ПЪТ КЪМ ИЗКУСТВОТО

Проф. Иван МАРАЗОВ 2012 - брой 24 (2012)
Печат

Проф. Иван Веселинов е творец, който има своя територия и специфична творческа физиономия в културата на съвременна България. Роден е на 22 март 1932 г. в с. Крушун, Ловешко, и първоначално завършва Ветеринарна медицина, а по-късно и Приложна графика и плакат в Художествената академия при проф. Александър Поплилов - през 1962 г. Иван Веселинов е почетен професор на Нов български университет, където преподава анимационна режисура. Името му е емблематично за жанра анимационно кино, също както и в карикатурата.

Анимационните му филми са отличени с множество международни награди, и филмографията им е дълга, но нека споменем “Наследници”, “Манон Леско”, серия от “Орвил и Къдълс” за Би Би Си-Лондон, съвместно с Въло Радев, създатели на филма за ЕКСПО “Цекуба” – Япония, серия от “Православен календар”; “Кучешка история”, “Камуфлаж”, “История с вълк”, “Опит за цъфтене”, “Малка пластилинова пиеса”, “Успоредни прави”, “Нека винаги има хвърчила”.

Изложби с творби на маестро Веселинов са гостували във Франция, Австрия, Алжир, Италия, Турция... Проф. Веселинов е автор на илюстрациите на редица книги, на плакати и карикатури не само в българския, но и в чуждестранния печат.

На 8 юни т.г. проф. Веселинов „невротизира” и залите на галерията на ул. „Шипка” 6 в София, където под логистичното название „Неврози” бе подредена юбилейната му изложба. По-точно е да кажем, че това бе опит за представителна извадка на огромното му творчество, което трудно би се събрало в зала като тази на втория етаж на галерията...

Творческата физиономия на Иван Веселинов е феноменална, той работи в различни плоскости и измерения на изобразителното изкуство – художник, аниматор, карикатурист, режисьор, сценарист на анимационни филми, актьор... Творец с невероятно дълбок и характерен вкус, Иван Веселинов завладява и разколебава установените възприятия, той е и прониквено емоционален, и болезнено социален, и витално-разсъдителен, както и иронично-тъжен или вглъбен в цветните си платна, излъчващи неприсъща за днешния ден философичност, но които надделяват в диалога със стандартните измерения на артистичната изразност.

Редакцията на вестник “Нова Зора” пожелава на маестро Веселинов още дълги години сполука, сила и мощно творческо вдъхновение, както и досега!

Зора

 

Иван Веселинов извървява дълъг и необичаен път към и в изкуството. Той завършва ветеринарна медицина, три години честно отработва стипендията си и едва след това кандидатства и влиза в Художествената академия. Това е избор на зрял и отговорен човек, може би защото неговото поколение съзряваше по-бързо и беше възпитано в отговорност за решенията и постъпките си. Когато през 1968 г. завършва специалността Приложна графика, той вече е известен на публиката с карикатури във в. „Стършел” – една ковачница на поколения сатирици и място на относително свободен дух. Той бързо се налага като една от водещите фигури в карикатурата и плаката, за което свидетелстват и множеството награди.

Може би именно критичната му гражданска нагласа и вроденото чувство за хумор го насочват към една модерна тогава и с много успехи област на творчеството – анимацията. За социалната ситуация на времето това беше една нова ниша, която отначало по-малко подлежеше на идеологически контрол. Българската школа през този период е една от водещите и Веселинов бързо придобива известност у нас и в чужбина – не само участва във фестивали, но и печели високо престижни международни награди. Естествено е именно той да създаде специалността „Анимация” в Нов български университет, където и досега преподава като почетен професор. Много от неговите ученици вече успешно работят в чужбина.

През 70-те - 80-те години на миналия век най-престижни видове в изкуството се смятаха „изящните” – живопис, скулптура, графика. Именно в тях се „правеше име” в художествения живот. Съвсем естествено, и творците, които работеха в „приложните” изкуства, се стремяха да се приближат до изящните. Иван Веселинов не прави изключение. Той и в карикатурата, и в анимацията се стреми да избяга от стилизацията, особено набляга върху свободата на рисунката, сякаш иска да превърне тези „второстепенни” изкуства в „големи”.

В настоящата изложба – “Неврози”, където са събрани много от неговите графични произведения, виждаме една невероятна лекота на ръката в прокарването на линията и нанасянето на щриха, естетско разполагане на акцентите от черно, сложна композиция, наситена с неочаквани образи и вряща динамика. Чисто пластичното удоволствие от хода на ръката, прокарваща линията, се предава и на зрителя. Разчитането на този комплексен изобразителен текст спира зрителя/читателя, кара го да следва мисловния процес на автора, неговите асоциации. Деформацията, която претърпяват фигурите и образите, отговаря на стремежа да се даде сатирична характеристика, т.е. да се заеме позиция. А с неговото вродено гражданско съзнание, възпитано и от семейството, и от средата, в която работи, той се чуства длъжен да изкаже мнение.

Основният обект на неговите графики е човешката глава – най-идентифициращата част от тялото, средоточие на ума и съответно на глупостта. Запълващите я фигури, образи, сюжети сякаш „илюстрират” протичането на мислите и асоциациите в мозъка на човека. Сплетени тела и емоционални жестове изпълват пространството на главата. Естествено, е при тази роля на лицето в неговото изкуство, той да стигне и до идеята за маската. Тя се появява настойчиво и в живописта – образите на циркаджии обитават неговите картини. Маските отговарят на социалните роли, които всеки един от нас изпълнява в една или друга среда, на един или друг етап от живота си. Може би цирковата тематика има и по-дълбок смисъл. Сякаш сцената на живота е циркова арена и хората си слагат маските, за да играят определената им роля – клоуни в общата марионетна постановка. Често идейните внушения излизат от рамките на снизходителния хумор, за да се доберат до понякога твърде мрачни заключения. Така в неговите рисунки и филми се раждат чудовищата, потопени в мрачна атмосфера. Дали обществото ни не се нуждае именно от ветеринар?.. Изложбата ни кара да се замислим върху тази опция. Още повече че - по съвместителство - той е и голям художник!

От друга страна, изживяването на формалното изграждане на рисунките от зрителя повтаря вътрешното задоволство на художника от изтичането на линията или от разливането на петната, от динамиризането на формите и уплътняването им чрез щриха. Замисълът на творбата не се „пресъздава”, той се „ражда” в процеса на работата и се усвоява от свободата на перото. Сякаш не перото следва замисъла, а замисълът изниква върху листа чрез формалната находка.

Интересно е обаче, че в живописните си опити Веселинов решително предпочита конструктивните решения. Явно е уважението към откритията на кубизма, както и към по-късните авангардни явления в модерното изкуство като конструктивизма и супрематизма. Като руските живописци от тези течения той не забравя и за ролята на цвета, чрез който обемните конструкции получават вътрешен живот. Всяка картина има измеренията на цялостна система, функционираща в пространството на колорита.

В оформлението на своята изложба Иван Веселинов използва увеличения както на рисунките си, така и на живописните си платна. Това е добро хрумване, защото именно новият по-едър мащаб демонстрира умението му в малката площ на листа да затвори големи пространства и монументални идеи и пластични решения.

Необходимостта от тази изложба се осъзнава едва след като сме я видяли. Познавахме ли Иван Веселинов преди нея, можехме ли да си представим сатиричния му непримирим дух само от стотиците карикатури и рисунки, дали си задавахме въпроса за невероятната осезаема пластическа плътност на неговите фигури? За по-голямата част от публиката той е аниматорът и карикатуристът с присмехулната настройка. Оказва се, че сатирата, покрай злободневността на темата, също може да даде сериозни и трайни художествени стойности. В рисунките му оживява един свят на духовна криза, но те са изпълнени с такава висока естетическа претенция, че със сигурност надхвърлят вестникарската актуалност.