КОЙ ЩЕ УМРЕ ЗА ЕС?

Джордж ФРИДМЪН
Печат

ИСПАНИЯ, ДЪЛГ И СУВЕРЕНИТЕТ

На 9 юни страните от Еврозоната постигнаха съгласие да отпуснат заем на Испания до сто милиарда евро (125 млрд. долара) за стабилизиране на испанската банкова система. Тъй като този „бейлаут”* има директно отношение към финансовия сектор на Испания, без да се намесва държавният дълг на страната, Мадрид не се сблъска с изисквания за по-тежки оздравителни мерки в замяна на заема, който получи, които биха довели до политическа нестабилност, както стана в държави като Гърция.

Този факт има два важни аспекта. Първият - появи се още един eвропейски финансов проблем, който изисква съгласувани действия за неговото решаване. Второ, за разлика от предишните инциденти този „бейлаут” не беше съпътстван с мелодрами, вътрешни борби или политически дестабилизиращи заплахи. Европейците все още не са решили основополагащите причини, които водят до тези периодични кризи, но вече имат стандартизиран подход при управлението на подобни ситуации с цел минимизиране на загубите и във връзка с това - ограничаване на политическите сътресения. Испанската молба към ЕС за помощ без поставяне на условия и желанието на eвропейците да изпълнят тази претенция, придвижват процесите в Европа на качествено ново ниво. Т. e. това вече представлява своеобразна капитулация пред кризата. Тя се изразява в промяна в позицията на европейските държави-кредиторки и в частност на Германия.

Берлин разбра, че няма друг избор освен да финансира този и другите бейлаути. Като експортно ориентирана страна, Германия има нужда от Еврозоната, която да е в състояние да купува немски продукти. Нещо повече, Берлин не може да си позволи да допусне вътрешнополитическо напрежение, което би могло да дестабилизира ЕС като цяло. Въпреки немското „перчене” за прогонване на страни, запазването и дори разширяването на съществуващата система остава фундаментален германски интерес. Цикълът от заплахи, капитулирането на кредитори, политическите вълнения в края на краищата „разбиха” досегашния подход на германците. Германия не само че не успя да разреши кризата, но и съдейства за дестабилизиране на Еврозоната. В случая с Испания германците промениха подхода си, разрешавайки временно проблема без битка за по-строги ограничителни мерки. Проблемът с решението обаче е, че то не прави нищо, за да се реши по-голямата дилема - за европейския суверенитет и дълга. Германия пое отговорността за решаването на испанския банков проблем, без да има какъвто и да е контрол над испанската банкова система. Ако това стане норма в Европа, подобен факт би означавал, че Германия се придвижва от несъстоятелната заплаха за изгонване на държави към несъстоятелното обещание да ги гарантира. С други думи, Европа се приспособява към състоянието на безкрайни кризи, без да ги решава.

Според нас коренът на проблема е в борбата вторият по големина в света износител да се присъедини към блока от държави, които би трябвало да се радват на положителни търговски баланси, но вместо това изпитват търговски дефицити. Германия обаче вижда корена на проблема в недисциплинираното упражняване на пълномощията и програмите за социални разходи, които водят до безотговорни практики при вземането на заеми. По този начин еврофилите, водени от Германия, не търсят решения за предефиниране на европейската търговска система, а по скоро търсят решенията в дисциплиниране на държавите, в частност тези от Еврозоната, по практиките им, свързани с разходите и вземането на заеми.

Според доклад в германското списание „Дер Шпигел” президентът на Европейската централна банка Марио Драхи, президентът на еврогрупата Жан-Клод Юнкер, президентът на ЕС Херман Ван Ромпой и президентът на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу вече изготвят план за стабилизиране на системата. Според предполагаемия план от всички членове на Еврозоната ще се изисква да балансират своите бюджети. Вземането на заеми ще се разрешава само ако решението за това е одобрено от европейски финансов министър, позиция, която предстои да бъде създадена и поддържана от подбрана група измежду финансовите министри от Еврозоната. Ако даден заем е одобрен, парите би трябвало да дойдат чрез издаване на еврооблигации.

Изглежда, че публикуването на подобен доклад в „Дер Шпигел” не е лишено от основание, още повече че това беше потвърдено и от някои европейски лидери, в смисъл, че четирима от тях, споменати по-горе, работят по такъв план (макар че детайлите по плана не са потвърдени).

Подходът, изложен в доклада, ще се опита да разреши европейските проблеми чрез увеличаване на политическата интеграция на континента – концепция, дискутирана надълго и нашироко по специално от германците и еврофилите. При тези обстоятелства това би могло да се разглежда и като една разумна позиция. Ако цяла Европа ще бъде отговорна за държавния дълг, емитиран от страните членки, тогава притежателите на ценни книжа, които са инвестирали най-много в европейския проект, трябва да могат да контролират процеса на получаването на заемни средства.

Моралният риск от „де факто” гарантиране на заеми без такъв контрол е огромен.

В този подход обаче има два присъщи за него проблема. Първият, както вече споменахме, е разбирането, че същностният проблем на Европа е безотговорното вземане на кредити и че ако вземането на кредити беше контролирано, този проблем щеше да бъде решен. Безотговорното задлъжняване наистина е част от проблема, но по-дълбокият проблем е търговията.

Като икономическа логика, ЕС е изграден по модела на следвоенна Германия и следователно в него са заложени очакванията за икономическа динамика като тази, на която Германия се радваше през 50-те и 60-те години на 20 в. Но тогава това се дължеше на факта, че страната се възползва от достъпа до американския пазар, като в същото време се ползваше и от някаква протекция на собствената си новопоявяваща се индустрия. Неспособността на държавите от Еврозоната да покриват плащанията си по дълга произлиза отчасти от тяхната неспособност да се конкурират с Германия. При нормални обстоятелства икономиките на развиващите се държави растат чрез експорта, движен от по-ниското ниво на заплащане на труда (надниците), но общата валута не позволява на развиващите се страни да се възползват от ниските надници. Задлъжняването сега може и да е доста голямо, но германската зависимост от износа не позволява на Берлин да даде на Гърция и Испания време и пространство, за да развият някои критични сектори от своите икономики по начина, по който САЩ навремето разрешиха на Германия да се развие след Втората световна война.

Вторият проблем е по-сериозен. Възможността да управляваш националния бюджет, включително и правото да вземаш заеми, е централен елемент на националния суверенитет. Ако правото да генерираш дълг се прехвърли от националните правителства на неизбрани функционери, назначени от многонационално юридическо лице, в Европа ще се случат дълбоки трансформации на демокрацията. ЕС е виждал и преди трансформации на суверенни права от националните правителства и техните електорати, но не толкова дълбоки, каквито ще бъдат тази. Избраните правителства няма да бъдат в състояние да стимулират своите икономики без одобрението на този все още неназован борд, нито ще бъдат в състояние да предприемат дългосрочни капиталови разходи, базирани на издаването на облигации. Така този борд ще има огромна власт вътре в отделните държави.

Това перспективно решение включва в себе си много повече, отколкото просто един опит да разреши банковите и дълговите проблеми. То отразява фундаменталния принцип на европейската политическа философия: разбирането, че незаинтересуваните служители вероятно ще вземат по-добро решение, отколкото заинтересуваните политици. Тази идея произтича дълбоко от европейската интелектуална история. Германският философ Георг Хегел направи извода, че краят на историята е нейната пълна рационализация, представлявана от рационални и незаинтересувани обществени служители. Жан-Жак Русо пък намери разлика между основната (генералната) воля и популярната воля. Той твърди, че не популярната воля представлява интересите на хората, а това прави основната (генералната ) воля, чийто източник междувпрочем не е съвсем ясен.

Съществува мисловна нишка в Европа, която разглежда незаинтересуваните професионалисти като по-безопасни и в състояние да вземат по-добри решения, отколкото популярната воля и нейните политици. Това съвсем не е антидемократичен възглед, това е възглед, който казва, че политиката трябва да бъде направена по-умерена от незаинтересуваните експерти. Тази идея тежко повлия на структурата, създадена да управлява ЕС, а сега е ясно застанала и зад идеята за европейски бюджетен борд.

Въпросът за бюджета е централен за демокрацията и е високо политизиран процес. Той е едно от местата, в което обществото и неговите представители могат да дебатират посоката, в която трябва да се движи обществото. Бяха изтъкнати аргументи обаче, че не може да се вярва и да се дава абсолютна власт на обществото и неговите политици в тази област, и че тази власт трябва да бъде ограничена от неизбрани хора. В известен смисъл това е същият аргумент, който беше изтъкнат и за централните банки, и то даже с още по-голяма сила.

Проблемът, разбира се е, че решенията, вземани от този борд, ще бъдат изключително политически. Първо, бордът трябва да бъде назначен. Изборът на главен финансов министър от еврозоната и финансовите министри, представени в борда, ще бъдат определени в някакъв процес, който по всяка вероятност няма да вземе предвид възгледите на средния европейски гражданин. Второ, бордът ще взема решения, които ще определят как да живеят гражданите в различните държави. Той обаче ще бъде продукт на определени политически процеси, а ще трябва да решава съдбите на отделните нации. Иначе бордът ще бъде аполитичен, в смисъл, че неговите членове няма да се кандидатират на избори, провеждани от хората, които те ще управляват, и по този начин няма да са отговорни пред тях.

Преди настоящата криза съществуваше подобно споразумение, наречено „Пакт за стабилност и растеж”, в което се казва, че националните дефицити на европейските нации не могат да надвишават определен процент. В случай на дефицит съответната нация трябваше да плаща масивни глоби. Французите обаче (и даже германците) редовно надвишаваха тези лимити, но не плащаха никакви глоби. Те бяха твърде мощни, за да бъдат санкционирани, но това пък доведе до разрушаване на системата.

Днес виждаме концепция, която излиза далеч извън „Пакта за стабилност и растеж”. Идеята е, че държавите няма да имат дефицити без разрешението на един назначен борд, и че всеки дълг, който се наложи да направят все пак, ще мине през механизма на ЕС. Този механизъм трябва да елиминира възможността за измама. Ще има възможност, разбира се, да бъдат издавани и неавторизирани дългови инструменти, обаче без европейска гаранция, при което пазарът ще натовари държави като Гърция със забранително високи лихвени проценти (висок рисков лихвен процент).

Същностният проблем обаче е решението за това на кого ще бъде и на кого няма да бъде разрешено да прави дълг. Хубавото в случая е, че това решение ще бъде напълно прозрачно и предсказуемо. На практика различията и нуждите на различните държави ще бъдат толкова големи, че бордът ще трябва да взема някакви решения. При положение, че бордът ще бъде съставен от финансовите министри на някои държави от Еврозоната, и че те трябва да си ходят вкъщи след вземането на решение, въпросът за това на кой ще бъде отказано разрешение, ще бъде схващан като подчертано политически, а в някои случаи и като крайно нечестен. В някои случаи и двете неща ще бъдат верни.

Окончателният спор няма нищо общо с икономиките, с изключение на въпроса за търговията. Това е въпрос за степента, до която хората в Европа са готови да отстъпят значителни елементи от националния си суверенитет в замяна на обезпечени кредитни линии, предмет на власт на хора, които никога не са били избирани. За поддръжниците на ЕС разбирането за това, че политическите лидери трябва да бъдат избирани от хората, които управляват, не е нещо абсолютно. Рационалното управление, осъществявано от незаинтересувани лидери, е една алтернатива, и понякога предпочитана алтернатива. Това не е изцяло чуждо за европейската традиция. На практика обаче това може да създаде експлозивна ситуация. Бордът ще трябва да определя на кой да разреши дефицит съобразно разбиранията на своите членове, базирано на собствените им ценности. Той например може да не разреши дефицит за финансиране на болници за бедните. В същото време обаче може да разреши дълг, за да се финансира „бейлаут” (т.е. спасяване на закъсали банки). Или обратното.

Във всеки случай отнемането на власт от електората създава опасност от риск на легитимността.

Системата обаче е еволюирала до степен, при която за някои европейци кризата на легитимността може да бъде предпочетена пред настоящия цикъл от безкрайни дългови кризи. Това може и да проработи известно време. Но още първия път, при който на някое национално правителство му бъде попречено да вземе кредит за финансиране на даден проект, докато на друга нация бъде разрешен кредит за нейния проект, отново ще възникне криза. Кой в края на краищата ще определи кой дефицит да бъде разрешен и кой отказан? Това невинаги ще бъдат представители на държавата, на която е отказано. И ще провокира криза.

По време на гражданската война в САЩ бъдещето на Съюза беше оспорено с отделянето на Юга. Решенията се вземаха на бойните полета, където хората искаха да умрат или за Съюза, или за откъсването от него. Кой ще умре днес за ЕС? И кое е това нещо, което ще го държи обединен, когато решенията, които се вземат, не са популярни? Концепцията за разширяване на интеграцията може и да работи, но не без страстта, която кара гърците или германците да защитават своя интерес и интереса на своята държава. И без това спояващият материал, който държи нациите заедно, липсва в ЕС. Колкото по-голяма е интеграцията, толкова това ще става все по-ясно.

Geopolitical weekly “Stratfor”, 12.06.2012

Превод: Е. Енев