В страната започва фаза „бункер”

Гейдар ДЖАМАЛ брой 43
Печат

Продължение на подмолната борба...
Постоянният представител на Руската федерация в ООН Виталий Чуркин заяви, че Русия може да възприеме западния вариант на резолюцията за Сирия. От моя гледна точка, това не е въпрос просто за Сирия, а подмолен удар на Медведев по Путин, след като първият понесе тежко оскърбление поради това, че го сложиха на място. Демонстрираха му неговата пълна политическа несъстоятелност. Затова и изгони Кудрин, и ползвайки се от правомощията на президент, с устата на своя представител каза, че може да се приеме резолюцията за Сирия.
Както е известно на всички, Путин се противопостави на медведевската позиция за Кадафи, и естествено, ще се противопостави и за Дамаск.

Разпределението на ролите – кой е наред, кой ще стане президент – трябваше да спре подмолната борба, но на практика й даде свежа глътка въздух. Очевидно решението за разпределяне на пълномощията е било прието в резултат на голяма битка и стягане на въжетата. Неслучайно Сурков получи от Путин медала „Столипин” втора степен... Медалът говори сам за себе си, той е двойствен. Медалът е „скандално намигване”. Кой е Столипин? Министър-председател. Кой дава медал на Сурков? Министър-председател. Сякаш Путин казва, че той е „Столипин – първа степен”, а пък Сурков – втора степен. Този медал представлява постмодернистично „намигване”. Всички знакови ходове в руската политика са в същия „код”.
Може да се говори и че съдбата на отношението към резолюцията за Сирия е всъщност отражение на вътрешната борба в Русия, а не принципно решение за Сирия като за Сирия. Тук има средоточие на предизборни сметки. Никакви решения за това кому да си отляво, и кому отдясно не гарантират гладко случване на „политическия процес”, защото равнището на разделение между народа и режима е много високо, но има и вътрешна съпротива от бюрократичната изпълнителна среда. Тя деградира твърде много в последните години. Виждаме, че решенията, идващи от върха, не се изпълняват, или се изпълняват в пародийна форма. Има прекалено много провали и неуспехи, като се започне с броя на катастрофите и човешките жертви в тях, и се завърши със странните дипломатически решения, военните провали, падащите ракети, ликвидацията на ГРУ, решението за рязането на атомните подводници.
Фаза „бункер”
Като цяло, политическата картина в страната – мероприятията, последиците, събитията – говори, че всичко е хаотизирано, че се размива. Вътрешното пространство на режима се свива като шагренова кожа, той става все по-тесен, дори и отношението към привържениците, или тези, които иска да използва като такива, се гради в режим – охулване-лъжа, както с Прохоров и Рогозин примерно. Вместо да бъдат използвани за привличане на избиратели, за увеличаване на залога, за разиграване на политически комбинации, тях ги лъжат.
В страната започва фазата на бункера, където събитията се управляват чрез нервно и безсмислено чертане по картата с молив. Това че постсъветската история на Русия е продължение на съветската история, са само приказки за профани. На практика се приключва със съветската история – партийна, бюрократична, номенклатурна. У нас съветският номенклатурен период не е приключил – ние просто сме в агония. До едно време съществуваше препятствието на планините, политическата воля, субектността, която се поддържаше в готовност, после – поражение в „студената война”, разруха, и се включи режимът на поражението.
На практика всички хора, които управляваха страната през последните 20 години, идват от номенклатурата, от структурите на предишния режим. Това са същите тези хора, те мислят в категориите на циничния неолиберален подход, прагматизма, хлъзгавостта. В съветския период съществуваше Отдел за борба с разхищенията на социалистическа собственост, имаше партии, които пречеха и които просто бяха „изхвърлени”. Заради поражението в „студената война” Западът разреши на партийната номенклатура временно да се прероди и да пограби.
А сега настъпва последната фаза на агонията, когато са изчерпани запасите на предишния режим. Западът, който спечели „студената война” срещу СССР, се опитва да доубие преродена Русия. Днешна Русия е раненият СССР. Ловецът върви по следата и ще го доубие.
„Част от Голямата игра”:
споровете за Сирия свързани ли са с опит за отвличане на вниманието от Палестина, която се бори за независимост? Ситуацията с резолюцията за Сирия е свързана не толкова с Палестина, както твърдят сирийски дипломати, а най-вече с Русия. Обаче сирийският режим допусна доста грешки, тъй като режимът на Башар ал-Асад изпусна контрола върху спецслужбите и те се превърнаха в обект на провокаторите, които бъкат тук. Това бе антирежимна провокация. Всичко започна с арести на хора, които бяха подложени на физически натиск, може да се каже на мъчения. Това именно взриви ситуацията. Сирия по-скоро позира в ролята на ярък участник в антиизраелския фронт. Към този фронт принадлежеше и Саддам Хюсейн, но той не воюваше с Израел, а с ислямски Иран, правеше го по поръчение от САЩ. По принцип всички тези баасисти, национал-социалисти са от едно котило. Партията “Баас” има своя специфика в Сирия, но тя е само в това, че там в тази роля влиза групата на религиозното малцинство салафити, докато в Иран това обикновено са сунитите. И то сунити – чисто формално, понеже до 90-те години в програмните документи на “Баас” се казваше, че целта е изграждане на нерелигиозно общество. Т.е., това бяха войнстващи атеисти, не трябва да ги причисляваме към мюсюлманите, освен по формалния признак на произхода им. По същия начин съветските вождове в своето мнозинство формално произлизаха от православна среда. Разбира се, смешно е да се каже, че съветските лидери са били православни. Това не бива да се казва и за баасистите, или поне за тези в Ирак. В Сирия обаче това са салафитите, малцинство, което противостои на всички останали.
Башар Асад е гарант на прозападната стагнация в региона. Когато военната машина на САЩ се стовари върху Саддам Хюсейн, Асад позираше като борец срещу западния империализъм, но дълги години преди това бе смятан за приятел на Щатите, които го снабдяваха с оръжие и пари за войната с Иран. Франция и САЩ помпаха иракския режим с пари и оръжие. Хората, които днес се представят за борци срещу империализма, на практика са само част от Голямата игра. Има естествено, и такива трагични фигури като Кадафи, но има и други вариации – има Мубарак, който е откровен неолиберал, или управникът на Тунис. Те не крият своята откровена прозападност. Всичко се гради на дихотомията, на дуализма на мустакати, почвени патриоти-диктатори и диктатори-корупционери, които работят „в името на богатите срещу бедните”. Тази игра видимо се руши и на Запада му остава само да се опита да я използва.
Въпреки заявките на Запада, с Иран не му потръгна. Нищо не се получи, понеже Иран е съвсем друго нещо, друг контекст. Там няма сили, които са способни сериозно да разклатят режима. Ахмадинеджад проведе поредица реформи в Иран, на първо място дотира селото, и сега е много изгодно на село да остават многодетни семейства, понеже дотациите отиват у повече гърла от семейството. И тъй като парите на село са по-скъпи, отколкото в града, то условно казано, хилядата долара, които семейството ще получи на село, ги държи над водата, докато в града тези пари не са достатъчни. Така че първият фактор е мощната подкрепа за селото. Второ, по времето на Ахмадинеджад Иран стана 15-ата икономика в света, изпревари Турция и гони Русия. Тази година БВП на Иран се очертава на стойност 1 трилион долара. Трето, в Иран се осъществява мощен технологичен напредък. По оценки на редица експерти към 2015 г. Иран ще догони Франция по военно-технологично развитие. Затова французите смятат, че ако нещо се прави в Иран, то трябва да е сега, а до две-три години вече ще им излезе много по-скъпо. Но и сега ще е твърде скъпо, понеже приказките за прилагане на военна сила срещу Иран са несериозни. Едва ли срещу Иран може да се организира подобно нещо. Като цяло, според мен и Палестина, и „Хизбула”, и Иран трябва да мислят по какъв начин да направят така, че идващите на смяна лидери и сили да са продължители на съпротивата, а не марионетки на Запада. Западът днес ще притисне Русия, ще я принуди да застане на платформата на Запада - това е много по-важно, отколкото да срути режима на Башар Асад.
Накануне.RU