УРАВНЕНИЕ НА МАНИПУЛАЦИЯТА

Енчо ЕНЕВ
Печат

• ИНФОРМАЦИОННОТО ОРЪЖИЕ

Развитието на военните технологии през годините винаги е играло изпреварваща роля в технологичното израстване на човечеството като цяло. Най-новата история на това развитие е белязана в значителна степен от някои революционни достижения на техническия прогрес през 20 век.

В това отношение, от една страна, е овладяването на ядрената енергия и свързаната с нея поява на средствата за масово унищожение, а от друга, развитието на информационните технологии, което направи възможно използването на информацията като оръжие за масово въздействие.

Това, че информацията може да бъде оръжие с неподозирана „разрушителна” способност, първи разбират англичаните по време на Първата световна война. Тогава, за да отслабят и деморализират противника в лицето на иначе боеспособната немска армия, и за да сломят високия боен дух на немския войник, английската преса започва да тиражира невярна информация за състоянието на немския тил, което се оказва от военно-тактическа гледна точка оръжие с изключително висока поразяваща способност. Сринати са военната дисциплина и мотивацията на германските войници, в съзнанието им мисълта за победа над врага е подменено с мисълта за семействата им в тила...

В наше време ”бумът” на информационните технологии даде нови възможности за усъвършенстването и използването на информацията като оръжие както при международните конфликти, така и при решаване изхода от вътрешнополитическите битки. Използването на средствата за масова информация като оръжие за водене на политически битки и решаване на политически спорове стана характерна политическа практика и в България, която добива все по-голяма популярност с „изострянето на класовата борба”...

С времето опитите да бъде усъвършенствано „информационното” оръжие, като се повиши неговата „ударна мощ”, извади на бял свят и едно друго явление - остротата на политическите сблъсъци роди феномена „синдикиране” - няколко медии функционират в своеобразен „медиен синдикат”, за да се отговори на един от основополагащите критерии на „гьобелсовата” пропаганда, че лъжата става истина след многократно повтаряне.

Съставът на самопоявяващите се и самоизчезващи „медийни синдикати” не е задължително постоянна величина. Напротив, при различните конфликти се променят и броят, и съставът на неинституционализираните „медийни коалиции”, или по точно казано, на „медийните картели”. В тази връзка е необходимо да се подчертае, че за да откриете „медийния картел”, взел страна в поредния политически конфликт, не е необходимо да разполагате с инструментариума на Съвета за електронни медии.

Особените белези, по които може да се разпознаят, са най-вече клишетата в поднасянето на информация, идентичните атакувани субекти от различните медии в „картела”, и не на последно място предвиденият обем и разположението на програмното време при електронните медии.

Прецизната координация на действията на подобни медийни „синдикати” подсказва съществуване и на своеобразен координационен център, чиято задача е да „оркестрира” процесите на взаимодействие между “синдикираните” медии при медийна кампания.

На практика подобни неидентифицирани субекти остават „неосветени” за обществото по понятни съображения, едно от които е, че обикновено чрез тях става и финансирането на кампаниите.

Нагледен пример в потвърждение на тезата за съществуването на „медийни картели” са последните събития, свързани с лидера на ”Атака”, или по-точно със скандалите около конфликта на летище-Варна. Отново станахме свидетели на добре организирана яростна медийна атака срещу Сидеров и партията му. И то, при положение, че едва ли има политически наблюдател в България, който да изпитва и най-малкото съмнение, че в случая Волен, като опитен журналист, който добре познава силата на медийния пиар, пък бил той и „черен”, за пореден път съзнателно „влезе в роля”, както казват театралите. Влезе, за да изиграе познатия етюд от „Златният телец”.

Преди дознанието да е приключило своята работа, около Волен и „Атака” веднага започнаха да се взривяват „медийни шрапнели” в резултат на изстрелите на довтасалата веднага от „нищото” „медийна армада”. За пореден път не пропуснаха да обвинят Сидеров и партията му във всички смъртни политически грехове, обявявайки поредния „кръстоносен поход” срещу национализма.

Ето къде било заровено кучето. Кой знае защо, той хич не се харесва на ЕС и на Големия брат. Между другото, много от нещата, които прави и говори Волен Сидеров, почти винаги предизвикват ответна гневна реакция на американското посолство в София. Разбира се, подобно „изпущане на нервите” си има обяснение. Как да се толерира подобно поведение, когато Сидеров, в рамките на собствената си стратегия за поддържане на популярност, спорадично предявява претенции да се платят компенсации за ползваните безплатно от САЩ военни терени в България, изказва се негативно за англосаксонския икономически модел, критикува американския неоколониализъм и т.н.

Още след първите информации за поредния скандал, българинът, на когото му е втръснало до смърт от онова, с което го заливат ежедневно медиите, беше наясно, че предстои медийно шоу, а по-точно случващото се е истинско „дежа вю”! Както става винаги в подобни случаи, първосигналните „напъни” на третокласни „ченгета” с дипломатически имунитет, са в защита името на все по-залиняващата задокеанска империя...

В случая по-интересен беше отговорът на въпроса на какъв медиен картел са заложили този път тия, чието „мръсно бельо” днес един покаял се млад служител на ЦРУ – Сноудън, разнася по цял свят.

Още с първите си изяви по случая, три наричащи себе си „национални” медии, тутакси обозначиха конфигурацията на новосформирания „медиен картел”: БНТ, Би Ти Ви и Нова телевизия, който за пореден път трябваше да „разкаже играта” на националистите в България и персонално на Волен Сидеров. Разбира се, да разчиташ на парите на американските данъкоплатци, правейки „пиар” кампании на една политическа партия в България, заради скудоумието на самозабравили се потомци на гангстери и каубои, може и да не е грях. Просто в случая с пълна сила важи максимата за „лудия и зелника”.

Икономиката ни е пазарна, медиите ни са търговски дружества и като такива, за да съществуват, трябва да формират печалба от дейността си. Но проблемите, свързани с такова поведение на българските медии, са по-трудни за обяснение пред българското общество и всъщност са проблеми от категорията на морала...

Самите медии много често имат претенции да са „четвъртата власт” в обществото, и това в известен смисъл има своите основания, макар и да звучи претенциозно. От друга страна, в интерес на всяко общество, в което има разделение на властите, е да има и други корективи на властта, от което би спечелила самата демокрация.

За да се упражнява ефективно една власт обаче, всяко нейно действие и поведение трябва да бъде издържано в духа на обществения морал. И тук няма как да не последва закономерният въпрос: ”Колко български медии могат с ръка на сърцето да потвърдят, че нямат проблеми с обществения морал?”

И ако някои медии биха могли формално да се скрият от отговора на този въпрос на „хлъзгавия терен” на пазарната икономика, то какво трябва бъде обяснението на БНТ, която е държавна телевизия и се издържа от средствата на българските данъкоплатци?! Не приляга ли най-вече на БНТ да бъде лицето на „четвъртата власт”? Да, ама не!

Никога досега БНТ не се е държала толкова разюздано при изпълнение на професионалните си задължения! Никога националната медиа не си е позволявала в такава степен да се държи като политически ментор, а не като политически коментатор, вземайки по твърде „дебелашки” начин страна в политическите си коментари и анализи, често пъти в разрез с националните интереси на България. Усилията на мнозина от нейните сътрудници да се харесат на чиновниците от различни западни посолства буди не просто отвращение в средностатистическия зрител, а и генерира много въпроси към ръководството на БНТ и по-специално към нейния генерален директор...

В тази връзка, един от най-проблемните въпроси, който чака своя отговор, е свързан с мащабите на ширещата се в медиата невиждана досега „шуробаджанащина”, която непрекъснато поражда корупционна среда. Това е може би и главната причина за неадекватното поведение на БНТ, където стана практика зрителят да се манипулира в полза на сенчести интереси (разбира се, възмездно!) вместо да информира обективно за случващото се по света и у нас. Всичко това е в контекста на нерегламентираното използване на държавна медиа от журналисти, които злоупотребяват със служебното си положение и си позволяват да вкарват телевизията в нерегламентирани отношения с други медии с цел извличане на лични облаги.

Затова, след изложеното дотук, въпросът е кратък и ясен: господа, вие всъщност Национална телевизия и част от „четвъртата власт” в България, или сте „пета колона” на неоколниалната робия?

Например световната медиа

Си Ен Ен е телевизия

гравитираща около Демократическата партия в Щатите, което е публична тайна, докато за „Фокс нюз” се знае, че е в орбитата на републиканците. Последните скандали във връзка с разкритията на Едуард Сноудън за Агенцията за национална сигурност на Щатите показаха, че единствената независима медиа в Англия пък, която не се поддаде на натиска на английското правителство, беше в. „Гардиън”. Всички други английски медии, за които свободата на словото е „неприкосновена”, гузно премълчаха, поддавайки се на политическия натиск в очакване на държавни поръчки като компенсация за мълчанието.

Доста по-комплициран обаче и много по-опасен е прецедентът със съществуването „в сянка” на координационни центрове за „управление на медийното поведение” на медийните субекти особено при международни конфликти. В това отношение САЩ държат „палмата на първенството”, преди всичко в конфликти, където прякото им участие е невъзможно, а геополитическият им интерес трябва да бъде защитен на всяка цена. Тогава в действие влиза тежката „медийна артилерия”. Особено ясно пролича това по време на конфликта между Грузия и Русия през 2008 г. Тогава американските тв-канали тогава се надпреварваха да тиражират фалшиви сведения за бойните действия, с информации като от един калъп, без дори да си правят труда да ги редактират, за да изкарат агресора потърпевш, а истинският потърпевш агресор...

В последните седмици беше изфабрикувана и опашатата лъжа, че на площада в Киев протестират триста хиляди души. Украински блогър-математик обаче сюрпризира неприятно медиите манипулатори на общественото мнение в световната мрежа, като съобщи, че по модел, който той предоставя на заинтересуваните, е изчислил броя на митингуващите, при което са оказва, че те са десет пъти по-малко от съобщеното, тоест около тридесет и пет хиляди души, а не триста хиляди.

У нас също често сме свидетели на непремерени действия и изказвания, които разделят, а не обединяват българския народ. Случайно попаднах на сказка, организирана от президента Р. Плевнелиев във връзка със свободата на словото в България. Сказката очевидно беше обявена като среща с представители на гражданското общество, макар че броят на присъстващите беше неприлично малък, около тридесет души. Между малкото разпознаваеми лица забелязах журналиста Иван Бедров, наскоро изгонен от „Дойче веле” за клевета, Екатерина Бончева, бивш журналист от радио „Свободна Европа”, а сега чиновник в Комисията по досиетата, Иво Инджев, журналист, изгонен от една телевизия за клевета, стипендиант на Първо главно управление на МВР в Москва, днес странстващ медиен демократ. Не блестеше със своето отсъствие и журналистът (и писател тоже) Христо Христов, посветил живота си на „великата цел” да чете архивите на ДС... докато се пенсионира, или докато не му кажат спре (да ги преписва).

В словото на г-н Плевнелиев основно място зае обяснението му за фотография, където Б. Борисов му опъва ухото, а всъщност му бил бръкнал неволно в окото... След този наситен с неподправена емоция сюжет г-н Плевнелиев се опита да заостри вниманието на публиката върху морала в българската журналистика. Редувайки оправдания, свързани с информации за неговото благосъстояние, с критики към морала на недобросъвестни журналисти, в словото му някак неусетно се прокрадна и тезата за нов морален кодекс в журналистиката! Идеята мина почти незбелязано, засенчена от политическата екзалтация на представителите на гражданското общество...

Едва ли подобен факт би заслужил някакво внимание, ако не бяха думите на президента за моралния кодекс, който си съществува и сега обаче. Но когато се насложат и други критики към „недобросъвестните” журналисти, на човек започва да му се прояснява, че най-вероятно иде реч за надяване на „усмирителна риза” на онази част от българската журналистика, която не иска да влезе в познатите схеми на задкулисието, превръщайки се в контрапункт на „поръчковата” журналистика. Именно в такава медийна среда, където честните и неподкупни журналисти със своята гражданска позиция дават сериозен отпор и на практика обезсмислят усилията на поръчковите колеги, информацията престава да бъде онова мощно оръжие в ръцете на олигархията. Следователно уравнението на манипулацията е лишено от инструментариум.