Жив пред българската история

Проф. д-р Чавдар ДОБРЕВ
Печат


9.

Според мен големите завоевания на Тодор Живков са в дейността му за укрепване на българската държава. По негово време България се модернизира качествено и като икономика, и като наука, образование и култура. Страната ни, според критерии на световно утвърдени социологически и статистически агенции, зае водещо или едно от водещите места в Европа и на Балканите като държава с мощно развиващи се промишленост и модерно кооперативно земеделие.

По износ на продукция държавата ни мереше ръст с развития Запад. Не без участието на Живков, България придоби огромен пазар за своите стоки, несравнимо по-значителен отпреди 1944 г. В СИВ, по линия на междусъюзното разпределение на труда, страната получи правото да развива най-модерни отрасли като роботостроене, новите информационни технологии и пр. Факт е, че в отличиe от тогава, вече двайсет години ние, българите, тъпчем на едно място, а още по-точно, движим се по спиралата на национален упадък. През последните две десетилетия чрез корупционни актове, чрез различни видове приватизация, от които почти не влизат финанси в хазната, се „уреди” невъобразим грабеж под предлога, че се моделира нова буржоазна класа от собственици. Въпреки тази порочна практика, все още остават мощности за разпродажба и лично обогатяване, което показва колко много бе постигнала България по времето на социализма. Този фонд от материални и финансови активи е натрупан през трите десетилетия управление под ръководството на Тодор Живков. И с просто око се вижда, че днес сме далеч по-изостанали в главните сфери на производството, на износа, на акумулирането на дивиденти в сравнение с периода на социализма. България, както и другите социалистически страни, изостанаха през 80-те години в ефективността от производството на труда, не реализираха навреме научно-техническата революция. Но Живков се зае през същите години да обнови индустрията ни чрез сделки преди всичко с Япония и Германия, което е един плюс.
В същото време поради едноличното естество на вземане на решения в държавата, оспоримо е дали и до каква степен беше реалистично изграждането на завода за тежко машиностроене край Радомир? Трябваше ли да се поставят основите на Кремиковци на избрания терен, и то край столицата? Имаше ли възможности по-интензивно да се развива леката промишленост? Не носи ли вина Живков, че десетилетия преди 1989 г. се проведе политика на трансформиране на ТКЗС в АПК?
Трябва да се помни обаче: докато част от страните от Източна и Централна Европа полагаха грижи да достигнат ръста на промишлеността си от 1939 г., България много по-решително изпревари собствените си показатели отпреди Втората световна война.
В този план двама български държавници след Освобождението успяват да постигнат модернизация и разширяване на икономическите и търговски устои на държавата в неоспорими мащаби: Стефан Стамболов и Тодор Живков. Стефан Стамболов, бидейки няколко години на кормилото на властта, освен с реалните постижения в стопанския развой, остава в българската история с начертаването на перспективите за икономически просперитет. Тодор Живков превърна тенденциите на многоаспектната модернизация на страната ни в устойчива политика със завоевания, които и перестроечната пропаганда не е в състояние да компрометира истински, въпреки ресурсите на медийната мрежа и реклама. Но и двамата големи държавници са уязвими в сферата на демократичността и представите за морал в управлението на държавата.
По времето на Тодор Живков беше осъществен внушителен разцвет на науката, културата и образованието. Литературата и изкуството постигнаха забележителни резултати, които ги правят сравними с резултатите от първата половина на 20 в. А в определени сфери и жанрове успехите са уникални. Българският роман като общоевропейска величина фактически възникна след 1944 г., като подемът от 50-те години продължи и след това. Върховете на театралната ни режисура са именно от периода, когато управляваше Живков. И какво че много от блестящите театрални постановки сигнализират за неблагополучия в етическото пространство и в това на човешката свобода? Нали изкуството – и това на социализма – няма за задача да декорира пороците на човека и епохата?
За мен най-плодотворни, свободни и вдъхновяващи за творчество бяха 60-те години, когато Живков току-що пое държавната власт. Тогава се появиха шедьоври на българската литература и изкуство, характеризиращи се със синтез между волята за съпротива и вярата в социалната справедливост. Но специално в изобразителното изкуство истинското разкрепостяване от догмите и естетическите ограничения настъпи в средата на 70-те. Певческото ни изкуство беше признато за неповторимо в световни измерения. Киното се отличи с високи качества на гражданска дискусия и нова естетика. Изкуството на смеха, защитено през първата половина на века от Алеко Константинов и Ст. Л. Костов, намери през втората му половина своите нови първомайстори в лицето на Йордан Радичков и Станислав Стратиев. Пиесите на Стратиев са съизмерими с тези на Мрожек, Йоркени и Вампилов. Най-талантливото поетично поколение в новата ни литература се роди и утвърди след 60-те години: наричат го антисталинско, а по инерция от преди - „априлско”. Нужно ли е да привеждам примери за открития от световно значение на българската наука? Да навлизам ли в територията на образованието – достатъчно е, че българските квалифицирани специалисти бяха търсени и в най-развитите страни на планетата. Осъществена беше мечтата на поколения идеолози и философи на образованието: то да бъде общодостъпно и безплатно.
Вярно е, че имаше години и на по-значима политическа стагнация в културата, факти на администриране на литературата и изкуството, отделни случаи на „спиране” на театрални постановки и филми. Но талантливите произведения, дори и когато цензурата искаше да ги постави под ключ, така или иначе получаваха път към публиката, бяха публикувани и играни. След 10 ноември 1989 г. у нас не беше открита стойностна дисидентска литература, както се случи в СССР и останалите социалистически страни. Литература, която да е била под официцална забрана с отказ за отпечатване.
Жизненият стандарт тогава беше по-задоволителен от сега, когато благата се притежават от поразително тясно малцинство, а бедността, недоимъкът и гладът са участ на милиони българи. Здравеопазването също стана безплатно и общодостъпно, обхващайки най-малките селища по времето на социализма.
Тодор Живков остави след себе си една цивилизована, добре уредена и функционираща държава с всички нейни компоненти: икономика, социално осигуряване, духовни придобивки.
Българската социалистическа държава изгради солидна система за сигурност – вътрешна и външна. България бе член на Варшавския пакт, както днес членува в НАТО. Но тя притежаваше боеспособна армия, въоръжена с модерна военна техника. Страната можеше да устои на нападение и евентуални атаки от съседните държави, на агресия от сериозни военни сили. Сега тя е разграден двор, надяващ се на „благоразумието” на съседните държави.
НАТО едва ли е в състояние да ни защити с оглед на хипотетични ситуации на напрежение в Югоизточна Европа. Не успя това да го направи за Кипър, камо ли ще го осъществи за България. Когато се оценява период от над три десетилетия, трябва да се вземе предвид, че нашата държава запази своите граници, не участва в никакви локални войни, освен в окупирането на Чехословакия от „братските армии”. Но нашето армейско поделение не извърши репресии срещу цивилните граждани.
Тодор Живков направи рязък завой в провеждането на националната ни политика. С риск да загуби водещите си позиции в соцлагера, той подчерта първостепенното значение на независимата политика, даже когато е „под похлупака” на велика сила като СССР. Съучастник е в „преврат” в историческата наука, като подкрепи онези наши историци, които доказваха, че историята на Македония е миналата летопис на България; че македонският език е диалект на българския; че за нова Македония може да се говори само от първата четвърт (или първата половина) на двайстото столетие. Отношението му към генезиса на македонската държава го конфронтира както с решение на Коминтерна отпреди няколко десетилетия, така и с ръководството на Югославия.

На Турция искаше да покаже, че не бива да се надява на сериозна „пета колона” на българска територия. За сметка на това държеше на отличните добросъседски връзки с Гърция.
Като изкусен и ловък политик той плетеше така отношенията, че да са изгодни за държавата. Ех, може би тайно да е наричал същата държава „моя”, в смисъл, че е неин върховен повелител и притежател. Но по същество така той успяваше да служи на отечеството си, без да залага в нужната степен на моралния кредит при различните видове договаряния. Със СССР постъпваше по подобен начин. Кълнеше се във вярност едва ли не до ниво унижение, не се уповаваше на достойнството, както примерно Янош Кадар, целуваше се с братушките, накичи Брежнев с ордени, но пък успя да внесе на най-ниските цени в света нефт и суровини от Съветския съюз и се одързости да ги преработва и препродава с печалба за страната си.
С тези постъпки приличаше на Хрушчов, който за да оцелее, е играл украинския танц гопак пред бащата на народите Йосиф Сталин. И двамата – Хрушчов и Живков, бяха селяни. И двамата, хитровати и приспособими към ситуациите на времето, за да могат да се възползват по-добре от тях. Хрушчов обаче допусна да го подведат и да му грабнат властта. Това не би могло – поне тогава, да се случи на Живков. Приел, че държавата е институция, която трябва да бъде укрепвана, той черпеше с пълни шепи от философията на властта, описана от Макиавели в „Князът”. Можеше да се сниши, но и да бъде безмилостен, щом някой иска да си присвои върховните му държавни задължения. Затова беше безпощаден в разправата си с всеки „втори човек” в държавата и партията: периодично го изпращаше в забвение с куп обвинения, които само отчасти могат да претендират за обективност. Влизаше в оборот и демагогията като аксесоар на „вечната” политика.
Така постъпи с Борис Велчев, негов боен другар от нелегалната борба, комунист със смъртна присъда преди 1944 г., земляк от съседното Етрополе, личност с организационен талант от национален мащаб, която се ползваше със заслужен авторитет в партията и обществото. До определен момент Т. Живков активно подкрепяше и работеше за издигането на Б. Велчев до „втори” партиен ръководител в държавата. Верен обаче, на усвоения от него властови похват, под фалшив предлог, свързан с творчески изяви на сина на Б. Велчев – Иля Велчев, Живков се разправи през втората половина на 70-те години без сантименти със своя заместник по партия, оставяйки му като „компенсация” длъжността член на Държавния съвет.
Друг пример. С кадрите от Ямбол, доблестни дейци на 6-а оперативна партизанска зона –Панайот Каракачанов и Борис Киров, които се опитаха да радикализират решенията на Априлския пленум в името на социалистическата демокрация, Тодор Живков постъпи още по-безапелационно - ген. П. Каракачанов (от зам.-министър на вътрешните работи, ресор „Гранични войски”) и полковник Борис Киров (от зам.-началник на ВКР) ги отпрати – в духа на превъзпитателните мерки – в родната им Ямболска околия за председатели на селски кооперативни стопанства. След изтичане на известния само нему наказателен срок им позволи да се върнат в София и да заемат постове, сравнително престижни, но извън структурообразуващата номенклатура на кадрите от висшия ешелон.
По подобен „целесъобразен” начин реагира на филма „Прокурорът”, създаден по едноименната пиеса на поета Георги Джагаров. През 1964 г. Т. Живков горещо подкрепи успеха на тази пиеса, разобличаваща репресиите по време на култа към Сталин. Но няколко години по-късно филмът „Прокурорът” попадна в списъка на забранените кинотворби. Тази забрана не би могла да се реализира без санкция на държавния и партиен ръководител. Изненадата дойде и защото поетът драматург имаше слава на негов любимец. Вероятно Живков е отчел с прагматизма на хладнокръвен държавник ситуацията около чешките събития. Може би го е уплашила и безпощадната сила на „киноокото”, което много по-очевидно, отколкото драмата, разкриваше свирепото политическо насилие, упражнявано през 50-те години.
В същото време Живков умееше превъзходно да се прави на гламав, дори на мижитурка, за да изпревари на виража съперника си. Но когато спечелваше „двубоя”, той не се отдаваше на наслади и самозабравяне, а мигом реагираше: обичаен маниер за него бе не да „отреже” главата на победения си колега, а да го обезсили чрез облаги, пред които не може да се устои. В литературата най-близки копия на Живковия манталитет намираме в Елин-Пелиновите разкази – не единствено в образа на Андрешко. Според мен Живков нямаше особено високо мнение за отделния човек, но държавата я гледаше отдолу нагоре, влагайки в нея сакрален смисъл.
В нашите артистични среди идваше най-вече защото обичаше театъра, той беше „неговото” изкуство. Живков вземаше участие в следпремиерните коктейли и защото на тях можеше да чуе най-невъздържаните ласкателства. Гарантирам: няма по-силни, но и по-коварни ласкатели и угодници от актьорите. Те се превиваха от пиетет пред него, обсипваха го с комплименти, за които Първия знаеше, че са лицемерни. Но все пак му беше приятно! Актрисите се притискаха в набитото му тяло на балканджия, за да удостоверят, че са готови на всичко, защото са очаровани от властника.
Веднага след 10 ноември се проведе пленум на Съюза на артистите в България. Състоя се в салона на бившия театър „Трудов фронт”. Бидейки член на бюрото на съюза, и аз участвах в пленума. Като по нареждане „свише” заваляха нападки от актьори и режисьори, злостни характеристики, оплювания и ненавистни реплики както срещу социализма, който довчера бе тяхна кауза, така и срещу благодетеля и щедрия меценат, срещу държавника, комуто толкова пъти бяха целували и подметките. Тези реагирания ме погнусиха. И аз, макар и преизбран в новото Бюро, предпочетох да се откажа.