СВЕТЛИНИ... ОТВЪД РАМПАТА

Димитър КИРКОВ
Печат

“Животът на предопределените е пълен с несъразмерности; трябва да сте забелязали това, уважаеми господа. Когато се съзнават като неудачници, големите им надежди се компенсират с малки и нечакани завоевания. Когато се съзнават като завоеватели, малките им залози се оказват многократно покрити...”

“Никой досега не бе предлагал такава идея. Радикална, радикално оздравителна, безусловно, безусловно!

Централна балканска република!

Всякакви национализми, шовинизми, патриотизми и тем подобни заплахи за демокрацията се обезсмисляха.

Само с една идея. Заменя се името на държавата - да, да! /.../ Министър Кичеков настръхна.

В пълния й блясък, сега той ясно видя какво означаваше неговата идея.”

Тези няколко фрази от “Биографии на отрепки”, естествено, не могат да опишат богатството на мисълта, инвенцията и вътрешните смислови връзки в романа, но който има ухо, ще чуе посланието на автора. Може би. Иначе остава удоволствието да не спориш с модерността на набедените за “еднорози”, с “експерти на прехода” и други психосоматични девиации с ретропостдемократичен привкус. Българската реч може да звучи вдъхновено и без да е мерена - важното е да е умна и многопластова. В експозето си писателят Димитър Кирков прави нещо изключително трудно - да предаде духа на повествование, което следва изненадващите амплитуди на автора-диригент, и при това е успял. Вероятно “Биографиите” ще имат своя прочит и ще предизвикат разнопосочни коментари, със сигурност обаче всяко поколение ще ги чете по своему. Нека да е така.

Зора

Уважаеми приятели на проф. Симеон Янев, драги гости на настоящата премиера, *

Книгата „Биографии на отрепки”, която вече е в ръцете ни, отдавна беше чакана от приятелите и почитателите на проф. Симеон Янев. Тя е вътрешно свързана с друго негово произведение, с романа „Биографии на писатели, генерали и трети лица”, чиито две части излязоха през 1983 и 1986 г. Дори добрият читател понякога, след години, позабравя някои подробности от творби, които са му харесали. Много по-трайно остава в спомена цялостното въздействие, неразделимата съвкупност от художествени идеи, словесен изказ, изобретателност на въображението. Често пъти такъв спомен от общуването ни с ярки творби има способността да включва в себе си странични на вид съставки, свързани предимно със субективната нагласа на читателя, но пронизани тъкмо от естетическото влияние на прочетеното произведение.

Така и аз много добре помня лятото на 1983 г. във Варна, когато дочетох първата част от „Биографиите” на Симеон Янев. Помня увлечението, възхищението си, удовлетворението от дълбокото вникване в изобразената епоха на Йордан Йовков. Помня радостта си от гъвкавия език на писателя, еднакво действен както при изобразяване на пластични картини, така и при изграждане на сложни мисловни конструкции. Помня, най-сетне, изненадата си.

А всъщност, формално погледнато, нямаше място за изненади. И аз като някогашните негови колеги, като мнозина от присъстващите тук гости, знаех, че ученият, литературният историк проф. Симеон Янев, проницателният и съвестен критик е започнал творческия си път със сборник разкази. Чел бях великолепната му повест „Ден и нощ, нощ и ден”. Изключително впечатление ми бяха направили портретите на дейци на Априлското въстание и продължавам да смятам, че линията, подхваната от Захари Стоянов и минаваща през Антон Страшимиров, в наше време беше блестящо развита от Симеон Янев. С други думи, той бе проявил и доказал силата на разностранния си талант и ако става дума за изненада, тя бе изненадата, която изпитваме винаги, когато навлизаме в духовния свят на някое забележително произведение, колкото и добре да познаваме предишното дело на определен писател.

И ето че оттогава минаха 30 години. Ние се озовахме в нова епоха, в която на добрата, на талантливата литература е отредено недобро място. Твърде продължително занимание е да изреждам причините и да анализирам факторите, които доведоха до драстично обезценяване на художествените критерии, до крайно опростачване, до победното шествие на една продукция, която мнозина с основание наричат литературна чалга. Впрочем това е една от темите в „Биографии на отрепки”, Симеон Янев с остър сарказъм е обрисувал литературните герои на тия „кърджалийски времена на ренегати и мутри”. По-важно сега е да отбележа, че в тази неблагоприятна обстановка продължението на „Биографиите” се забави много, а като имам предвид обема и високата интелектуалност на повествованието, издаването на такива книги стана почти невъзможно.

Ето защо на гърба на титулната страница четем, че двутомникът е издаден със средства на автора си и е предназначен за стотина приятели на писателя и за още стотина читатели, които търси. Това горчиво признание биха могли да изрекат и други писатели, но тук то е дваж по-тъжно, защото в „Биографии на отрепки” има публицистични страници, които трябва да бъдат прочетени не от сто-двеста души, а от милиони българи, ако още вярваме в илюзията, че правдивото слово може да повлияе на човешкото море. Става дума за страниците, които мъжествено анализират нашата демографска катастрофа, стопяването на народа ни, разнищените основи на неговия материален и духовен живот, бягството на милиони наши съотечественици и забравата на родината-мащеха. Защото „няма невинни, когато изчезва един народ и умира една култура”. А виновни сме всички ние.

Струва ми се обаче, че има още една причина, която е задържала завършването на романа. Неговото действие е разположено изцяло в новата епоха и в този смисъл, с известна иронична добавка, би трябвало да се схваща подзаглавието на книгата „епохален роман”. На Симеон Янев е било нужно време, за да натрупа новите си впечатления, да осмисли наблюденията, да вникне в скритата същност на видимото, да кристализират образите и се изяснят поведенията.

Събитията тук се разгръщат в два взаимно пресичащи се кръга, които имат коренно различно съдържание. Едно от техните активни свързващи звена е централният герой, писателят Стоян Драганов Петканов, човек правдив и чувствителен, често пъти ироничен и заядлив, успяващ да опази честността и достойнството си. Той има една главна цел – да напише своята Книга, като смята, че тя ще е съдбоносното дело, което ще осмисли и оправдае живота му. След няколко въвеждащи епизода същинското действие започва след падането на Стената и последвалия взрив от възторзи, опиянения, надежди и илюзии. Писателят Петканов присъства на всички многохилядни митинги, но не толкова да изразява чувствата си, а да види за пръв път народа си освободен от страха, от насилствените ограничения, да чуе и запамети копнежите му за достоен живот.

По-възрастните от нас добре помнят ония събития отпреди 24 години. Симеон Янев е разкрил пестеливо, но правдиво и въздействащо техния патос, използвайки освен всичко друго ту скрити, ту по-явни цитати от поемата на Гео Милев „Септември”. Впрочем ерудицията на литературния историк проличава на много места в романа, като Симеон Янев вгражда откъслечни стихотворни цитати понякога в ироничен контекст, понякога в подкрепа на размислите си.

Твърде скоро обаче наблюденията на писателя Петканов разколебават ентусиазма му, а после тоя първоначален ентусиазъм напълно се изпарява. Важна роля за настъпилото осъзнаване играят обобщенията на един епизодичен наглед герой, на историка Пенчев, зад чието име не е трудно да отгатнем прототипа. Тъкмо Историкът изрича със сразяваща точност диагнозите си, че тълпите са въвлечени в една подла подмяна, в една грандиозна измама, която попиля автентична народна енергия, каквато рядко е избухвала в нашата история. А подмяната и измамата изпепелиха надеждите на хората за свободен и достоен живот и бяха прологът към тоталната криза на страната ни.

Това всъщност е прологът и към първия повествователен кръг в „Биографии на отрепки”, който споменах. И ако трябва с две думи да назовем неговия характер, това е сатиричното изображение. Симеон Янев е могъл да избере разнотипни обществени среди и техните мерзки герои. Картините на опустошената, ограбена и зарязана страна, мяркащи се пред погледа на Петканов, дават такава възможност. Материалните знаци на разрухата са достатъчно красноречиви, но Симеон Янев е предпочел да се насочи към една прослойка, която претендира за духовна роля, поради което цинизмът и глупостта, демагогията и дивият егоизъм тук са особено очебийни. Център на сатиричния кръг е Институтът за възпитателни стратегии и неговите ръководители, които в голямата си част са едновременно и учени, и писатели: проф. Паунков, д-р Дунков, министър Кичевски и още редица по-незначителни лица, описани с убийствена ирония. Тъй като споменах един прототип, ще добавя, че вероятно могат да се назоват прототипи и на самия Институт за възпитателни стратегии, и на неговите лидери, независимо дали срещаме персонално припокриване, или се визира определено лице в събирателния образ на нищожните Сунчев, Пунчев и Татунчев. Аз обаче няма да гадая кои са тия вдъхновители, нито ще преразказвам ходовете, амбициите, кахърите, подлостите на основните сатирични герои. Ще изтъкна само, че в тая плоскост, в тоя изобразителен кръг „Биографии на отрепки” носи несъмнените черти на роман-сатира.

Това твърдение не изчерпва характеристиката на произведението. Почти едновременно сме въведени във втората повествователна област, където доминират любовта и мъдростта. Тук най-напред се появява една загадъчна жена, която подсказва с поведение и признания, че е родена в Ур Халдейски преди две и половина хилядолетия, че е Енту, годеница на Бога, че е израсла в светилищата на Вавилон. Нейното обаяние е замайващо, скептицизмът на Петканов постепенно се руши и между двамата пламва необикновена любов. Героят, а заедно с него и ние, сме потопени в една завладяваща смес от реално и вълшебно, от действително и фантастично, от обяснимо и чудодейно.

Но Енту изчезва така загадъчно, както е живяла пред очите ни и докато съкрушеният Петканов търси следите й, попада при втори подобен персонаж, стария евреин, окултистът Елиас Цеви. Предавам тези възлови събития в романа по най-пестеливия, следователно – схематичен начин, като пропускам убедителните мотивировки на Симеон Янев за един или друг сюжетен ход. Образът на Елиас Цеви съдържа предизвикателно двусмислие между една реална, възможна биография и мистичната способност на героя да прониква в мъдростта на миналото и да прорицава чертите на бъдещето. Старият маг Елиас Цеви, писателят Петканов и блестящият философ Софрон, също като другите двама отритнат от официалните среди, съставят една общност, подобна на древната сократическа академия, и водят дискусиите си в разходки из гетата на крайните софийски квартали. Като прибавим тук и появите на призрака на отдавна починалия писател Бобевски, ще се убедим, че целият тоя повествователен кръг е разположен в междинното поле между реално и въображаемо. Не се наемам дори да изредя неговата широка проблематика, която започва от текущи страсти на всекидневието и завършва с многозначни философски размисли, показвайки изключителните познания на Симеон Янев и дълбоката проницателност на мисълта му.

Докато слуша разискванията на своите приятели върху философията на Кант – „двама луди или двама гении”, писателят Петканов е разтърсен от тръпки и се пита „къде съм, къде съм запратен аз, да отеквам болезнено и възхитено пред неземното, размесено със смрад?” Колкото и мъчително да е преживяването на Петканов, въпросът му показва, че той е стъпил на благодатна почва, за да сътвори Книгата на живота си. Това съчетание на неземното и низините на битието, осветлени сатирично, поражда допирни точки между „Биографии на отрепки” и гениалния роман на Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита”. И както „Майстора и Маргарита”, „Биографии на отрепки” е трагична книга. Злощастната съдба на Енту е демистифицирана, умират приятелите, самата Книга, завършена от Петканов, изчезва в компютърните дебри и само призрачните сили успяват да я изтръгнат от небитието. В нашите балкански предели отвъдното се оказва по-уязвимо от подлата и погубваща реалност.

Не мога да намеря оптимистични думи, за да завърша това представяне, освен да цитирам онова, което е крепило творческата воля на самия Симеон Янев. „В един свят на разрушението – пише той – Петканов няколко десетилетия бе съграждал роман, който трябваше да отрече разрушението, отдавайки всекиму заслуженото, поставяйки всекиго на мястото му и възславяйки единствено нещо, което сред човешкия свят продължаваше да го удивява – любовта… Не, не! Не е възможно нещо, което е правено с толкова воля и труд, с единствената мисъл да се огледа несъвършеното тук със съвършеното горе и дълбоко в нас, не е възможно всичко това, заченато и отглеждано с толкова любов и отплатено с истинската любов на едно неземно същество – не, не е възможно всичко това, в което е вграден целият му живот, да изчезне безследно в нищото.”

Вярвам, че тия думи се отнасят не само за Книгата на Стоян Петканов, а и за романа на Симеон Янев „Биографии на отрепки”.

* Премиерата на “Биографии на отрепки” бе в рамките на Панаира на книгата в НДК (10-15 декември 2013 г.)