Реквием за международното право

Христо ТЕПАВИЧАРОВ
Печат

19 и 20 век ще се запомнят с големите европейски и световни конфликти – две световни войни, разцвет и преобразуване на колониалните империи в неоколониални, крах на социалистическия държавен експеримент в Европа, предопределен от началния тласък, който му даде неразвитата и разорена Русия. Маркс бе предупредил, че социализмът е етап в общественото развитие, но за да се случи, той трябва да наследи изчерпващия се капитализъм и да стъпи върху неговите постижения. Анализът на Маркс продължава да издържа изпитанията на времето, което ни навежда на мисълта, че всъщност колкото повече се развива капитализмът, толкова повече се приближава и неизбежен става социализмът. И тогава малкият Горбачов, Михаил Сергеевич, едва ли ще може да го спре! Толкоз за възможните перспективи. На 20 октомври 2011 г. световните медии изпаднаха в еуфория, сравнима с 29 април т.г., когато със затаен дъх следяха никого неинтересуващата сватбена церемония на принц Уилям и Кейт Мидълтън. Но този път сюжетът беше различен – с приповдигнат патос съобщаваха за смъртта на Муамар Кадафи. Медиите се препъваха в собственото си безсилно въображение, за да представят гаврата, линча и убийството на човек с вдигнати ръце, изпълзяващ от прикритието си в дренажна тръба под магистрала, или инцидент при самозащита, или жертва на „цивилизационните натовски” бомбени удари по някакъв конвой от коли и т.н. Въображението на подменящия истината лъжец обаче е безгранично и няма да изброяваме всички опити на подбудителите и извършителите на убийство, отбелязало нов връх във варварството от началото на 21 век, напомнящо най-мрачните дни на средновековната инквизиция, да оправдаят падението на индивидуалната и колективна човешка съвест с благородна борба за демокрация и права на човека. Десет дни по-късно, на 31 октомври 2011-а, генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен обяви в Триполи края на операцията “Зора на Одисеята”, започнала на 19 март с.г.


Стана пределно ясно, че целта на десетките хиляди самолетни полети и стотиците хиляди бомби и крилати ракети, изсипани на либийска земя, е била една – да бъде убит един човек. Муамар Кадафи, ръководител на суверенна държава, членка на ООН и на всички останали междуправителствени организации, създадени, за да се улесни диалогът между държавите в усилията им за уреждане на международните си спорове с мирни средства (чл. 2, т. 3 от Устава на ООН)!
Кой бе Муамар Кадафи? През 1969 г., когато свали от власт крал Идрис, той бе военен, полковник, борец за свобода, за еманципация на либийския народ, за изграждане на модерна държава на мястото на феодално структурираната монархическа институция. През 2011 г. е все още полковник, готов да се жертва за собствената си кауза така, както я разбира, диктатор, сатрап, арогантен, ексцентричен, бедуин, „бясно куче на Близкия изток” по думите на будната съвест на свободния свят Роналд Рейгън. Между тези две дати Муамар Кадафи си създаде приятели, много от които превърна във врагове, а неприятелите му го приемаха ту като съюзник и бизнес другар, ту като враг на демокрацията и свободния свят, в зависимост от интереса на деня и цената на петрола.
Кадафи ще остане в историята като иноватор в държавното управление, създател на хибрида джамахирия и в продължение на десетилетия се опитваше да изгради ореола й - директно управление на масите, на народа, и едновременно укрепваше едноличната си неограничена власт чрез създадените за целта революционни комитети. В тези свои усилия той бе не само подпомаган, но и услужливо насърчаван от всички онези, които се обединиха в т. нар. Преходен национален съвет, и от техните предшественици, за да му отнемат властта. Но не за да отхвърлят неговия модел на управление, или да пристанат на „демокрацията”, а да заменят големия диктатор, чиято дреха им бе прекалено тясна, с племенно феодални, средновековно клерикални и съвременно-бандитски деспотчета, закърмени с лицемерие, поквара, жестокост и некомпетентност.
Нищо ново под слънцето! Кралят е мъртъв, да живее кралят! И ако всичко това се бе случило с усилията на антикадафистките сили в самата Либия, събитията едва ли щяха да оставят сериозна следа в политическата история на Средиземноморския басейн на фона на случващото се в района от години.
Диктатори идват и си отиват, но до началото на 21 век в нито една от държавите, които се разделиха с диктаторите си, международното право и принципът на суверенното равенство между държавите (чл. 2, т. 1 от Устава на ООН) не бе поставян на подобно унищожително изпитание, както в Либия.
Случилото се в Либия е началото на края на онзи ред в международните отношения, чието изграждане започна с Виенския конгрес през 1815 г. и приключи с разпадането на социалистическата система през 1989 г. и изградения дотогава ред на равновесие на силите между държави, принадлежащи към различни политически системи. Смята се, че Виенският конгрес постави началото на публичното международно право като алтернатива на войната. Виенският конгрес утвърди първия принцип на международното право, по който се споразумяха четирите велики сили на деня - Прусия, Русия, Австрия и Обединеното кралство, под председателството на австрийския държавник Клеменс Венцел фон Метерних, а именно - да се запазят придобивките на победителите във войната срещу Наполеонова Франция, като се узаконят новоустановените граници и политически институции на държавите победителки - тогавашната „международна общност”! Разбира се, приложението на принципа се ограничи до европейските държави и техните европейски граници и изключи останалия свят и колониалните им владения и политика.
Първият сериозен опит за определяне и кодификация на принципите на публичното международно право, век след Виенския конгрес, бе направен с Устава на Обществото на народите след Първата световна война. Но установеният ред със следвоенните мирни договори беше толкова несправедлив, че неизбежно доведе до Втората световна война.
Твърди се, че периодът от края на войната през 1945 г. до днес е най-дългият в историята на човечеството без война. Ако допреди 20 години това можеше да е вярно за Европа, след събитията в Югославия от края на 20 век и това се промени. Що се отнася до останалия свят – едва ли има година от края на Втората световна война до днес, през която да не е водена война и едва ли има война, в която да не са замесени Съединените американски щати! Заговорът срещу режима на Кадафи започна с масирана подкрепа на неговите противници в Бенгази от тайните служби на водещите западни държави, премина през приемането на две резолюции от Съвета за сигурност на ООН, подготвени от по-грамотните демокрации - Франция и Великобритания, с цел да се придаде законност на военната интервенция на НАТО срещу суверенната, политически независима, териториално обособена, равноправна (съгласно формулираните в Устава на ООН принципи на публичното международно право) Либийска джамахирия. Така ООН, от универсална институция за утвърждаване принципите на международното право, се превърна в параван за ликвидирането му, в инструмент за узаконяване правото на силния не само при решаване на междудържавни конфликти, но и за намеса във вътрешните работи на всяка държава, чийто режим или ръководител не се харесва на световните полицаи. И всичко това няма как да не е в нарушение на един от основните принципи, върху които бе изградена самата организация. Принцип, формулиран в чл. 2, т. 7 от Устава на ООН, съгласно който: „Никоя разпоредба на настоящия Устав не дава права на ООН да се намесва в работи, които по естеството си са от вътрешната компетентност на която и да е държава...” Обстоятелството, че в самата разпоредба е предвидено изключение за принудителните мерки, предвидени в глава 7 на Устава - „Действия в случай на заплахи срещу мира, нарушения на мира и актове на агресия”, не може да се тълкува в противоречие със заложения в нея смисъл. Правомощията на Съвета за сигурност, съгласно член 39 от Устава, при определяне съществуването на заплаха срещу мира са неразривно свързани с предприемане на действия „необходими за поддържане или възстановяване на международния мир и сигурност” (чл. 42 на Устава), а не за промяна на политическата система или заменянето на една политическа сила с друга, в която и да е държава - членка на ООН. Глава 7 от Устава на ООН предвижда употребата на сила за възстановяване на международния мир да става при безусловно спазване на две условия: първо, ясно разписана процедура за използване на въоръжена сила чрез договори между Съвета за сигурност и страните членки на ООН, които подлежат на ратификация (чл. 43 от Устава), и второ - операциите се провеждат под стратегическото ръководство на самия Съвет за сигурност с помощта на подчинения му Военен комитет. А какво стана всъщност? Ето малко хронология.
На 26 февруари 2011 г. Съветът за сигурност на ООН прие единодушно Резолюция 1970 по повод систематичното нарушаване на човешките права в Либия. Едва ли има човек, познаващ механизмите на функциониране на ООН и на нейните органи, който да се усъмни във възможността на Съвета за сигурност, при наличие на подходящо съотношение на силите, да приеме резолюция за спазване на правата на човека срещу всяка държава членка на ООН, включително и срещу САЩ с подобен мотив! Нима поддържането на концлагера Гуантанамо и режима на безправие и беззаконие, чрез който се управлява, е по-различно от това, което Кадафи правеше в Либия, включително и с българските медицински работници? Не, разбира се, но на просветените демокрации не им минава и през ум да протестират срещу тази брутална окупация на територия на суверенна Куба и срещу унизителното и деградиращо отношение на американските власти към човешката личност! Привилегията на ветото на постоянния член на Съвета за сигурност, какъвто са САЩ, изключва дори мисълта за подобна резолюция! Седмица по-късно, на 4 март 2011-а, Барак Обама заявява, че НАТО обмисля военни варианти за действие в Либия и за подкрепа на либийския народ. Така още преди обсъждането на този въпрос в Съвета за сигурност целта бе ясно формулирана – не става въпрос за права на човека, а за съдбата на Кадафи, предрешена във Вашингтон! Но тъй като на НАТО не му отива да бъде агресор, на помощ се притече ООН и Съветът за сигурност. На 17 март 2011 г. Съветът за сигурност прие Резолюция 1973, в която се настоява за незабавно прекратяване на огъня между привърженици и противници на режима на Кадафи. Следват санкции: забранена за полети зона от въздушното пространство на Либийската арабска джамахирия, с изключение на военни действия по море и небе срещу режима на Муамар Кадафи от страна на трети страни и международни организации - клише, което се използва, за да не се назове истинският субект на тези правомощия: „натовската международна общност”. Резолюцията изключва възможността за нахлуването на чужди сухопътни сили в Либия и окупация на либийски територии, но това не се налага, тъй като за пушечно месо са определени самите либийци – противници и привърженици на Кадафи. Само два дни след гласуване на резолюцията, на 19 март 2011 г., евфемизмът, наречен грижа за правата на човека в Либия, бе изпълнен със съдържание - правилната „международна общност”, представлявана от френски изстребители, удари Либия с бомби и крилати ракети „Томахок” в името на новия международен ред и справедливостта. В продължение на 7 месеца над Либия бяха извършени над 10-15 000 полета, изсипани стотици хиляди тонове експлозиви от коалицията САЩ, Франция, Великобритания, Канада, Италия, Дания, Норвегия, Испания, Катар, ОАЕ и Белгия. България също записа едномесечно присъствие с един кораб в либийски води.

Така, драги колеги и читатели, бе поставено началото на края на ООН, такава, каквато бе замислена в Сан Франциско, бе сложен край на илюзиите, че междудържавните отношения се регулират от принципи на публичното международно право, край на заблудата, че износът на американска или натовска демокрация е в интерес на либийския или на който и да е друг народ. За резолюция 1973 гласуваха 10 от членовете на Съвета за сигурност: три от постоянните членове - САЩ, Франция и Великобритания и седем от непостоянните - Босна, Колумбия, Габон, Ливан, Нигерия, Португалия и Южна Африка. Останалите пет, в които живее половината от населението на Земята, се въздържаха: три непостоянни членове на Съвета - Бразилия, Германия, Индия, и две с право на вето постоянни членки - Русия и Китай. Съобщаваме имената на всички, взели участие в ликвидирането на ООН и на публичното международно право през изтичащата 2011 г. Силните на деня – САЩ, Франция и Великобритания, гласуваха резолюцията, за да подкрепят с демократична словесна демагогия неоколониалната си външна политика на икономическо, културно и военно подчинение на всяка държава, която не разполага с необходимите съпротивителни сили, за да им се противопостави. Резолюцията щеше да бъде приета дори и трите големи, уважавани, динамично развиващи се непостоянни членове на Съвета за сигурност да бяха гласували против. Но тя не можеше да мине, ако една от двете държави, постоянни членки на Съвета – Русия и Китай, бяха гласували против, поради което тяхната отговорност е не по-малка от тази на останалите постоянни членове на Съвета. За съжаление техните дребни сметки, политическа недалновидност и идеологически опортюнизъм ги направи еднакво отговорни за обезличаването на ООН и за ликвидирането на универсалния международен правов ред, изграден върху принципите на справедливостта и суверенното равенство между големи и малки държави, самоопределение, независимост, териториална неприкосновеност, ненамеса във вътрешните работи, зачитане на човешкото достойнство и неотменимите права и свободи на личността.
При това безотговорно отношение на водещите държави към международния правов ред, синдромът на омиротворяване, изпитан в Ирак, Афганистан, Пакистан, Югославия, Либия, е на път да се разпростре и в други държави в Близкия и Среден изток, а може би и на други континенти. Илюзия е да се мисли, че износът на насилие може да остане без отговор, особено при възможностите, които предлагат съвременните оръжия за масово поразяване! За съжаление и България върти опашка след глутницата, наречена „международна общност”, и участва с военни сили в този разрушителен процес. Имената на българските политици, вкарали страната в тази печална компания, тепърва ще се появяват на стената на позора, независимо от опитите им да се оправдават с отговорността на постовете, които са заемали!
На този фон поразяват недалновидността, бруталната откровеност и инфантилната политическа недостатъчност в изявленията на редица лидери, възхваляващи похода на „натовската международна общност” срещу международния правов ред. Ще припомним надгробните слова само някои от участвалите в траурната церемония: „Със смъртта на Кадафи започва нова ера за Либия. Днес Либия е свободна и нейното бъдеще е в ръцете на либийския народ”, заяви българският министър на външните работи Николай Младенов. Същият, който призна Преходния национален съвет (ПНС), банда опортюнисти и мародери, за законна власт на Либия, начело с Мустафа Абдул Джалил, министър на правосъдието (!) при Кадафи, който осъди българските медицински сестри на смърт... На 18 октомври т. г. Хилари Клинтън, държавен секретар и втори човек в американската администрация, се появи в Триполи с думите ”Кадафи трябва да бъде убит колкото може по-бързо!“ На 20 октомври указанията бяха изпълнени, а г-жа Клинтън обяви, че смъртта на Муамар Кадафи отбелязва началото на нова епоха за Либия и обеща, че САЩ ще се ангажират с изграждането на либийската демокрация.
Горката демокрация, зачената в омраза!
Отговорността да обяснява как и дали е бил убит Кадафи, или е загинал при пътно-транспортно произшествие, бе прехвърлена на Мустафа Абдул Джалил и неговите съмишленици, които започнаха да се надпреварват в изопачаване и подмяна на истината за извършените престъпления. Смъртта на Муамар Кадафи „бележи края на епоха на деспотизъм”, заяви председателят на Европейския съвет Херман Ван Ромпой. За да се възкреси епохата на трибализма и безвластието, което предстои да видим! Френският президент Никола Саркози нарече смъртта на Муамар Кадафи “важен етап в освобождаването на Либия”. Следващите етапи са сделки за милиарди и ограбване на страната срещу внос на демокрация и оръжия! Германският канцлер Ангела Меркел пророкува, че смъртта на Кадафи открива пред Либия нов мирен път. Остана тайна къде води този път? Генералният секретар на ООН Бан Ки-Мун заяви, вместо да мълчи, че съобщението за смъртта на Муамар Кадафи маркира историческа промяна за Либия.
На погребение, като на погребение – за мъртвите или добро или нищо! Не скърбим за Кадафи, скърбим за пропуснатата възможност да се разкрие истината за престъпленията, извършени от неговите убийци, заедно с него по време на управлението му.
С Кадафи бе погребана не само истината за извършените по време на управлението му престъпления, не само принципите на публичното международно право, но и Женевските конвенции от 12 август 1949 г. за правилата, които следва да се съблюдават към участващите във въоръжен конфликт. България е страна по тези конвенции и най-малкото, което бе задължена да направи, е да напомни на партньорите си, също страни по Конвенциите, че спазване на международното право и поетите задължения е единствената основа, върху която би могло да се гради предвидимо бъдеще.
Големият въпрос, засега без отговор, е искаме ли да живеем в предвидимо бъдеще? Бихме искали да вярваме, че изразеното от българското Министерство на външните работи становище във връзка със смъртта на Кадафи, не се споделя от българската общественост. Но дали можем да вярваме, без да искаме?!