ОТ ИЛИНДЕН НИ ОСТАНА РОМАНТИЗМА

Евгений ЕКОВ
Печат

С бързината, на която само историята е способна, на 20 юли тя ще отчете 110 години от избухването на Илинденското въстание, върха в национално-освободителните борби на българите в Македония и Южна Тракия. Много са отрицателите на това въстание. Не по-малко са и тези, които още от мига, в който в Смилево, Битолско, гръмва първата пушка, ознаменувайки началото на бунта, започват своите попълзновения за неговото присвояване. Защото подвигът на илинденци веднага след края на сраженията става безценен морален капитал за този, който го притежава.

В битката, която се води и до днес за правата над Илинден, са употребявани всякакви средства. Най-невинните от тях са спомените, публикациите, конференциите. Но научните средства бледнеят на фона на политическите. Преследвания, изтезания, изтребления бяха включени от враговете на българската кауза в Македония веднага след като изтлея и последното пожарище в Битолско, Горноджумайско, Странджанско и Одринско. Обаче след като тези средства не дадоха нужния резултат поотделно, похитителите на делото на илинденци решиха да обединят силата им. Така се стигна до „Вториот Илинден”, както гордо кръстиха сбирката си в манастира „Прохор Пчински”, на 2 август 1944 г., няколко екзалтирани сърбо-македонисти. Поставили си за главна цел да превърнат в македонска нация славянското население в Македония, те бяха наясно, че ключът към успеха им бе узурпацията на Илинден. Без тя да се състои, изпълнението на тяхната задача бе и си остава „мисия невъзможна”. Но в своя умопомрачителен опит да постигнат целта си, „творците” на т. нар. Втори Илинден, избиха над 20 хиляди българи от Повардарието и пратиха в затворите на Голи оток и Идризово още 120 000. Ако прибавим към тези цифри и всички други подложени под една или друга форма на сърбоманските репресии, то ще излезе, че почти няма семейство да не е дало дан на терора.

За да бъде гаврата над историята пълна, сегашните управляващи в Скопие, които стоят начело на истеричната кампания срещу българския характер на Илинденското въстание, станаха първи приятели с властимащите в Анкара. Властниците на потомците на изкланите, насилените, разтерзаните българи от Вардарска Македония преди 110 години, днес са първи „аркадаши” с наследниците на тези, които заповядваха и вършеха всичките тези зверства преди единадесет десетилетия.

Чудно ли е изобщо тогава, че Турция е първа по инвестиции от близките на Македония държави и че управниците в Скопие правят мило и драго за все по-голямото навлизане на турски капитали в бившата югославска република? Не, разбира се! За съвременните властници в Скопие неоосманистите от Анкара, изглежда, са далеч по-близки и желани от тези, които досега властваха в София. И тази близост е „мотивирана” не само от взаимните теманета между премиерите и президентите на Турция и Македония, но и от преследването на стратегическата цел, поставена още в „Прохор Пчински” - дебългаризация на Македония, за която Турция помага!

За окончателното постигане на тази цел (не само във Вардарския дял, но и в Егейския, Пиринския и Преспанския) безценен съюзник за Скопие днес се явява турската дипломация, която „лети” над Балканите на крилете на инвестициите. От своя страна, емисарите на външната политика на Анкара с „радост” помагат на новия си „съюзник” за осъществяването на неговите „стратегически” начинания. Защото, погледнато през призмата на турската стратегия, в средносрочен план Македония се очертава да стане „донор” на третата албанска държава на полуострова. И това е видно за всеки, който погледне актуалната демографска картина край Вардара и перспективите за нейното развитие в обозримо бъдеще. Тази перспектива се потвърждава и от публикувания в началото на годината от руския в. „Експрес” анализ на резултатите от проучванията на група руски експерти. Те са използвали анализите на ЦРУ и ГРУ, и на американска експертна група, водена от Збигнев Бжежински и Самюъл Хънтингтън и са направили карта на Европа към 2035 г. Предвиждат се големи териториални промени. Една от тях е създаването на Велика Албания, и както всеки може да се досети, към сегашната албанска държава се присъединява Косово и част от Македония. Както е известно, албанският фактор е асото пика в колодата карти, с които турският външен министър Давутоглу играе на Балканите, а контролът върху другата част от Македония само ще запази позициите на Анкара, въпреки че балансът между интересите на албанци и македонци в днешна Македония хич не е лесен дори за обиграната турска дипломация. Неотдавна коалиционните партньори в правителството на Никола Груевски и Али Ахмети влязоха в спор, обект на който беше уж евроатлантическата перспектива на страната, а се превърна в друг проблем, който засяга „македонскиот идентитет”. Въпросът за идентитета, езика и нацията е болният въпрос за всеки македонски политик и държавник след 2 август 1944 г. Премиерът Никола Груевски и президентът Георге Иванов, които са верни на „заветите” на предшествениците си, бдят с изострено внимание да не би да стане някакъв пробив в завещаното им от АСНОМ (Антифашистичкото Собрание на Народното Ослободување на Македонија) внушение за самостойността на „македонската нация”. Ясно е, че тези хора искат на всяка цена да бъдат македонисти. Нека, това е тяхно право. И би било твърде забавно да се наблюдават преображенията им, но те посягат и към идентитета на илинденци, които се бореха и умираха като българи и над които те нямат никакви права! И това ние нито можем, нито искаме да премълчим. Скопските медии не успяха да преглътнат и факта, че македонските журналисти научиха от България за последното предложение на посредника на ООН Матю Нимиц за името на страната. Изданието “Либертас” посочва, че в Македония обаче никой не е разтревожен от този подход на Ахмети. Бившият вицепремиер Ивица Боцевски заявил, че подходът на Ахмети не бил важен, тъй като предложението на Нимиц било отхвърлено от Гърция. Като рибена кост в гърлото на скопските медии заседна изявлението на Ахмети, че подкрепя договор за добросъседство с България. Това водачът на ДСИ каза в интервю за Агенция “Фокус”. „Ние подкрепяме договора. Нищо лошо няма да произлезе от този договор за Македония, защо да не се направи едно споразумение?.. Ако има исторически въпроси, нека историците да се занимават с тях. А ако има етнографски въпроси, нека етнографите да говорят за тях, ако - археологически, нека археолозите да се занимават с тях. Който иска – да определя, а аз съм албанец от Македония и искам всичко да бъде отворено, открито”, каза още албанският лидер.

Това изявление на Ахмети директно поставя под въпрос и позициите на македонистката пропаганда сред т. нар. спорно славянско население в Албания, населяващо районите Мала Преспа и Голо Бордо, които са обитавани от потомци на активни участници в Илинденската епопея.

Промените, които бяха наложени в Източна Европа в началото на 90-те години на миналия век, не подминаха и Тирана. Това позовили след 45-годишно прекъсване да бъдат възстановени връзките с живеещите в „страната на орлите” наши сънародници. Първоначално с усилията на ВМРО-СМД, а след това и на представители на българското посолство, връзките с нашенците в Албания бяха не само възстановени, но и създадени неправителствени организации. Развитието на тези положителни контакти обаче продължи във възходящ ред само няколко години. Ориентацията на София към „европейските” и „евроатлантическите ценности” доведе до загърбване на проблемите на българите в Албания и тяхното постепенно изоставяне. От всичко това се възползва Македония, която отново наводни „загубените временно” райони със свои емисари и много бързо успя да създаде Македонски алианс за европейска интеграция. И въпреки изборния му неуспех, фактът, че алиансът е част от коалицията от партии, оглавявани от демократите на Сали Бериша, разкрива нови хоризонти пред македонизма. Така потомците на илинденци от 1903 г. постепенно и неотклонно са вкарвани в играта, в която Скопие, Тирана и Анкара играят от една и съща страна, а техните прадеди сигурно се обръщат в гроба, гледайки това ново „раздаване на картите” между бивши доскоро врагове.

Не по-малко предадени от България се чувстват и наследниците на други едни активни участници в Илинденското въстание, живеещи компактно днес в района на Костур-Воден-Лерин, на гръцко-македонската граница. Именно в този край се провеждат едни от най-кръвопролитните и ожесточени сражения с турския аскер през трите месеца на въстанието. Своя кървав данък пред олтара на българщината това население дава и по време на Гръцката гражданска война 1945-1949 г. Но въпреки временните затопляния в отношенията между София и Атина, в последвалите години до 10 ноември 1989 г., нашата страна така и не проявява интерес към съдбата на това население, докато подтикваното от Тито Скопие прави всичко възможно за обръщане на неговото етническо съзнание от българско в македонско и постига значителни успехи.

Така пред немия поглед на България около 150 000 (по някои данни 300 000) наши сънародници от този регион са изоставени за извършване на „етническо инженерство” от скопските творци на „македонска нация”. Уви, пълното безхаберие към съдбата на това население продължава да е държавна политика и през т. нар. преход, който ни унищожава вече 24-та година. Особено показателен в това отношение е случаят с българина от Воден Никола Стоянов (гръцко име Николис Стоянидис). И споменавайки неговата трагедия, просто няма как да не се съгласим с думите на друг един корав българин, родом от Преспанска Македония – Панде Ефтимов, казани в последното му интервю за списание “България-Македония”: „Само с романтизма на ХІХ век България не може да се пребори с многопосочната агресия на македонизма.”

Сегашният ни министър на външните работи Кристиян Вигенин обаче, който принадлежи към по-умерената вълна политици в политическото пространство в България, има уникалния шанс да върне прагматизма в отношенията със Скопие. Той подкрепя ускоряването на разговорите за договор за добросъседство между България и Македония, изтъквайки, че това е негов приоритет. Същевременно, като човек с родови корени от Пиринска Македония, г-н Вигенин много добре знае, че и войводата Радон Тодев от Банско, и войводата Питу Гули от Крушево поведоха четниците си на последен бой, ръководени от един и същ завет – завета на Васил Левски! Апостолът, познавайки добре разпространението на българския етнос в пределите на Турската империя, в своята революционна дейност се стреми да обхване и приобщи към борбата за национално освобождение населението от всички краища на Отечеството ни. Този свой стремеж той най-добре изразява в една дописка до в. “Свобода” на Любен Каравелов от началото на 1871 г., в която заявява: .и ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни - там, дето живее българинът: в България, Тракия, Македония”. Илинденци просто изпълниха завета му!