„Студената война” – идеологически сблъсък или война за ресурси

Стефан АНЧЕВ
Печат

продължение от бр. 36

Ако се приеме, че „доктрината Труман” разчиства пътя за навлизането на американската помощ в Европа и е първият етап от такава политика, то “планът Маршал” е свързан със съживяването на икономиката на Западна Европа. И обърнете внимание, това се налага не от идеологически, културен или друг характер, а по икономически и военни причини, защото държавите от Западна Европа са необходими за американския експанзионизъм. Както обяснява Ачесън, износът на САЩ възлиза на 16 млрд. щ. д. годишно, като по-голямата част от него е предназначен за Европа, докато вносът възлиза на по-малко от 8 млрд. щ.д.

На европейците, свързани с пазара в САЩ, са необходими финансови средства, за да не замре американският експорт. Развитието на икономиката е обвързано и със създаването на добре обучена армия, която да възпира разширяването на съветската зона в западна посока. Ключова позиция в този замисъл заема Германия, чиито каменовъглени мини и стоманолеярни заводи трябва да заработят.
Няма обаче единство в западните позиции по този въпрос. На срещата в Москва, дори становищата на тримата западни министри са различни. За разлика от Молотов, Бидо, външният министър на Франция, е за слабо централизирана Германия с федерална структура, обединяваща отделните провинции. Великобритания (Бевин) и САЩ (Маршал) са за силно федерално правителство, контролиращо външните работи, икономиката и финансите. Подобно развитие на Германия среща съпротивата на СССР. Дори и Кенан не е наясно какво трябва да се направи в тази ситуация. От една страна, ако Съветският съюз приеме предложението на американското правителство за участие във възстановяването на Европа, съвсем естествено е това да доведе до съветско участие при управлението на Рур. При такъв развой на събитията САЩ трябва да се съгласят, което не отговаря на тяхната политика, или да отхвърлят участието на Москва, което пък е провал на тяхната програма (41).
На 5 юни 1947 г. в Харвардския университет е обявена поредната политическа инициатива. Според нея САЩ ще работят за укрепването на световните икономики и за развитието на свободните институции. “План Маршал” трябва да помогне за възстановяването и обединението на Западна Европа, като така се засили съпротивата срещу комунизма и се даде възможност на американската икономика да запази просперитета си (42).
Камарата приема “плана Маршал” на 31 март 1948 г., като отпуска 4 млрд. щ.д. от поисканите 6,8 млрд. щ.д. През 1947 г. е създадено Централното разузнавателно управление (ЦРУ), като част от приетия Закон за националната отбрана (43). През април 1948 г. Конгресът гласува Европейската програма за възстановяване, според която 10 % от американската помощ е под формата на заеми и 90 % - дарения в натура, т.е. американски стоки, предавани на съответните европейски правителства, които ги продават на индустриалците.
От 1948 г. до 1952 г. помощта, отпусната на Европа по “плана Маршал”, е на стойност 13 млрд. долара, от които 3,2 млрд. за Великобритания и 2,7 млрд. за Франция. По отношение на получена помощ Великобритания е с 24,4 % от цялото нейно количество, Франция – с 20,3 %, Италия – с 11 %, ФРГ – 10,1 % и Холандия – 8,3 %. Що се отнася до помощта под форма на дарения, същите страни се подреждат така: Франция с 23,8%, Великобритания с 21%, Италия с 12,6%, ФРГ с 11,6% и Холандия с 8,3%.
Не толкова известен е фактът, че спасителният за следвоенната Западна Европа (а източната й част по-малко ли е разрушена?) “план Маршал” се прилага с редица обвързващи ограничения за кредитираните страни. Те се задължават да либерализират своята търговия, което пък дава възможност на САЩ да започнат американизацията на Европа. През 1948 г. се поставя началото на Агенцията на икономическо коопериране (Ай Си Ей), създадена за администриране на програмата за възстановяване на Европа (Ай Ар Пи). Не е много известно също така, че Чърчил, речовитият оратор от Фултън, определя тази небивала американска щедрост в международен мащаб като “най-подлият акт в човешката история” (44).
Всички автори, разглеждащи финансовата американска политика в началото на “студената война”, пропускат един немаловажен момент, свързан с изгодата за участващите в нея лица. Така например известно е вече, че Уилям Клейтън (член на Съвета по международните отношения и заместник-държавен секретар по икономическите въпроси), който помага при прокарването на закона през Конгреса и активно действа за неговото приложение в Европа, увеличава личната си сметка със 700 хил. долара годишно, а компанията му до лятото на 1949 г. получава общо 10 млн. долара от фондовете на “плана Маршал” (45).
Замислен и въведен веднага след “доктрината Труман”, този план за финансова експанзия в Западна Европа има за цел не само нейното спасяване от комунизма, но и окончателно изместване на Великобритания от традиционните за нея сфери на влияние. Не случайно като проект той е озаглавен “Реконструкция на Западна Европа”.
В книгата си “Трагедия и надежда” американският професор по история Каръл Куигли определя неговото реализиране като “основна тенденция на американския елит при осъществяването на нов световен ред”. Обвързването на европейската икономика със САЩ води до сключването на Конвенцията за европейско икономическа сътрудничество - април 1948 г. През следващия месец на конгреса в Хага са приети седем резолюции за постигането на европейски политически съюз.
В резултат на всички гласувания и спорове в Конгреса и Сената за периода 1948-1951 г. Европа получава заеми и безвъзмездни помощи на размер на повече от 12 млрд. щ.д., като с тях се спасява задръстената от продукция американска икономика. През 1949 г. с тези средства е заплатена 1/3 от американския износ за Европа (46).
Най-важните документи, свързани с американската позиция през  първите години на  “студената война”, са: Меморандумът на Съвета за национална сигурност (NSC 20/1) от 18 август 1948 г. “Целта на САЩ в отношенията с Русия (СССР)”; Документ NSC 20/4 от 23 ноември 1948 г. – Плановете на Държавния департамент по отношение на Русия (СССР), насочен към обезпечаването сигурността на САЩ.; Документ NSC 58 от 14 септември 1948 г. – Плановете на американската политика по отношение на държавите от Източна Европа.; Документ NSC 68 от 14 април 1950 г., който е приложение към NSC 20/1 от 18 август 1948 г. (47).
В Меморандум NSC 68 са изложени възгледите на държавния секретар Дийн Ачесън. Той настоява за прилагането на отблъскваща стратегия, която “да посее семената на деструкцията в съветската система”, след което САЩ да наложат споразумение, съответстващо на техните глобални интереси. През 1949 г. американският шпионаж в Източна Европа е възложен на група, начело с Райнхард Гелен, ръководител преди това на германското военно разузнаване на Източния фронт. Ако се приеме, че Меморандум № 68 е дело на “ястребите” в американската политика, то сред по-умерените е Джордж Кенан, който пък е автор на “външнополитическа концепция № 23 от 1948 г. Тя е основана на прилагането на силата, срещу държави проявяващи “завист и неприязън”, по отношение на САЩ (48).
През 1955 г. елитна работна група констатира, че основната заплаха от комунистическите държави е “отказът им да играят отредената им спомагателна роля да допълват промишлените икономики на Запада” (49).
Според някои основни представители на различните политически възгледи, за щатската политика по това време се очертават следните много интересни тенденции. Уолтър Липман е един от “реалистите”, който определя американската политика на сдържане като “изтощителна” за американската икономика и ресурси, ако тя се реализира. Хенри Уолъс пък смята, че САЩ нямат моралното право да водят такава политика, защото съветската сфера на влияние в Източна Европа е легитимна и американската съпротива срещу нея увеличава напрежението в междудържавните отношения (50). Той е за политика, която да е съобразена с всеки конкретен случай, касаещ американските интереси, а не универсални, приложими глобално принципи.
Лично за мен интересното при Уолъс е, че той съзира замъгляването на истинските причини на американския експанзионизъм с идеологически причини. На 12 септември 1946 г. Х. Уолъс заявява в “Медисън скуеър гардън”, че “Америка е загубила своя морален компас и води външна политика, основана на принципа на лъжата, насилието и недоверието. Независимо дали ни харесва, или не, руснаците ще се опитат да наложат социализъм в тяхната сфера на влияние, точно както ние се опитваме да установим демокрация в нашата” (51). Хенри Кисинджър явно не е съгласен с позицията на Уолас, особено що се отнася до забележката му, че “САЩ нямат никакво право да се намесват едностранно във вътрешните работи на която и да е страна по света”. Цитирайки го, Кисинджър бърза да отбележи със задоволство, че тези негови твърдения са били “опровергани напълно с комунистическия преврат в Чехословакия, блокадата на Берлин и нахлуването в Южна Корея” (52). Като дава тези примери, Кисинджър е твърде скромен откъм факти за намесата на САЩ във вътрешните работи на други държави. Той пропуска “американския износ на демокрация” при намесата им в: Китай (1945-1951), Франция (1947), Италия (1947), Гърция (1947-1949), Филипините (1945-1953), Корея (1945-1953), Албания (1949-1953), Иран (1953) (53). В тези държави САЩ участват с финансова подкрепа, операции на ЦРУ, военни операции, или упражнен политически натиск срещу законните правителства там.
През първата половина на 50-те години САЩ и другите западни държави  укрепват активно границите на алианса. На 31 март 1954 г. Съветският съюз прави интересен дипломатически ход, като в нота до правителствата на САЩ, Великобритания и Франция предлага да бъде приет в НАТО.
Последвалият отговор определя и истинската същност на алианса. Предложението е отклонено под предлог, че ако то се изпълни, “ще се промени същността на пакта”. По-късно, на Женевското заседание през юли 1955 г. (когато Варшавският договор е вече създаден), съветското правителство подновява молбата си в тази посока. При нейното огласяване в залата настъпва гробно мълчание, спомня си тогавашния министър на външните работи А. Громико. Отговор не е даден нито на самата среща, нито по-късно (54).
Дори и на базата на краткия преглед на първите години от „студената война”, може да се направи заключението, че тя е не толкова идеологическа, колкото икономическа.
На практика следвоенното противопоставяне е борба за ресурси, където идеологическите постулати са необходими за ангажиране вниманието на общественото мнение в отделните държави, както и за замъгляване и размиване на истинските цели.
За управляващите е много по-лесно обяснението на политика, основана на идеологията, политическия и икономически алтруизъм, „спасяването” и „защитата” на ценностите на демокрацията, отколкото признанието за неоколониална политика. Последвалите събития в края на 20 в. потвърждават това.