Съвестта няма почивен ден

Минчо МИНЧЕВ
Печат

Стоил Фердов е роден на 2 октомври 1931 г. в с. Храбърско, Софийска област. Завършва гимназия в Сливница, ПЖИ “Тодор Каблешков” и икономика на промишлеността. Работил е като ръководител движение и търговска служба, като началник на ГУ “Транспед”, генерален директор на БДЖ близо десет години и зам.-министър на транспорта – петнайсет години. Бил е първи секретар на ОК на ДКМС в Перник, заемал е ръководни длъжности в системата на МВР, бил е генерален консул и управляващ посолството на България в Беларус с ранг на пълномощен министър. Последната длъжност в системата на железниците, която е заемал, е председател на УС на БДЖ.


Смисленият житейски път на Стоил Фердов като изявен строител, общественик и ръководител в най-грандиозния модернизационен проект в новата българска история – периода на социалистическото съзидание – отдавна е превърнал неговото име в символ на всеотдайност, съпричастност и любов към България, към нейния настоящ и утрешен ден, към величието, славата и неповторимостта на славянския свят. От крилете на младостта и въглищния прах в гара Куциян, през устрема, вярата и дързостта на РМС, до мъдростта и широкия размах на ръководителя – генерален директор на БДЖ и зам.-министър на транспорта, Стоил Фердов премина като неизменен победител на волята над трудностите в попътните сражения на битието. Премина, облъхнат от вярата в един нов живот, в един нов път на любимото Отечество.
Когато България, с гърмящите колела на славата, събираше възторга на света и завистта на недоброжелателите, Стоил Фердов ръководеше удвояването и електрификацията на жп линиите в България; строеше най-модерните разпределителни гари на Балканите; отчиташе горещия пулс на фериботния комплекс; следеше графиците на превози и производства, с две думи – беше генерал на една близо стохилядна железничарска армия, която освен сладката умора на усилния ден и сладостта на честния хляб, имаше своите прекрасни дворци – почивни домове, санаториуми, профилакториуми и здравни заведения, която беше уверена в своя утрешен ден и бе спокойна за бъдещето на децата си.
Но животът понякога подло обръща стрелката на историята. Днес големият слънчев експрес на България е лашнат в „девета глуха”. А с него и железничарският делник. Ръжда, сивота и унилост бележат протяжните му часове. Пустеят кантони, спирки и гари, а край тях като призрачни видения угасват бездиханни градове и села. Все по-малко са пътниците, все по-малко товарите... Някъде зад хоризонта потънаха хилядотонните влакове. Трева и закръстосани светофари са знакът на мъртвилото, на агонията, на пречупения гръбнак на железницата и на България. Ненаситни и зли пламтят само горелките на електрожените: скрап от топлите сърца на локомотивите; скрап от пазвите и буферите на вагоните; скрап от звънките струни на релсите; скрап от колела, надежди и съдби! И само гаровите часовници, със стрелки като ръце изстинали, отчитат как расте тревата на забравата - както расте брадата на мъртвец.
Да беше сън, да разтърка очи човек и кошмарът да свърши! А то, и да не заспива, все вижда как маломерници яхат крилатото колело на железницата; как хора, нехвърлящи сянка, седят в креслото на титанични съзидатели като Борис Копчев, Стоил Фердов, Йосиф Смилов, Ангел Димитров, Стамен Стаменов. И съзерцавайки делата на разрухата и греха на позора, който са сътворили в този несвършващ бал на Сатаната, повтарят като заклинание – това е просперитет; това е европейско бъдеще; ние сме възхитени! Ние сме очаровани!
Прощавай, генерале, не звучат като за празник тези думи. Не искахме да помрачим твоята радост, не искахме да омрачним сърцата на твоите другари, на твоите съратници. Но нали във всяка радост има и петънце тъга. Как да я спестим върху белия лист сред думите на нашето преклонение пред твоя път, пред твоя човешки пример на чест, достойнство и патриотизъм. Тъгата е там, в сърцето ти, и в сърцата на твоите другари, за които истината е свята, правдата неотменна, а съвестта няма почивен ден. Към теб и към тях се присъединяваме и ние в „Нова Зора”. Пожелаваме ти от сърце и душа, другарю Фердов, дълги дни и все така ясен поглед за верния път, за човещината, за отговорността и стоицизма, за подадената ръка, за добрата напътствена дума, за куража... И за вярата. И като нямаме друго, даряваме те с нашата увереност, че захвърленото и затъпкано в калта знаме на общия ни идеал, новите поколения ще вдигнат и ще пренесат през годините като символ на една неумираща и възхождаща идея.
Честит рожден ден! Честит юбилей, бай Стоиле! Сполай ти за примера и за мъжеството. И за преклонението пред истината, правдата и България!