ДЪЛГАТА АГОНИЯ НА ЕДНА ОБРЕЧЕНА ВОЙНА

Христо МАЛЕЕВ 2012 - Брой 16 (2012)
Печат

Ако не бяха непрекъснатите шокови удари от отвратителните изстъпления на окупаторите, които достигат до нас от далечната афганска земя, вероятно вече щяхме да сме забравили, че там продължава да се лее човешка кръв. Защото единадесет години не са малък срок, а нашето съзнание е програмирано така, че замъглява повтарящите се безкрай еднообразни събития. Талибани, „миротворци”, чужди войници, местни полицаи, корумпирани власти, бездомни сираци, племенни вождове, макови полета, жертви на „погрешни” бомби, „пчелички-безпилотници”, импровизирани мини по шосетата, търговия с наркотици, чужди собственици на афгански рудници, тайни преговори за мир, боричкания на близки и далечни държави за влияние, прахосани милиарди на данъкоплатците – всичко това се е преплело в едно омръзнало ни до смърт кълбо на жестокост, глупост и демагогия, което сякаш никой не може да разплете.

 

И само невероятните прояви на някои обезумели от войната американски войници ни карат да се чудим защо все още този абсурд не е свършил, какво правят там шестстотинте български бойци, не се ли срамуват от себе си тези петдесет уж цивилизовани държави, изпратили свои деца в Афганистан да позорят имената на Виктор Юго, Сервантес, Гьоте и Бърнард Шоу (за по-дребните участници в афганската авантюра не ми се говори – те не заслужават дори да им се присмиваме).
Вероятно ви прави впечатление, че сега е модерно властващите да се извиняват за своите прегрешения и престъпления. Преди дни дори испанският крал Хуан Карлос поиска прошка, че бил отишъл в Африка на лов за слонове по време, когато страната му е на прага на икономическия крах, а без работа са двадесетина процента от народа му. Но прошките, които искат американските военни власти, са за по-сериозни неща. Преди седмица те се извиниха, че техни войници в Афганистан са се снимали ухилени с ръце и крака на разкъсани от взривовете талибани. Преди месец искаха прошка, че техен сержант посред нощ напуснал базата си и отишъл до съседното село, където хладнокръвно застрелял седемнадесет души, в това число девет деца. Преди три месеца се оправдаваха, че техни морски пехотинци си направили видеозапис как уринират върху труповете на трима убити „бунтовници”, а малко по-късно, че американската охрана на военен затвор изгорила няколко екземпляра от свещения за мюсюлманите Коран. Преди това молеха за прошка близките на местни хора, анихилирани погрешка от бомбите на самолети и безпилотници. И сякаш с извинението престъпленията се забравят, а след като към думите се прибавят и няколко стотин долара „кръвнина”, въпросът се смята за изчистен.
И тука ми се струва, че е добре да се опитаме да разберем чувствата, които бедните и неграмотни мюсюлмани в Азия изпитват към своя Свещен Коран. Ние сме деца на юдео-християнската цивилизация и сякаш някои прости неща достигат трудно до съзнанието ни.
Преди много години, по време на посещение на партийна делегация в Индия, се срещнахме с местната организация в малко градче. Най-младият наш домакин беше слабичко недохранено момче, което премиташе глинения под в бараката, играеща ролята на партиен клуб. Подаръкът ни за тази организация – малка покривка за маса в народен стил, реших да дам именно на него. Той прие платчето със сълзи в очите, целуна го и каза, че ще го пази само за да се моли на Аллах, коленичил върху него. Тогава ми стана ясно, че за милиони скромни и измъчени хора по света вярата в Аллах е най-светлото нещо в живота им, че тази вяра им помага да се чувстват човешки същества и ги издига над жестоките реалности на битието. Дори само затова поругаването на тази вяра и на нейните символи е непростимо престъпление и срещу тях, и срещу цялото човечество. Това престъпление не може да се оправдае с нищо, дори и с глупостта на някой преситен американски наемен войник.
Затова очевидното желание на президента Барак Обама за по-скорошно привършване на безславната афганска авантюра е разбираемо и оправдано. Вероятно на същото мнение са и лидерите на останалите страни, хванали се преди години на въдицата за лесна слава на далечното бойно поле. Според последните допитвания над 70 % от американците смятат, че войната в Афганистан не си струва финансовите и човешките жертви. Само че връщането от Афганистан не е така лесно, както може да се предположи на пръв поглед.
И тук ми идва наум мъдрата българска приказка за бабата, дала една пара да се хване на хорото, а после давала и две, та да я пуснат, но не успяла да се откачи. Вероятно сега на много политици от уж цивилизовани и развити държави им се иска да натоварят още утре войниците си в Афганистан по самолетите и да ги приберат у дома, но това не може да стане така лесно. Защото нито един от големите въпроси, които уж трябваше да реши интервенцията в Афганистан, не е приключен, а това означава, че бъдещето на този регион на света си остава все така неясно и взривоопасно.
Най-сетне дори Америка и съюзниците й разбраха, че войната в Афганистан не може да бъде спечелена с военна сила. Те сменяха стратегии и тактики, увеличаваха експедиционните си корпуси, които достигнаха невероятната обща цифра от 140 000 души (срещу двайсетина хиляди „талибани” и няколко десетки хора на „Ал Каида”), строяха училища и пътища, изпробваха най-новите си оръжия и най-добрите си генерали, обучаваха афганската национална армия и полиция, които заедно трябваше да достигнат 350 000 души към есента на тази година. А след цели 11 години и три хиляди свои жертви (плюс десетките хиляди убити афганци, плюс стотиците хиляди изгонени от родните си места и обречени на мизерия местни жители, плюс десетките хиляди деца-сираци, просещи по улиците на градовете) Афганистан си остава все така беден, все така ограбен, все така неграмотен, все така нелекуван и ненахранен, какъвто е бил винаги. А моралните поражения върху неговия народ, опасностите от разпалване на гражданска война и разпокъсване на страната след оттеглянето на чуждите сили, както и по-далечните морални и материални последствия за народите на страните-агресорки, не могат нито да се изчислят, нито да се прогнозират. Но не е трудно да се прогнозира поне едно нещо: че Афганистан няма да бъде оставен на мира от външните сили, че те ще продължават да се намесват в неговите работи по всякакъв начин и с всички приемливи за момента средства, че военните действия ще бъдат заменени от по-перфидни форми на интервенция и влияние. Казано с други думи, още дълги години светът ще бъде принуден да следи внимателно това, което се случва в Афганистан.
Сега на дневен ред е планираното постепенно изтегляне на чуждестранните контингенти от афганска земя, които сега наброяват към 140 000 души (от тях около 100 000 са американци; 9 500 – англичани; 600 – българи ). До есента Америка трябва да върне в страната си тридесетина хиляди души, които президентът Обама след дълги размисли реши да изпрати допълнително, след като пое властта в Щатите, с надеждата, че с това ще разгроми „талибаните” и ще накара афганския народ да приеме безропотно наложения му от Вашингтон президент и неговото марионетно правителство. До края на 2014 г. бойните действия в Афганистан трябва да преминат постепенно в ръцете на афганската армия и полиция, като междувременно Съединените щати им помагат с удари по въздуха от самолети и безпилотници, както и с действия на специалните си подразделения. Първоначално се смяташе, че афганските сили трябва да наброяват общо към 350 000 души (от тях към 195 000 в армията), за чиято издръжка ще са необходими около 6 милиарда долара годишно, разпределени между Америка и нейните „приятели”. Огромните мащаби на тази сума обаче принудиха Съединените щати да говорят за по-скромни цифри: армия и полиция общо от 230 000 души след 2014 г., за които ще са нужни около 4 милиарда долара годишно. От тях Съединените щати ще поемат към 2,2 милиарда, техните съюзници и „приятели” – към 1,3 милиарда, а самите афганци – около половин милиард. Тези въпроси се дискутираха от външните и военните министри на страните от НАТО в Брюксел (18-19 април 2012 г.), но точните ангажименти ще бъдат приети на 20 и 21 май на срещата на високо равнище на НАТО в Чикаго – града на президента Обама.
Интересно е, че дотогава се предполага да бъде подписан двустранен Договор между Съединените щати и Афганистан, в който да се оформи по-нататъшното присъствие на Америка в тази страна, както и нейните финансови ангажименти за укрепване на сегашната власт. Както обикновено, става дума за пари, при това за много пари. В момента се водят пазарлъци с президента на Афганистан Карзай, който настоява за точни писмени ангажименти на САЩ, а не за общи обещания. А тъй като Америка не е в състояние да поеме всички разходи за поддържане на афганските военни и полицейски сили, тя се опитва да прехвърли част от тях на своите „приятели”, включително Япония, Арабските емирства и други „желаещи” държави. Изглежда невероятно, но покана за финансова издръжка на афганските силови структури е отправена и към Китай и Русия. Аргументите са, че тези страни имат интерес да не се възстановява в някаква форма властта на талибаните или на други крайни ислямисти, което ще е заплаха и за съседните, населени с мюсюлмани, райони на Китай и Средна Азия. Вероятно ще е любопитно да се види отговора на Москва и Пекин на тези любезни покани. Откровеното отхвърляне на предложението може би няма да е най-естествената реакция, защото в наше време стремежите на държавите се преплитат по най-неочакван начин. Но може да се предполага, че другите велики сили в региона, а Русия и Китай без съмнение са сред тях, няма да се съгласят да помагат на едно бъдещо местно правителство (и най-вече на бъдещия нов президент), ако те са обвързани изцяло и безропотно с американските интереси. По-сложно ще бъде, ако това обвързване е по-интелигентно и внимателно. Тогава ще си проличи и майсторството на дипломатите от съседните на Афганистан държави.
Разбира се, в бъдещия Афганистан ще нарасне значително влиянието на неговите съседи от юг – Пакистан и Индия. Всеки един от тях би искал да привлече Афганистан на своя страна, за да засили позициите си срещу другия – нали враждата помежду им е толкова стара, колкото са и техните държави. Позициите на Пакистан се засилват от общата религия, както и от тесните връзки на талибаните от двете страни на афгано-пакистанската граница. Както е известно, контактите на пакистанските сили за сигурност с афганските талибани са отдавнашни и твърде интимни, така че и в една бъдеща нова обстановка, когато талибаните ще имат някакво участие в управлението на страната, позициите на Пакистан ще бъдат защитени. Как ще реагира Индия, е въпрос на избор. Вероятно тя ще използва своите икономически възможности, за да се настани по-осезаемо в стопанския живот на Афганистан. А понеже същите цели ще имат и Китай, и Русия, и Иран, да не говорим за Съединените щати и големите страни от Европейския съюз, ще се получи интересна картина на „дружеско боричкане”, на смесица от експлоатация на афганските природни богатства и някакви форми на подпомагане на местната икономика и инфраструктура, чиито истински цели ще бъдат недоизказани с думи.
За бъдещите афгански власти остава възможността да се опитат да противопоставят различните свои „доброжелатели”, като измъкват от тях повече отстъпки под формата на инвестиции, помощи и прочее благини. За напредъка на Афганистан ще са нужни десетилетия, за да не кажем векове. Ще е нужно силно централно правителство, и същевременно значителни права на отделните провинции. Очевидно играта на „демокрация”, зад която се крият най-разнообразни външни интереси, би трябвало да се контролира строго от самите афганци. Малкото вътрешни ресурси и външната помощ, която постепенно ще намалява, особено ако властите се опитат да водят самостоятелна политика, ще трябва да се използват изцяло по предназначение, а това значи да се ограничи традиционната корупция на управляващите, която никаква смяна на правителството няма да е в състояние да изкорени. Трябва да се ограмоти народът, постепенно да се изравняват правата на мъжете и жените, да се намери някаква голяма цел, която да вдъхне вяра на милионите трудови хора. И на първо място, трябва по-скоро народът да усети, че започва да живее по-добре, по-богато и по-справедливо.
Всички тези задачи са невероятно трудни. Както е известно, те не бяха решени нито от присъствието на съветските войски, нито от присъствието на американците и техните съюзници. Вероятно вече е ясно за всички, че проблемите на Афганистан трябва да се решават от самите афганци, при това в техен интерес, запазвайки богатствата на страната в техни ръце, разпределяйки тези богатства по-равномерно между всички граждани. Традиционната религия на страната, която насърчава трудолюбието, честността, благородството, взаимната помощ и много други човешки добродетели може да бъде един от ключовете към бъдещия по-щастлив живот. Но доколко тази перспектива е реалистична? Доколко външните сили ще искат да се откажат от своите егоистични цели на афганска земя? Доколко те ще се съгласят да не включват Афганистан в своите планове за господство над региона, като стъпка към по-далечните им геополитически амбиции? Казано най-общо – доколко днешното състояние на света, доколко неговото сегашно устройство ще благоприятства за изграждането на модерен, богат, силен и самостоятелен Афганистан?
Аз не мога да дам утешителен отговор на тези и на много други подобни на тях въпроси. Затова ми се струва, че продължителната агония на обречената война в Афганистан може да прерасне в нещо ново, което ще е не по-малко жестоко, не по-малко тежко и безнадеждно за обикновения човек в тази бедна и измъчена страна, която някой ден все пак може би ще успее да се превърне в една своеобразна Швейцария на Азиатския континент.