МОЯТ ДЕВЕТИ МАЙ

Методи ГЕОРГИЕВ 2012 - Брой 19 (2012)
Печат

Наричам Девети май – “мой” не от самомнение и нескромност, а защото този ден не е техен. И се радвам, че те – нужно ли е да пояснявам, кои са тези “те”, дето обръщат високомерно гръб и се преструват, че не забелязват най-великия ден на 20 век – 9 май 1945 г. Когато Европа за един кратък миг бе единна и обединена, макар и върху собствените си развалини. С букет червени карамфили отивам пред Паметника на Съветската армия и ще бъда щастлив преди всичко от мисълта, че там няма да срещна президента Росен Плевнелиев, премиера Бойко Борисов, Иван Костов, Мартин Димитров, Иво Инджев, Едвин Сугарев и други “страдалци за демокрацията”.
Щастливото ми съзнание идва от това, че не ще има кой да оскверни празника ми и да помрачи настроението ми. Ще видя хиляди хора като мен в обща и въодушевена задруга. Ще се прегърнем, ще сплетем ръце, поднасящи вечната си признателност към великия Съветски съюз – наш двоен освободител; към легендарната Москва; към града герой Ленинград; към Сталинград и Мамаев курган, с “Дома на сержант Павлов” и към 62-ра армия на генерал Чуйков, която строши гръбнака на Хитлер през 1942-1943 г. при големия завой на Волга. Нашите цветя ще поднесем и на русия Ванка с танка, на Альоша, на Настенка, Зоя и Маруся, на Саша, Володя, Миша и Митя, които дадоха своя млад живот за спасението на света. И ще помълчим, макар никой да не е забравен и нищо да не е забравено.
И се събираме сега не да славим войната, а да напомним и напомняме, че мир нито се постига, нито се поддържа с оръдия, бомби и ракети. И сърцата ни са отново свити заради Афганистан, Ирак, Либия, Египет, Сирия...
През целия 20 век, Европа самоопределила се като пъп на света и солта на земята, хвърли света и себе си в две страшни войни. В първата бяха погубени 6 милиона, във Втората – 60 милиона човешки същества. Претекстът бе да се решат един път и завинаги националните, етническите, икономическите и другите проблеми. Това нито стана, нито може да стане чрез войни; защото войната и войните не създават нов ред, но оставят след себе си още по-големи проблеми, хаос и безредие.
Какво представя днес Европа - 67 години след рожденния си ден 9 май 1945 г.? Умиротворена ли е, успокоена ли е, обединена ли е? Европейският съюз е парен котел и клапаните му предупредително свистят. Икономическото неравенство между членките на съюза не може да се постигне, а и едва ли е постижимо. Националният егоизъм и алчност определят поведението на правителствата. Изборите в нашата южна съседка завчера показаха, че Гърция може и да ритне Европейския съюз и да отнесе изяденото, изпитото, вересиите, кредитите. И което е знайно още сега: примерът й ще бъде последван от други чакащи: я Португалия, я Ирландия, я Испания. Свидетели сме на растящ хаос...
Понеже поводът е 9 май, освободителната мисия на Съветската армия спрямо Европа – въпросът се слага естествено: възможно ли е европейско равновесие с гръб към Русия, без Русия, против Русия?! Европа отново не знае как да се справи със собствените си проблеми, правейки се, че не забелязва Русия. И не Русия до Урал, а до Владивосток!
И в България нещата на управляващите не стоят по-различно.
Що се отнася до мен, онзи ден, 1 май – 20-ти априлий по стар стил, ходих в Панагюрище, столица на Априлското въстание. За да подишам въздуха на славното Оборище, да видя възстановката на някогашните юнаци, развели знамето на Райна Княгиня. Заедно с хилядите съотечественици, които носят пламъка на Бенковски, Волов, Бобеков, Захари Стоянов, пяхме песните на Чинтулов, Славейков и Вазов: “Пустите клисурци / станали московци, / а панагюрци донски казаци...”. Пукахме с черешовото топче и завършихме: “Кат Русия няма втора / тъй могъща на света... Русия – колко ни плени туй име родно, свято, мило...”
Не искам да ме напуска шемета на онзиденшния “20-ти априлий”, 1 май в Панагюрище! И затова ще набера букет червени карамфили и ще отида да ги поставя със сведена глава пред паметника на Съветската армия – освободителка на народите от фашизма.
Защото е Девети май, моят Девети май...