не би трябвало да сме песимисти. Може би натрупаните нерешими по традиционните начини световни проблеми ще ни накарат да се трансформираме, да променим не само света, но и себе си. Може би най-сетне хората на Земята ще вземат правилното решение, а техните лидери ще помислят и за “останалите”, а не само за “своите”.
По-сложно е положението на България, изправена и пред общите, но и пред своите си проблеми. Но може би лидерите на партиите, на обществените организации, на гражданските сдружения поне веднъж ще се помъчат заедно да намерят личност, достойна да бъде президент на една хилядолетна държава в тежък момент, какъвто е сегашният. Защото днешна България може да изчезне от картата на Земята и без световна война, при това по-скоро, отколкото повечето от нас предполагат.
Може би това е истинската причина за нашия песимизъм, а една държава, населявана от песимисти, може би наистина е обречена на забрава. С общи сили ние трябва да предотвратим най-голямата трагедия, която може да ни сполети: само си представете, че новото време, че новото спасение, което тропа на вратата на човечеството, най-сетне е пристигнало, но на Балканите от някогашната България са останали само шепа смътни спомени и няколко тъжни народни песни.