НОВОТО ИЗДАНИЕ НА МИТОЛОГЕМАТА “БЪЛГАРИЯ – 16-АТА РЕПУБЛИКА НА СССР”#5

Чавдар ДОБРЕВ
Печат

В заключителното си слово на декемврийския пленум на ЦК на БКП от 1963 г. Тодор Живков повтаря и обобщава основните положения на своя доклад. Той информира членовете на ЦК, че предварително е запознал Хрушчов с проблематиката: и в писмен вид, и при направено в началото на октомври 1963 г. посещение в Москва. Заедно със Станко Тодоров се е срещнал с първия съветски ръководител, който се изказва положително за тезисите на доклада. Живков препоръчва да не се дава широка гласност на дискусията, протекла по време на пленума, като обяснява тази своя препоръка с евентуалното неправилно тълкуване на нещата, за които се говори на заседанието на пленума, както и че е ненужно да се конфликтува с кръгове в БКП, които не са склонни да приемат политиката на още по-тясно сътрудничество и интеграция със СССР.

Живков обаче отново подчертава, че няма защо да се бърза със “сливането”, което той продължава да тълкува като федерация / конфедерация, първо между България и СССР, а после и между всички европейски социалистически държави. “Ние не бива да правим изкуствено сливане, а трябва да се подготвим всестранно” – предупреждава Живков. Да се подготвят “икономическите, политическите и идеологическите предпоставки”.

И в решението на пленума фигурират най-съществените постановки в доклада на Тодор Живков – изразява се подкрепа на възгледите, развити от първия ръководител на БКП и държавата. Никакви практически стъпки към реализация на по-тясното сътрудничество със Съветския съюз не попадат в текста на решението. Ето защо това решение звучи като апел, като пожелание, и толкова! Получава се съгласие за изпращане на писмо до ЦК на КПСС - за Никита Хрушчов. Писмото, по-обстоятелствено, отколкото Решението, излага тезисите от доклада, с насоченост към актуалната икономическа проблематика.

Не искам да преповтарям доводите на акад. Марков, с които мотивира своите несъгласия с тезата, че Живков се готви да прави от България “16-а съветска република”. С тези доводи аз съм изцяло съгласен. Но аз, в отличие от академика, възприемам идеите, формулирани от Живков на пленума, не само като “докарване пред руснаците”, с намерение за получаване на по-големи икономически облаги от СССР, но и като акт на първия български ръководител да се изкаже по централни въпроси на международното комунистическо движение, на развитието на социалистическата система, да даде влог за тяхното съвременно осветляване. И същевременно да помогне за премахване на недостатъци във функционирането на СИВ, за придвижване на социалистическия лагер към нов етап на икономическо развитие. Тук Живков недвусмислено заявява, че през следващите двайсет-трийсет години България трябва да преодолее изоставането си от другите страни на социализма, да реализира модернизационния процес в икономиката.

За това, че идеологемата “национално предателство” на Тодор Живков, извършено на декемврийския пленум от 1963 г., е преднамерена и поръчкова, свидетелства цялата дейност на Живков след Априлския пленум от 1956 г. Новият ръководител на партията, Т. Живков, в разрез с предишни практики, обръща много по-голямо внимание на националното ни минало, на патриотичната тема в българската култура, на преодоляване на безкритичното възприемане на интернационализма като сляпо следване на съветския пример. През тези години ръководството на държавата и партията извършва кардинални промени в обществения и културен живот – поставя се акцент върху българския принос в създаването и разпространението на старобългарската писменост, работи се целенасочено за нов прочит на историята на Българското Възраждане. Тогава се появяват – преди или непосредствено след 1963 г. – творби, които символизират националното самочувствие, родолюбието и борбата за българска идентичност: ”Диви разкази” от Николай Хайтов, “Време разделно” от Антон Дончев, “Цената на златото” от Генчо Стоев, “Летопис на смутното време” от Вера Мутафчиева, осъществява се съвременният прочит на Теодор Траянов, в началото на 60-те националният романтизъм намира адекватен израз в пиесата на Камен Зидаров “Иван Шишман”, активно се поставя историческата драматургия на Иван Вазов, играе се “Има бог Перун” от Надежда Драгова и Първан Стефанов, публикува се историческата белетристика на Стоян Загорчинов, и много други. За да не се помисли, че изобразяването на българския исторически живот води началото си само от 1956 г., ще добавя, че романистиката на Димитър Талев за живота на българите във Вардарска Македония се публикува главно през първата половина на 50-те години.

През 60-те години Тодор Живков фокусира общественото внимание към македонския въпрос. Още тогава той набелязва главните моменти от новата българска позиция, която в редица аспекти противоречи на съветската. През 1963 г. Живков твърдо заявява, че у нас няма македонско малцинство, че в Благоевградски окръг живеят българи. А също, че нашата страна ще защитава историческата и езикова истина за българите в Македония, без да прави компромиси с други, макар и съюзнически държави.

В цитираното от мен писмо до президента Росен Плевнелиев, авторът му, Костадин Чакъров, обяснява причините за свикването на декемврийския пленум от 1963 г. с обновяващи се взаимоотношения между СССР и Титова Югославия: “В началото на 60-те години на миналия век – твърди Чакъров – партийното и държавното ръководство на Съветския съюз в лицето на Никита Хрушчов полага сериозни усилия за възстановяване на отношенията с югославската държава, крайно влошени от личния конфликт между Йосиф Сталин и Йосиф Броз Тито. Възползвайки се от този конюнктурен момент, югославското ръководство поставя пред Никита Хрушчов въпроса да бъде отнета територия от Република България като сателит на фашистка Германия и предадена на Югославия като страна победител във Втората световна война. Става дума за Пиринска Македония и част от Кюстендилски окръг.

Единственият начин да се ликвидира тази потенциална опасност – продължава Чакъров, - е българското ръководство да демонстрира категорична позиция за прокарване интересите на съветската страна на Балканите. Тактически се предлага постепенното премахване на границите между социалистическите държави и най-вече – на тези със Съветския съюз, и да се установи, както сега е модерно да се казва, свободно движение на стоки, хора и капитали между страните. За да звучат “автентично” тези “тактически” стъпки, Политбюро разглежда “общи насоки”, които трябва да бъдат “чути” и “харесани” от съветското ръководство, за да се създаде “благоприятна” атмосфера за разговори между Тодор Живков и Никита Хрушчов.” След като ни информира за своята версия, Чакъров пише: В резултат на този демарш въпросът, поставен от Тито, е отклонен от съветското ръководство и България запазва привилегированото си положение в рамките на СИВ и Варшавския договор.”

За първи път от текста на К. Чакъров узнавам за такъв вариант, свързан с декемврийския пленум. Възможно е в тясното обкръжение на Т. Живков да са се обсъждали подобни съображения, но дали е било така? За съжаление Чакъров не подкрепя твърденията си с никакви данни. Затова и определям споделеното от Чакъров като интригуваща версия, създадена по принципа „говори се...”. Подобна версия би трябвало тепърва да се документира, за да не остане на фаза „свободно съчиняване”.

Но дори и да е бил налице опит за следвоенно разделение на България, почти двайсет години след войната (което граничи с абсурд), този проблем би трябвало да е бил във центъра на друг пленум на ЦК на БКП, състоял се през месец май 1963 г., но което не се случва. На него Тодор Живков категорично възразява да се говори за “македонско малцинство” в Пиринския край и същевременно, без уговорки, заключава, че България ще отстоява правата на българите в Република Македония, ще държи на българската й история и език (тази позиция на Т. Живков е в пълен дисонанс с твърдението как той държал на всяка цена „да се хареса на съветското ръководство”).

В доклад, изнесен на конференция по случай 100 години от рождението на Живков (организирана от ПП “Нова Зора”, на 8 ноември 2011 г.) посланик Евгений Еков привежда редица сведения за протичането на пленума (докладът е отпечатан в сборника „Жив пред българската история” – С., „Нова Зора”, 2012). Той цитира на няколко места извадки от доклада на Живков пред пленума.

Първо, Живков се противопоставя на формирането на македонско съзнание върху противобългарска основа: “Нашата партия признава създадената обективно след Втората световна война във Вардарска Македония Народна република Македония в рамките на ФНРЮ. Също така признаваме, съгласни сме, че в Македонската народна република се формира македонско национално съзнание. Обаче по тези въпроси ние съзнателно не говорим. Защо? Защото ако кажем това, трябва веднага да кажем и другото – че това македонско национално съзнание се формира на противобългарска основа.

А ние сме решително против това и смятаме, че ако този въпрос не се урегулира, ако не се ликвидира това състояние в Македония, то ще бъде един постоянен източник за дрязги, за смущения и пречки в нашето развитие”.

Второ, Живков казва: “Ние трябва решително да отхвърлим фалшификацията на скопските ръководители за някаква обособила се македонска народност, македонска националност през средните векове. Това е абсолютно невярно. Също така невярно е, че е съществувала някаква средновековна македонска държава по времето на цар Самуил и че цар Самуил е бил цар на тази македонска държава.”

Трето, “През средните векове Македония е била огнище на старобългарската писменост и книжовност. Това е истината”.

Излиза, че дейността на Тодор Живков след 1956 г. и всичко онова, което той върши в името на българската кауза, е в рязък контраст с опитите той да бъде представен, само осем месеца по-късно, като ликвидатор на българската държава. През този период Тодор Живков всъщност полага неимоверни усилия, за да даде нов икономически тласък на България, възстановила се след Втората световна война. Да я модернизира и изведе от положението на изоставаща от другите соцдържави.

Много ”по-невинно” протича пленумът на ЦК на БКП, проведен между 17 и 18 юли 1973 г., макар идеолозите на антикомунизма и него да приковават на „позорния стълб” като еталон на ново „национално предателство”, осъществено от БКП. Не е тайна, че и на този пленум се поставят въпросите на българо-съветските отношения, като тук липсват термините “обединяване” и “сливане”. Говори се предимно за “основни насоки за развитие на всестранното взаимодействие със Съюза на съветските социалистически републики в периода на изграждането на развито социалистическо общество в Народна република България”. В Решението на пленума (в. “Дума”, 19 юли, 1973 г.) се ратува за по-нататъшно сближаване и единодействие между България и СССР. И още: “Българската комунистическа партия и Народна република България ще продължат да развиват отношенията на братска дружба и взаимопомощ със страните от социалистическата общност на двустранна и многостранна основа, да дават своя принос в изработването и усъвършенстването на съгласуван външнополитически курс, да съдействат за успешното изпълнение на Комплексната програма за социалистическа икономическа интеграция, да допринесат за укрепването на Варшавския договор и на Съвета за икономическа взаимопомощ.”

Както проличава, невъзможно е в документите на пленума от 17 и 18 юли 1973 г. да се открие дори и повод за унизително престараване пред Съветския съюз. Но специалистите по “демаскиране” на комунизма и сега се хващат за една произнесена фраза: било казано на този пленум, че в един ритъм ще действат кръвоносните системи на България и СССР, че ще функционират като единна кръвоносна система. Това е ефектен израз, който би могъл да намери място по-скоро в поезията, и не толкова в политиката. Важното е, че след произнасянето му няма конкретни решения на пленума за потвърждаване на “единната кръвоносна система”.

Наскоро един от критиците на Живков ехидно подхвърли по една от телевизиите, че и Георги Джагаров като член на ЦК на БКП в изказване пред пленума се солидаризирал с “единната кръвоносна система”. Но замълча, че Джагаров е ярък и високо талантлив представител не само на социалното, но и на патриотичното творчество у нас от втората половина на 20 век, че е автор на огнени, трагически обагрени стихове за своето отечество, че в свои статии неведнъж е давал плът и кръв на “болни” национални въпроси. Премълча се, че Джагаров е създателят на класическо стихотворение, вдъхновено от съдбата на България.

Накрая бих искал да се върна към обещанията на Тодор Живков за модернизация на страната след 1963 г., за това тя да постигне по-високо равнище на развитие през осемдесетте години на 20 век. Ще повторя - историческото значение на декемврийския пленум на ЦК на БКП от 1963 г., е, че поставя начало на модернизацията на страната с характеризиране на втория етап от развоя на България след 1944 г. Другите постановки на този пленум представляват допълнение и обосновка на същата модернизация. Що се отнася до вижданията на Тодор Живков за икономическа интеграция със Съветския съюз, и те в основните си параметри биват изпълнени през следващите 20-30-години. Същевременно политическите проекции на концепцията за създаване на федерация / конфедерация със СССР и останалите социалистически държави както у нас, така и в Москва, не получават реализация във времето.

Каквито и забележки да имаме към стила и методите на управление на Т. Живков, каквито и обвинения да отправяме към него заради субективизъм и еднолично властово укрепване, заради нарушаване на морални принципи, трябва да признаем, че под негово ръководство българската държава постига най-високия си ръст на икономически подем и модернизация.

За да не бъда голословен, ще се опра на факти.

По данни на инж. Иван Пехливанов, един от първостроителите на социалистическата индустрия, нашата държава през 1988 г. произвежда 85 хиляди електро- и мотокари, като заема 25 % от световното производство, трети сме след ФРГ и Япония; 137 хиляди електротелфера, попадаме в първата десятка на света; 20 хиляди металообработващи машини; 20 700 силажокомбайни (трети в света); 4,57 милиона броя акумулатори; изчислителна техника на стойност 21 милиарда лева. Произвеждаме през 1989 г. 3,3 милиона тона стомана, на 27-мо място сме в света. Нареждаме се сред двайсетте страни в света по производство на газопроводни тръби. Индустрията, сравнена с 1989 г., е четири пъти по-развита от тази през 1939 г. Произвеждаме 103 пъти повече индустриална продукция в съпоставка с 1939 г. Износът ни на индустриална продукция е по-голям от Гърция и Турция взети заедно.

Може би най-пълен и обобщен синтез на статистически данни за икономическия прогрес на България до 1989 г. намираме в книгата на Иван Кременски “България и Европа и света през 20 век” (Варна, 2005 г.). Във връзка със земеделието авторът съобщава, че през 1989 г. по производство на мляко България заема 13-о място в Европа и 17-о в света. По производство на яйца нашата страна е на 7-мо място в Европа и 11-о място в света. По производство на вълна сме на 5 място в Европа и 6-о в света. Произведени са 7 пъти повече зърнени храни в сравнение с 1939 г. Общо селскостопанската продукция е увеличена с 1 530 000 тона повече отколкото през 1939 г.

В духа на начертаното от Живков пред пленума от 1963 г., машиностроенето “се формира като структуроопределящ и водещ отрасъл в промишленото производство и участва в международната специализация”. В края на 80-те години 20 % от българската промишленост се падат на електрониката и далекосъобщителната техника. Тук работят 130 хиляди души, като 8 хиляди от тях са висококвалифицирани инженери.

След пленума от декември 1963 г. в България се развива с ускорени темпове компютърната и електронната промишленост. Електронната промишленост е с технологични възможности да проектира и произвежда 80-84 на сто от компонентите и възлите, нужни “за производството на крайни изделия”. Докато през 30-те години и България, и Турция са класирани на последно място в Европа по индустриално развитие, в края на 80-те години нашата страна достига най-висока степен по критерия човешко развитие. В Доклада на Организацията на обединените нации от 1991 г. тя е включена в първа група страни – “Високо човешко развитие”, на 33-то място в общата класация на 160 страни в света”.

Факт, меко казано достоен за осъждане, е, че през последните 23 години промишлеността, създадена през социализма, беше разбита, а България - демодернизирана и деиндустриализирана. И то при положение, че в края на 70-те и през 80-те години на 20 век половината или повече от половината български предприятия бяха преоборудвани с ново поколение западноевропейска, японска, и съветска техника. Ето един от примерите за низходящото развитие на българското стопанство. Например развитието на България през времето 1991 – 2003 г. е с отрицателен знак. Според Доклад на ООН за човешкото развитие – 1995 г., страната ни отива на 65-о място, от изследваните 174 страни, т.е. преминава в категорията „средно човешко развитие”.

Модернизацията на нашата индустрия, за която пише във връзка с пленума от 1963 г., намира потвърждение и в доклада на Ран и Ът, в който се констатира: “От началото на 70-те години България направи огромни капитални инвестиции (както в конвертируема валута, така и в лева – в електронната промишленост), което доведе до създаване на вдъхващи доверие производствени мощности и изследователски и развойни звена в областта на микроелектрониката: синхронизирани интегрални схеми, многоканални металооксидни полупроводници и транзисторни полупроводници, компютърни системи, големи компютри, високопроизводителни универсални изчислителни машини и миникомпютърни микропроцесорни системи и инструменти, дискови и лентови периферни системи и носители, видеотерминални и периферни устройства с единичен запис и оптикоелектроника... Нашата преценка, е, че между 70 и 80 на сто от основните фондове са на съвременно ниво... що се отнася до привличането на западни партньори нашето главно заключение е, че сегашното състояние на основните фондове и работната сила при подходящи условия позволява да се проектират и произвеждат компютри и други електронни елементи, които да са конкурентоспособни на западните фондове на съвременно ниво...” *

В своята публикация се постарах да приведа данни и аргументи за развитието на България и на нейната икономика през втората половина на 20 век. Да покажа, че на декемврийския пленум на ЦК на БКП от 1963 г. се решават главно проблеми на модернизацията на страната; съдейства се за осигуряване на суровини и ресурси за промишлена революция, невъзможна без материалната и технологическа помощ от СССР, без новите форми на коопериране и специализация на държавите, членки на СИВ. Живков поставя задачата България да преодолее изоставането си от останалите социалистически страни и той успява да изпълни тази историческа задача, в качеството си пръв държавен и партиен лидер. Обещава качествени промени в машиностроенето, поставено от него в центъра на българската промишленост. Говори за модернизация в земеделието – в тази насока постиженията също са очевидни.

На нито един пленум на ЦК на БКП, в това число и на декемврийския пленум от 1963 г., Тодор Живков не е предлагал България да става съветска република. Истина е обаче, че той очертава визия за тесни форми на сътрудничество между социалистическите държави, като проектира своего рода федерация / конфедерация, но с реални възможности за запазване и укрепване на националния суверенитет и независимост. С редица свои особености тази федерация / конфедерация може да бъде сравнена с днешното функциониране на Европейския съюз: “Европейски съюз” на европейските социалистически държави.

Но ако тезисите му в този аспект се оказват предложения и пожелания, като всичко се оставя на бъдещето, то по отношение на осигуряването на по-благоприятни условия за България в рамките на СИВ Живков е далеч по-определен и категоричен. Заявява пред членовете на ЦК, че България ще извърши прелом, и както се вижда, този прелом е налице в края на 70-те и през 80-те години на 20 век. Получава исканите от него суровини от СССР; постига ценообразуване за външна търговия със съветската страна, изгодно за нас; преборва се българската специализация в СИВ да обхваща най-модерни отрасли на световния технически прогрес. В края на 70-те и през 80-те години България по индустриално развитие, по развитие на модерно земеделие, по строителство, по притежаване на собствени жилища от гражданите, по корабостроене и машиностроене, по ръст на металургията, химията, енергетиката, модернизацията на курортния сектор и т.н. вече може да се съпоставя с останалите страни на социализма, а в редица области ги изпреварва.

Първите публикации след 10 ноември 1989 г., които фалшифицират пленумите на ЦК в смисъл, че БКП предлага България да стане “16-а съветска република”, имат за непосредствена цел да разобличат “националния предател” Тодор Живков. На автори като Драгомир Драганов им е възложено да убедят обществеността, че новият партиен курс, предвождан от Бащите на българското преустройство, е национално отговорен в отличие от политиката на предишното държавно и партийно ръководство. Но след като „случаят Живков” позатихва и фабулата около него се трансформира в “кокошкарско дело”, интересът към поръчването и написването на подобни текстове губи актуалност и полезност.

Новите антикомунисти и техните централи (д-р Желю Желев, проф. Ивайло Знеполски, проф. Драгомир Драганов, президентът Росен Плевнелиев и др.) днес организират върху завареното историческо наследство не единствено дискредитация на Т. Живков, а и тотално разобличение на БКП като антибългарска партия. Наред с това се оправдава идеологията на “Новия цивилизационен избор”, както и собствените им действия като “пета колона” на американските интереси на Балканите, показвайки каква “империя на злото” е бил СССР.

Така се мотивира и антируската политика на ГЕРБ, която, придружена от огромни негативи в обществения ни живот, изправя България пред невъобразими опасности от политическо, икономическо и военно естество. При днешното състояние на българо-руските отношения, при провокативните действия на кабинета, и цените на газта и нефта ще бъдат по-високи и пазарите на Русия ще са затворени за български стоки чрез митнически рестрикции, а част от руската отбранителна система ще бъде насочена срещу американските военни бази, разположени на българска територия.

Президентът Плевнелиев, на срещата с българската общественост в Чикаго, допусна да изрече неистини, което намалява и без това скромния му публичен авторитет. Но той изпълни определено поръчение, дадено му от партия ГЕРБ и нейния лидер Бойко Борисов. Поръчение да оклевети историята на БКП, да демонстрира враждебност към Русия, да акламира “новия цивилизационен избор”. И наред с това да съдейства БСП да бъде още по-явно отчуждена от собствената й история, и главно от периода на социализма през втората половина на 20 век.

Би ми се искало настоящият текст – с помощта на конкретни изследвания на исторически материали - да хвърли правдива светлина върху събития с почти полувековна давност. И да отнеме възможностите на антикомунистическите централи у нас да изопачават факти от близкото ни минало, даже на равнище пленуми на Българската комунистическа партия.

Ако съм успял да опровергая с достоверни факти една от най-натрапчиво пропагандираните идеологеми през последните две десетилетия – тази за „България 16-а съветска република”, значи съм помогнал истината, поне в този случай, да победи лъжата!..

Край