БЯЛАТА КНИГА ЗА ОТБРАНАТА –ЕЛЕГИЯ ЗА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ

Мирослав ШОМОВ Брой 5 (2012)
Печат

Близо две години и половина след приемането на Бялата книга за отбраната опасността тя да последва съдбата на предишната Бяла книга, от 2002 г., и пак да се превърне в черна за Българската армия, вече е повече от реална. Черна, защото за осемгодишното си действие досегашната бяла книга, освен ликвидиране на цели съединения и подразделения на БА, драстични съкращения на военнослужещи, корупция, кражби и продажби, друго не постигна. За голямо съжаление такива са нещата и сега.

 

Шумно лансирана и приета с парламентарното мнозинство на ГЕРБ през октомври 2010 г., новата Бяла книга, според декларациите на нейните вносители, трябваше да сложи край на тази практика и както помпозно заяви премиерът, „да спомогне за изграждане на модерни и подготвени български въоръжени сили”. И понеже всичко започва от ГЕРБ и всички преди ГЕРБ нищо не са правили, а министърът на отбраната и експертните му екипи са паднали от Марс, в увода към Бялата книга безапелационно се констатира: „Въпреки безпрецедентните съкращения на Въоръжените сили целите на предишната Бяла книга не бяха постигнати”. Констатацията, както се казва, е неоспорима, друг е въпросът, че е повърхностна. Обяснението, че планираната модернизация на БА не била съобразена с възможностите на държавата „да осигури необходимия ресурс за нейното реализиране”, увисва. Увисва, защото не дава отговор на два взаимно свързани въпроса, които отдавна си задаваме. Първо: защо след толкова съкращения (от 1990 г. досега армията ни е намаляла пет пъти!), продажби на имоти, рязане и харизване на бойна техника, пари за армията все няма? Второ: защо нашите съседи Гърция и Турция, които са членове на НАТО и наши съюзници, не предприемат драстични съкращения на своите въоръжени сили, отделят въпреки кризата значителни средства за въоръжаване и имат такива големи армии?

Вместо задълбочен анализ и отговор на тези въпроси, авторите на Бялата книга ни внушават, че поради ”глобалната финансова и икономическа криза” и „благоприятната регионална среда за сигурност” от армията може да се реже още, а модернизацията да остане за по-благоприятни времена. Напълно погрешна теза, която се опровергава от действията на нашите партньори от НАТО. Гърция и Турция продължиха организационното укрепване на своите армии и увеличиха военните си доставки, считайки, че в момент на криза не трябва да се стига до срив на сигурността. Важно е да отбележим също, че кризата доведе до връщане на наборната военна служба в Дания, Гърция я увеличи от 9 на 12 месеца, а Германия спря професионализацията на Бундесвера. Нашите управляващи обаче нямат намерение, а може би и разрешение, да предприемат подобни стъпки. Напънът и смелостта им в тази посока стигнаха само дотам да върнат военното обучение за учениците от девети и десети клас по 5 часа седмично.
Напълно погрешна е и оценката на средата за сигурност. В глава „Среда на сигурност и стратегическо обкръжение” на Бялата книга е записано следното: „В резултат на положителните процеси в международните отношения  се наблюдава значително понижена вероятност за мащабен конфликт между държави. Вероятността от въвличане на Р Б като член на НАТО и ЕС в такъв конфликт е незначителна... В регионален план тенденциите в развитието на средата за сигурност са продължаващо стабилизиране... Положително въздействие оказват реформите във въоръжените сили в региона, както и обстоятелството, че нито една от страните не счита съседите си за потенциален противник”. Плод на политическо късогледство, неосведоменост или лъжа са подобни констатации и твърдения? Вероятно верни са и трите версии, като се имат предвид както съставителите на Бялата книга, така и качеството на депутатите от ГЕРБ, “Атака” и Синята коалиция, с чийто решаващ глас е приета Бялата книга.
Какво друго, ако не признак на политическо късогледство и неосведоменост е да приемеш такъв абстрактен и нереалистичен анализ на средата за сигурност в регион като нашия? Балканите са регионът, където са се водили най-много войни през двадесети век. Те са място, където от 6 държави през 1989 г., благодарение на последната война на американците и някои страни от НАТО срещу Югославия, държавите станаха 13 и този процес на държавообразуване продължава. Всички знаем от историята, че процесът на образуване на нови държави е съпроводен с много конфликти и кризи и че това на Балканите е правило без изключения.
Балканите са единственото място в света, където през 1974 г. две държави членки на НАТО - Гърция и Турция, в спора си за остров Кипър бяха изправени пред конфликт, който едва не доведе до мащабна война. Най-обезпокоителното обаче е, че вследствие на ежедневните провокации на турската военна авиация и заради неефективната арбитърска роля на САЩ и НАТО, кризата между двете страни и днес не е преодоляна. Впрочем от началото на своето съществуване досега НАТО не е решил ефективно нито един спор между своите членове.
Меко казано подвеждаща е и оценката в Бялата книга, че „нито една от страните не счита съседите си за потенциален противник”. Напротив, според актуализираната през 2010 г. турска доктрина за национална сигурност е записано - „Гърция, въпреки че е съюзник в НАТО, продължава да бъде източник на потенциална заплаха за Турция”.
Много интересна е оценката за региона и конкретно за ролята на Турция, дадена от Института за регионални и международни изследвания на проф. Огнян Минчев, чиито основни донори са „Отворено общество” и „Агенцията за развитие на САЩ”. В анализа ”Стратегически баланс и политики - Турция като фактор в Черноморския район”, четем следното: „Ролята на Турция като страна, подпомагаща евроатлантическата стратегия за страните от Черноморския регион, е доста спорна. Турция преследва класическа национална стратегия за запазване традиционните си райони на влияние от външна намеса, включително и от съюзниците от НАТО. Тази позиция не би трябвало да бъде споделяна от НАТО и най-малко от България и Румъния, които разчитат на евроатлантическата система за своята сигурност.”
Важно е да се знае, че освен от института на Огнян Минчев и доктрината на съседите оптимизмът в оценката и прогнозите на средата за сигурност в региона, дадени в Бялата книга, не се споделят от нито една официална  международна институция. Почти няма годишен доклад на ЦРУ, в който да не се правят тревожни прогнози за бъдещето на Близкия изток, Балканите и Черноморския регион. Ескалиращото напрежение в Близкия изток и очертаващата се война на САЩ с Иран също се явяват дестабилизиращ фактор на средата за сигурност в нашия район.
След всичко казано дотук, вече като че ли е ясно защо нашите съседи, и конкретно Гърция и Турция, вместо да съкращават своите армии, ги укрепват и модернизират. Никак не става ясно обаче защо нашите управляващи и депутати останаха слепи за очевадното, когато гласуваха решението на Народното събрание от 28.11.2010 г., с което численият състав на Въоръжените сили да се намали със 7000 души до 2014 г., т.е. Българската армия, като основа на въоръжените сили, става 26 000 военнослужещи и цивилни плюс 2 700 резервисти. Безумие е да се мисли, че за защитата, и по конкретно отбраната на страната, са достатъчни две механизирани бригади. За всеки, който е служил в армията, е ясно, че те не са в състояние да водят дори за съвсем кратко време самостоятелни бойни действия. В Бялата книга за „Мисия отбрана” обаче е записано: “Въоръжените сили защитават суверенитета и териториалната цялост на страната с всички разполагаеми сили и средства. Тази защита се осъществява в условията на активизиран чл. 5 от Вашингтонския договор и ВС я изпълняват съвместно със силите и средствата за колективна отбрана на НАТО”.
Още по-голямо безумие обаче е да разчитаме, че някой друг ще поеме защитата на суверенитета и териториалната цялост на страната.
Ако вникнем в оригиналния текст на Вашингтонския договор, ще видим, че клаузата, на която се позовават нашите сервилни управляващи и безродни депутати, няма особена реална стойност и тя е само една димна завеса. Според прословутия чл. 5 „всяка съюзническа държава ще окаже помощ на нападнатата страна или страни по Договора, като предприеме... такива действия, каквито смята за необходими”.
Тази формулировка никак не е случайна. Тя е свидетелство, че при подписване на Вашингтонския договор старите страни членки са се борили за запазване националния си суверенитет, за недопускане на въвличане в конфликти, влизащи в противоречие с националните им интереси, и че за своята защита - за разлика от нас - и в бъдеще ще разчитат на своите национални армии. Важно е в тази връзка да споменем и оценката на бившия генерален секретар на НАТО лорд Робъртсън: „Все още е твърде рано да се каже какво ще бъде практическото значение на решението за чл. 5 в близко бъдеще.” Като добавим и факта, че в Пентагона тълкуват чл. 5 като клауза, която има пряко значение не за сценарий на инвазия, а за колективна реакция на съюзниците в борбата срещу международния тероризъм, става ясно, че разчитаме само на милостта на бога. Дори да приемем най-благоприятния вариант, т. е. задействане на чл. 5, а това засега е вероятно само в сферата на теорията и в болните глави на управляващите, то за целта ще е необходимо време, през което да осигурим отбраната си сами. Това няма да е като по времето на Варшавския договор - за две денонощия с три боеготови армии, силни и модерни ВВС и ВМС и мощни ракетни войски, - а с едно предварително обречено опълчение от две механизирани  бригади, символични остатъци от ВВС и ВМС и без ракетни войски.
При това трагично състояние на нещата логично възниква още един голям въпрос: Действително ли съставителите на Бялата книга са толкова глупави и късогледи, че не отчитат тези дадености? От само себе си се разбира, че въпросът не се отнася до депутатите, които я приеха. Очевидното не се нуждае от доказателства.
Колкото и невероятно да звучи, съставителите на Бялата книга нито са глупави, нито са политически късогледи. Точно обратното. И именно тук е ключът на загадката. Оказва се, че проектът за Бялата книга е съставен отвъд Атлантика. Министър Аню Ангелов на два пъти изтъкна, че в изготвянето на Бялата книга сме били „подпомогнати” от американската организация Център за гражданско-военни отношения в Монтерей. Странното в случая е, че никъде той не споменава за консултации с Брюксел. Може би и затова в нашата Бяла книга липсва раздел или сценарий за взаимодействие с партньорите, каквито има в другите бели книги на страните от НАТО.
Ясно е, че този, който е „подпомагал” военната и гражданска експертиза при написване на Бялата книга, а именно Центърът за гражданско-военни отношения в Монтерей, въобще не се е ръководил от изискването армията да изпълни конституционните си задължения по гарантиране на националната сигурност на страната ни и дори тези в рамките на НАТО. Интересувал се е единствено тя да може да изпълнява „основната мисия” - участие в експедиционни операции зад граница. За своята „неоценима помощ” при съставяне на „нашата” Бяла книга ръководителят на центъра в Монтерей - Томас Янг, бе награден от министър Ангелов с нагръден знак „За принос към Министерството на отбраната” (15.11.2011 г.).
Никак не е случайно и обстоятелството, че главната задача, или мисия (тези понятия са смесени и объркани в Бялата книга), ”Отбрана” е маркирана с едно мъгляво изречение, а участието в мисии зад граница е едва ли не основно съдържание на целия документ. И това е единственото, което в продължение на повече от две години практически се реализира от Бялата книга, което изяде парите за модернизация на армията и доведе до ликвидиране на постигнатите с много усилия и борби социални придобивки на военнослужещите.
Вече повече от две години и половина от приемането на Бялата –Черна книга целият финансов ресурс на МО е насочен приоритетно към батальонните бойни групи, предвидени за „пушечно месо” в Афганистан и там, където ни заповядат. Днес българските данъкоплатци плащат 65 млн. лв. за издръжка на контингента ни от 602-ма военнослужещи, а за периода 2005-2010 г. мисиите зад граница са ни стрували 509 млн. лв. Въобще по брой на участници в мисии ние сме пред такива развити икономики като Швеция, Холандия, Норвегия и Чехия.
В надпреварата на управляващите за участие и на български войници в различните военни авантюри на САЩ се включи и новият държавен глава Росен Плевнелиев. Това той направи символично още преди да влезе в президентството. Единствената прегръдка с чужд дипломат на тържеството при приемане на армията от Плевнелиев, на която стана свидетел целият народ, а чрез телевизията - и светът, беше с американския посланик Джеймс Уорлик. С гаф и акт на национално унижение протече и първата му международна изява в щаб-квартирата на НАТО. С комсомолски плам и сервилност Росен Плевнелиев рапортува на генералния секретар на НАТО Расмусен: „България е достоен член на НАТО, гордеем се с участието си в мисии, но искаме да бъдем по-активни и интегрирани”.
При такива политици ясно е, че няма да ни оставят пасивни. При посещението си в началото на февруари в София американският държавен секретар Хилари Клинтън получи това, което искаше - още три години „пушечно месо” за Афганистан и плацдарм за предстоящата агресия в Иран. Най-голямото престъпление на мутренското управление на ГЕРБ, което народът и историята няма да простят, е, че чрез измислени и внушени отвън стратегии, концепции, бели книги и най-вече с практически действия прекъсва връзката между народ, армия и държава, разрушава изконните ценности и военните добродетели на Българската армия и подменя свещеното й задължение за защитата на Отечеството с една безсмислена и обречена мисия в служба на чужди завоевателни интереси.