РЕСТАРТЪТ НА ИКОНОМИКАТА

Енчо ЕНЕВ
Печат

• ДОМИНАЦИЯ НА ПРАГМАТИЗМА НАД ИДЕОЛОГИЯТА

Когато ми се налага да анализирам процесите в държавата ни като резултат от цялостната политика на правителството, най-често си спомням фраза от президентската кампания на Бил Клинтън - ”Икономиката, глупчо!..” Но съвсем не означава, че не оценявам по достойнство социалните мерки, които предприема днешното правителство, за да облекчи по някакъв начин положението на докарания до фалит български гражданин. Същият, който не от вчера е принуден да организира личното си потребление, избирайки между това дали да си купи лекарства и да живее гладен, или пък да се нахрани и... да умре нахранен.

И сега малко по-назад във времето - в началото на 20-те години на миналия век, появата на първата в света комунистическа държава е вече факт. Царска Русия, по това време изостанала в икономическо отношение, първа в света тръгва по пътя на социалистическото развитие. Факт, който за около две десетилетия я превръща в супер държава,с която започва да се съобразява светът. Един от идеологическите постулати, на който се крепи политико-икономичската доктрина на новия обществен строй в СССР, е отказът от капиталистическото пазарно стопанство като регулатор на процесите в икономиката и замяната му с централно-планираща система на държавата. От гледна точка на политикономията, с ликвидирането на пазара като икономически регулатор и премахването на частната собственост чрез одържавяването на средставата за производство, на практика се поставят икономическите основи на безкласовото общество.

Младият СССР започва да прохожда в изключително трудни условия. Държавата е изтощена от току-що приключилата Първа световна война, търговията не върви, в икономиката тече смяна на стопанския елит. Ленин е изправен пред необходимостта от нестандартни политически решения. Необходим е идеологически компромис! Трябва да се даде „рамо” на предприемачеството, за да тръгне пазарът, което става повод Ленин да обяви идеята си за нова икономическа политика на държавата, известна като НЕП.

В идеологически план обаче това означава крачка към реставрирането на дребната буржоазия, връщането назад към капиталистическо пазарното стопанство и класовото общество...

Въпреки всичко няма сведения за критики към това решение на вожда на пролетарската революция, което наистина от идеологическа гледна точка изглежда като „крачка назад”...

И все пак, ако има нещо, което може да се твърди със сигурност, това е фактът, че Ленин не е ревизионист, а далновиден прагматик - майстор на политическия компромис... Практиката го доказва, когато с развитието на съветската индустрия и колективизацията на селското стопанство нещата си идват на мястото.

По подобен начин борбата със световната икономическа криза, която разтърси световната икономика през последните няколко години, наложи необходимоста от търсене на нестандартни решения за проблеми, с които човечеството се сблъсква за първи път.

Крахът на американската финансова система като еманация на неолибералния икономически модел повлече със себе си цялата световна икономика, поставяйки под съмнение съществуването на капитализма във вече отеснелите му идеологически „дрехи”! Търсенето на изход от надвисналия над САЩ държавен фалит промени реториката на американския елит, правейки ни все по-често свидетели на неговото „олевяване”.

Името на Маркс започна да се цитира без притеснение от американските финансови анализатори в опитите им да обяснят една или друга страна от онова, което се случваше в американската икономика или във финансовата система на САЩ.

Нещо повече, стигна се дотам държавата, която в условията на неолиберализма трудно може да се срещне в качеството й на субект в икономическите процеси, абдикира дори от своите регулаторни функции за сметка на „регулиращата” роля на пазара, и се наложи да влиза в ролята на инвеститор, за да одържави изпаднали във фалит частни компании. Сред тях са и големи икономически и финансови субекти като например голяма част от елитните американски банки, както и индустриален капитал в лицето на Меката на американското автомобилостроене и емблемата на американския капитализъм Детройт.

Някак изведнъж се оказа, че голяма част от банковия и промишления капитал е в ръцете на държавата и всъщност държавата е най-големият собственик!

Подобно състояние на нещата е парадоксално от гледна точка на икономическите теории, тъй като ако собственикът на по-голямата част от средствата за производство е държавата, и тяхното придобиване е станало със средства на данъкоплатците, то такава държава би трябвало да определя себе си като социалистическа... Ако оставим шегата настрана, очевидно и в този случай става дума за доминация на прагматизма над идеологията.

Трябва да се признае, че подходът на американската администрация за овладяване на финансово-икономическата криза се оказа правилен. Дори нещо повече, със спасяването на американската икономика от фалит беше спасена и световната икономика от евентуални още по-тежки разрушителни въздействия. В този ред на мисли, очаквано, икономическата депресия не подмина и българската икономика. На правителството на Орешарски се падна нелеката задача да се опита да „раздвижи” българската икономика, при това в условията на нестихващи политически провокации на лумпенизирани групи, организирани и финансирани от опозиционна политическа централа, не прескочила четирипроцентова бариера.

Всички тези мерки имат тактически характер. Стратегическият въпрос е свързан с „рестарта на икономиката”.

Преди десетина дни правителството обяви намеренията си за „реиндустриализация” на „Химко” – Враца. Всъщност с това на практика се поставя началото на рестартиране на българската икономика.

Първият обект за „рестартиране” е избран изключително удачно и може да се каже, че попадението е в десятката. ”Химко” произвежда изключително пазарно ориентирана продукция, която още по времето на социализма беше сред големите приходоизточници на „твърда валута”. Изкуственият тор урея, който се произвежда в завода, е изключително търсен на международния пазар, а това е гаранция, че държавата ще си възвърне вложените средства по неговото одържавяване и привеждането му в технологична и производствена готовност. И още - успешната реализация на този проект съдържа потенциала на значителен мултиплициращ ефект. С него се решават и други социално-икономически проблеми, заедно с разширяването на участието на България в международното разделение на труда. Става дума за директна заетост в торовото производство, допълнителна заетост в резултат на появата на съпътстваща икономика, уплътняване капацитета на електроенергийните мощности чрез повишаване потреблението на еленергия и т.н.

Няма да сме в България обаче, ако и за този ход на правителството, насочен към съживяване на икономиката, не се намерят дежурните „панирани мозъци” с плоско мислене, които веднага съзряха намерение за скрита национализация!..

Дали една такава реакция е плод на болно подсъзнание, или се дължи на интелектуален дефицит, е трудно да преценя. Но във всички случаи става дума за проблем в мисленето.

Как може да се отива на политическо противопоставяне „на всяка цена” само заради тясно идеологизирано мислене и тясно партийни интереси, при положение, че в основата на обществената пирамида е икономиката? Ако тя не работи, няма на какво да стъпи и надстройката, там, където са разположени социалните системи, културата, спортът, образованието и т.н.

Имах възможност да присъствам на среща с министър-председателя Орешарски и да изразя адмирациите си за проекта „Химко”. Потърсих уверение от него и за превръщането на опита с „Химко” в политика на правителството, политика на базата на специално разработена програма за реиндустриализация на българската икономика със съответното целеполагане и модели на финансиране. Позволих си да занимавам министър-председателя с този въпрос, защото съм убеден, че само системният подход при решаването му може да превърне реиндустриализацията в икономически локомотив, който да изтегли от застоя българската икономика.

Да се разчита днес на чужди инвестиции в българската икономика, в условия на икономическа криза и перманентна политическа нестабилност, е политическа химера. А и класиците ни учат, че “спасяването на давещите се е дело на самите давещи се...”.

Затова не безпринципно политическо опониране и противопоставяне, а консенсус трябва да бъде отговорът на политическата опозиция, ако има претенции да е национално отговорна.

Когато става дума за процес, какъвто е реиндустриализацията, неговата съдба не може да зависи от промяната на политическата конюнктура, а политическата приемственост трябва да е гарантирана. Защото инертноста на икономическите процеси, при които не винаги е възможно припокриване на икономическите с политическите цикли, е ноторно известна. Иначе ”плачът” на някои „новопокръстени демократи”, които се опитват да се изкарат по-големи католици от папата, е доста смешен.

Да си служиш с „претоплени” идеологеми от рода на „национализация”, когато става въпрос за решаване проблемите на реалната икономика, е най-малкото проява на лош политически вкус.

Очевидно мисленето на нашата политическа класа е далеч от политическото мислене още по времето на Ленин, преди сто години, а и от мисленето на Обама в наше време. Но тъй като глупостта, казват, е непобедима, не ни остава нищо друго освен от време на време да припомняме призива - ”Икономиката, глупчо!..”