СТРАТЕГИЯТА НА БРИТАНИЯ

Джордж ФРИДМЪН
Печат

Възходът на Британия

Възходът на Британия към изключителната й мощ някога представляваше нещо, което на практика може да се определи като неволен подарък от Наполеон. Тя имаше глобални амбиции още преди Наполеоновите войни, но поражението й в Северна Америка и конкуренцията й с другите европейски флоти означаваше, че Британия не е в състояние да убеди който и да е в своето превъзходатво.

В първата фаза, по времето на Наполеон, Франция елиминира флотите, които на практика можеха да противодействат на британския. Но поражението на френския флот при Трафалгар и в крайна сметка поражението на Франция при Ватерло елиминираха Франция като значителна морска сила, която вече не беше в състояние да застраши Британия, и то за няколко поколения напред. Това даде възможност на Британия да доминира в Северния Атлантик, който беше ключът към глобалното надмощие през 19 век и направи възможен контрола върху търговските пътища в Индийския и Тихия океан. Доминацията в Северния Атлантик трасира икономическите императиви на Британия – тя вече не бе само доминираща политическа и военна сила - тя бе и формиращият лидер на извършващата се по това време индустриална революция в Европа.

Опустошената от Наполеон континентална Европа, колапсът на френската мощ и неразвитите все още Съединени американски щати осигури на Британия значителни предимства. Като производител обаче тя изпитваше необходимост от суровини, а те се намираха извън нейните граници и пазари, извън търговски маршрути, разположени стратегически, така че да стигат до точките за снабдяване със суровини.

Британската империя бе първият в света търговски блок. Британия преодоляваше ограничаването на търговските отношения с империята чрез интегриране на потенциални врагове, тактика, която бе оценявана като печеливша. Нещо повече, колониите, които видяха ползата от увеличаването на търговията, щяха да подсилят и отбранителните възможности на империята.

По начина, по който развива и контролира колониите, Британската империя наподобява повече Римската империя отколкото нацистка Германия. Макар че Рим наложи своята воля, ключови групи в колониалната процесия се облагодетелстваха до голяма степен от отношенията в империята. Така Рим беше толкова съюз, колкото и империя. Напротив, при нацистка Германия отношенията с държавите-поданички бяха отношения на чиста експлоатация в резултат на войната и идеологията.

Британия разбираше, че империята може да се защити само чрез създаване на съюзи в римски стил. Тя се възползва и от Наполеоновите войни, които осакатиха повечето европейски сили. Британия не изпитваше военно напрежение през по-голямата част от века и не бе принудена към крайности, като например да поддържа бремето на войната. Така тя успя да избегне капана на Хитлер.

Предизвикателства на германците и на САЩ

Положението започна да се променя в края на 19 век като следствие от две първостепенно важни промени. Първата бе обединението на Германия през 1871 г. Събитие, което промени динамиката в Европа и света. Вече обединена, Германия се превърна в една от най-бързо развиващите се икономики в Европа. От времето на Ватерло на Британия не й се налагаше да се конкурира за икономическо превъзходство, но Германия започна здраво да я притиска икономически, продавайки по-евтино своите стоки, следствие от по-голямата ефективност на производството.

Второто предизвикателство дойде от Съединените щати, където индустриализацията също вървеше с драматични темпове, процес, който по ирония на съдбата бе щедро подкрепян с финансови средства от британските инвеститори в стремежа им за по-големи печалби от тези, които постигат у дома. Американската индустриална база създаде флот, който надмина британския по мащаби в началото на 20 век.

Прозорецът на възможностите, отворен вследствие поражението на Наполеон, се затваряше, тъй като Германия и Сединените щати, макар и не координирано, вече притискаха Британия. Германското предизвикателство достигна своята кулминация през Първата световна война, която беше катастрофа за Британия и за останалата част на Европа. Цената на войната беше огромна. Тя погуби цяло едно поколение, а част от цената стана и подкопаването на икономическата база на Британската империя, което се отрази (макар и деликатно) на отношенията на Лондон с империята. Нещо повече, британската мощ вече не изглеждаше незаобиколим фактор и пред онези, които по един или друг начин не се бяха облагодетелствали от британския империализъм, възникна въпросът дали империята няма да бъде разбита.

Така Британия стана по-зависима от своята империя, малко променяйки взаимоотношенията. В тази връзка цената на контрола на империята стана забранително относителна, т.е. съотносима към размера на ползите.

От друга страна, САЩ се явяваха потенциален, алтернативен партньор на компонентите на Империята, а и германският въпрос не беше затворен.

През Втората световна война, вторият етап на участието на Германия във войната, разби британската мощ. Тогава Британия загуби войната, но не с Германия, а със Съединените щати. Това можеше да мине за една приятна загуба, в смисъл, че САЩ, преследвайки собствените си интереси, спасиха Британия от възможността силово да подслони Германия. Така или иначе, балансът на силите между САЩ и Британия беше изцяло променен по време на войната. Британия излезе от войната неизмеримо слаба и икономически, и във военно отношение, в сравнение със САЩ. И макар че въпреки всичко успя да задържи империята си, способността й да продължава да я държи и за в бъдеще вече зависеше от САЩ, а от този момент нататък Британия никога повече нямаше да е в състояние да я държи сама.

Британската стратегия в края на войната беше такава, че тя трябваше да остане заедно със САЩ и да се опита да намери база за договаряне с американците как да продължат да държат империята. Щатите обаче нямаха интерес това да се случи. Те виждаха своя стратегически интерес в блокирането на СССР като приоритет, станал по-късно известен като „студената война”. Вашингтон гледаше на империята като на нещо, което подкопава техните усилия в Европа, подхранвайки антизападните настроения, и увековечаващо един икономически блок, вече изпразнен от съдържание.

От Суец до специалните отношения

Политическата интервенция на САЩ, насочена към английската, френската и израелската атака срещу Египет през 1956 г., която беше замислена, за да поддържа британския контрол върху Суецкия канал, беляза точката на разпадането на Британската империя. След това британците се оттеглиха и стратегически, и философски от империята. Разбира се, опитаха се да поддържат някакво подобие на здрави връзки със своите предишни колониии чрез Британската общност, но накрая се оттеглиха на Британските острови.

Както направи и през Втората световна война, Британия призна военното и икономическото превъзходство на Съединените щати, призна, че вече не би могла да задържи империята си. Като алтернатива британците се присъединиха към доминираната от американците съюзна състема и поствоенните финансови споразумения заедно с Бретън-Уудската система (МВФ и Световната банка. - Бел. ред.). Присъединявайки се обаче, британците добавиха и стойност към новото пртньорство.

Като не можаха да достигнат Щатите във военно отношение, те успяха да изпреварят другите американски съюзници в две отношения - в количеството на своите военни ресурси и в желанието си тези ресурси да бъдат използвани по волята на американците. Това спокойно бихме могли да го наречем „лейтенантска стратегия”. Британия не можеше да се мери с Америка. На практика обаче тя можеше да бъде „американският лейтенант”, който владее военна сила, надминаваща по численост и по технологично ниво военния потенциал, с който разполагат другите европейски държави.

Британците поддържаха пълен спектър на военните си сили, по-малобройни от американските, но с много по-големи възможности от другите съюзници на САЩ. Целта на Британия беше да заеме второстепенна позиция, за да не бъде просто един от съюзниците на САЩ. Британците използваха по-специалните си отношения със САЩ, за да извлекат важни отстъпки и да бъдат приети като фактор, който трябва да се взема предвид, нещо, което другите съюзници не получаваха. По същата причина те бяха в състояние да влияят и върху американската политика по начини, по които другите не можеха да го сторят.

Мотивацията на САЩ да приемат подобен тип отношения не се базираше само на сантимента по общата история, макар че и това имаше значение. По-скоро, както всички велики сили, Щатите искаха коалиционният ангажимент да не е само по време на война, а и в мирно време, при това с поемане от всички членове на тежестите по издръжката на коалицията. Британците бяха готови да играят тази роля по-ефективно, отколкото другите държави - членки на коалицията, стараейки се да запазят глобалното си влияние, базирано на възможностите им да накарат Щатите да използват военна сила в техен интерес.

Много от това, което ставаше тогава, беше покрито с тайна като например разузнавателната информация и помощта, която британците получаваха от американците по линия на сигурността и специално по проблемите на Северна Ирландия. Другите усилия бяха насочени към развитие на икономическите отношения, нещо, което за другите държави беше под въпрос, но за британците се считаше за естествено.

И един добър пример макар и не много важен - в състояние ли беше Лондон да мобилизира американска подкрепа във войната на Британия срещу Аржентина за Фолклендските острови, известни още като Малвински? Там американците нямаха интереси, които да са застрашени, но при положение, че британците имаха, нямаше как САЩ да не поддържат Британия.

Подобен тип отношения криеха за британците две опасности. Първата - цената на поддържането на военни сили, съизмерена с ползите от тях. В екстремни ситуации потенциалните ползи са много големи. В нормални времена обаче лесно може да се види, че цената надвишава ползите. Втората - опасността британците да бъдат въвлечени дълбоко в орбитата на САЩ, Британия да загуби собствената си свобода на действие, превръщайки се на практика (както някои предупреждаваха) в 51-вия щат на Съединените щати.

Междувременно Британия промени своята стратегия от поддържане на баланса на силите на континента към поддържане на баланса между Европа и САЩ. Това й позволи да следва своята американска стратегия, доколкото запазва притежанието на системата от „лостове” за влияние „по на едро” върху политиката и войните, които водят американците. Британия разви стратегията на „вплитане” в Европа без ентусиазма на Франция, която в същото време позиционираше себе си като единствения най-верен съюзник на най-голямата глобална сила.

И двете страни на новото положение, в което Британия избра да се позиционира като балансьор между Европа и САЩ, и другото - по-старата й стратегия, имаха своята цена. Но по-важното за Британия бе, че тя ограничи зависимостта си от външни фактори. По времето, когато единството в Европа растеше, Британия участваше в процеса, но със сериозни ограничения. Тя упражни своята автономия и не се присъедини към еврозоната.

САЩ остават най-големият клиент на британската индустрия, макар че Европа, погледната като индивидуални държави, е по-големият клиент. И докато другите в Европа, и в частност Германия и Франция, се противопоставиха на войната в Ирак, британците участваха в нея. В същото време, когато французите искаха военна интервенция в Либия, а американците демонстрираха крайна неохота, британците се присъединиха към французите, като помогнаха да бъдат въвлечени и САЩ

Запазване на опциите отворени

Британия в стратегическо отношение се е позиционирала великолепно, използвайки стратегията на изчакване, наблюдение и запазване на опциите, без оглед на случващото се. Ако ЕС се разпадне и европейските нации-държави се появят отново като първостепенни институции, тогава Британия ще е в състояние да се възползва от фрагментацията на Европа за своите собствени икономически и политически цели, при това „подръка” с подкрепата на САЩ.

В случай, че Щатите закъсат и Европа се окаже в по-благоприятно положение, Британия може да служи като интерфейс (система за връзка) на отслабените Съединени щати с европейците. В случай, че и Европа, и САЩ отслабят позиции, Британия е в състояние да поеме свой независим курс.

Корекциите, които Уинстън Чърчил направи в британската политика през 1943 г., когато вече беше очевидно, че САЩ са много по-мощни, отколкото Британия, са валидни и сега.

Желанието на британците да поемат военното бреме, създадено от Щатите в последните десет години, дава възможност да се види британската стратегия в действие. Каквото и отношение да имат британците към Ирак, стратегията им да останат най-надеждният съюзник на САЩ им диктува задължението да участват във войната в Ирак. В същото време Британия продължи да поддържа баланса, този път не в Европа, а доколкото е възможно, между Европа и САЩ.

Британската стратегия е типичен случай на нация, която е приела философията на промяна в посоката на движението, запазване на автономията и собственото си настаняване в различни среди, докато ги манипулира. През цялото време Британия иска да види как ще се развие „играта”, за да се позиционира така, че да вземе максимално предимство.

Този курс е опасен, защото Британия може да загуби собствения си баланс. Няма обаче безопасни направления за нея. Това е нещо, което Британия е научила от историята си през вековете. Затова общото за нейните стратегии е да стои, да печели време и да чака следващата промяна в историята.

STRATFOR Geopolitical Weekly, 07.05.2012

Превод Енчо Енев