В ЗАКРИЛА НА ПОКОЙНИЯ БАЩА

Кольо ГЕОРГИЕВ
Печат

Алек Попов е автор на няколко романа, сред които “Мисия Лондон”, писател, член-кореспондент на БАН. Романът му “Сестри Палавееви в бурята на историята” предизвика различни и крайно противоположни отзиви и коментари.

Пред сайта www.lira.bg авторът представя себе си в пет изречения така: “когато съм започвал да пиша, никога не съм мислил, че ще бъда български писател. Тогава просто си дращех мръсни разказчета по училищните тетрадки, без да се грижа особено на какъв език го правя. Когато разбрах, че съм станал български писател, уви, беше твърде късно... Оттогава написах десетина книги, част от които са преведени на около 15 езика. Все още не съм си купил мотоциклет.” Ирония, явно!

Самоиронията не е за подценяване, но когато е превърната в основен похват по една близка като време тема - за съпротивата срещу монархо-фашисткия режим в България, едва ли може да се нарече продуктивна. Има достатъчно много български автори, които преоценяват описваната от Попов действителност с доза сарказъм и демитологизация, но езикът на автора в “Сестри Палавееви” трудно може да се нарече “инструмент на художествено творчество”... Всеки средно интелигентен читател може да го установи на свой гръб срещу 15 лева.

Текстът на писателя Кольо Георгиев, впрочем той бе и председател на Съюза на българските писатели преди години, разглежда “акцията” на чл.-кор. Алек Попов през призмата на собствения преживян опит, както и като част от историята на неговото семейство.

Зора

На втори юни – Деня на Христо Ботев и на героите и мъчениците на българските освободителни борби, в годината хиляда деветстотин и четирийсет и трета, агенти на полицията арестуват баща ми и още в селската община го подлагат на жестока инквизиция. Окървавен и окован, мъчителите го настаняват в открита платформа на камион и го разкарват из селото, за да сплашат и умирят хората с нагледните последици на съпротивата срещу държавната политика. Като вижда окървавения си син, баба Станка задържа в гърдите си задушаващия стон и заплаква. Застанал до нея полицейски агент заядливо я мъмри: „Сега плачеш и лееш сълзи? Защо намери да плачеш сега, а не си гъкнала, когато е трябвало да играят шамарите. Ако си би мирно седяло... а? Сега ли трябва да плачеш?” Без да го погледне – като на себе си – баба Станка отвръща: „Сега намерих да плача, сега плача, защото вече не съм млада да родя още седем сина и да изправя и тях срещу вас”.

С татко синовете на баба Станка са седем и всички живеят в селото.

Арестът изпреварва с двайсет и четири часа намерението на баща ми да мине в нелегалност и да се присъедини към партизаните. В околията вилнее полицията. При мащабна акция са задържани около стотина мъже. Заедно с баща ми са арестувани и тримата по-малки негови братя, моите чичовци Рашко, Иван и Димитър. Околийското полицейско управление разполага с помещения за двадесетина арестанти. Следват събития, заредени със знаци на символиката на историческото време, по които идващите поколения ще разсъждават върху абсурдите в живота, последица на дефектите на еволюцията, както се изразяват някои учени при глобални обобщения.

Заради недостига на полицейски помещения учениците от гимназията биват преждевременно разпуснати в лятна ваканция; учебните стаи в четириетажното здание са превърнати в арестантски килии. От голям портрет във входа на сградата арестантите биват посрещани от строгия, непреклонен и храбър поглед на Христо Ботев, чието име носи гимназията. Страдалчески стонове и викове будят от сън нощем и тревожат живеещите наоколо хора; поетичните реминисценции за теглото и мъките на Ботевите роби и мъченици оживяват с остротата на лични сегашни преживявания. В една от първите нощи след завладяването на учебните стаи от полицията – сякаш жертвоприношение в чест на свирепи богове на диваци – е убит при разпит трийсет и три годишния Стамо Костов от нашето съседно село Заветно, приютило прокудени от Беломорска Тракия българи. Няма какво да се каже: - сбъдна се последната „мечта” на неговите несретни предци, останали без роден дом, да намерят закрила и гроб в свещената българска земя...

Символиката на събитията се обогатява с различни и неочаквани произшествия и случки: под погледа на денонощно дежурещ полицай баща ми и тримата му братя са задължени да лежат по очи и да не разговарят помежду си; стаята е на шеста „Б” паралелка – сега килия номер шестнадесети (16) – в класния дневник на която под номер шестнайсети (16) се водех аз допреди два месеца. С кабалистическа последователност се подреждат нови съвпадения: на шестнайсети (16) май четирийсет и трета година на мен, шестнайсет (16) годишния подсъдим, връчват обвинителен акт от прокуратурата на Шуменския окръжен военно-полеви съд. Подведен съм по член шестнайсети (16) на зловещия „Закон за защита на държавата” (ЗЗД), който предвижда смъртна присъда при „въведено военно положение в страната”. По същия член шестнайсети (16) е подведен и баща ми.

Дотук с кабалистичните съвпадения.Военно положение” е обявено още преди година. Съдът ми произнася смъртна присъда; тя обаче не подлежи на изпълнение, защото съм на шестнайсет години, тоест малолетен, защитен от ЗЗД със „смекчаващи вината обстоятелства”. От член шестнайсети се спасява и татко като баща на три невръстни деца. Осъждат го само на... петнайсет години строг тъмничен затвор...

Не пиша развлекателно четиво и нямам за цел да предизвикам у читателя иронични и шегаджийски реакции, към които могат да подведат гротеските на съвпаденията.

Подтекстът на моите намерения е да нахвърля някои от условията за решаването на една задача. Не аритметическа, не философско-научна, не правно-юридическа. Екзистенциална. Но тя в известен смисъл е съдбоносна на нас, българите, защото решението й е проверка на способността да подреждаме и осмисляме битието си на национална общност, на народ и държава, да бдим над човешкия живот като чудо на природата, да не вършим престъплението да променяме нейните закони; и да престанем да се заблуждаваме, че живите сега са по-мъдри и по-добри от мъртвите предшественици и при тълкуването на света да не смятаме, че несъгласието с опонентите ни лишава от правото на място в живота и на живот.

Баща ми е на трийсет и шест години и майка ми е на толкова. Глава е на семейство с три деца – дъщеря и двама сина, и притежава към сто декара ниви, вярно, по-голямата част от тях още са на изплащане. В това семейство пословичната селска бедност е изтикана вън от къщата и двора, храним се три пъти на ден на маса с покривка, главата на семейството вече си поръчва на градски шивач костюм и пардесю, а децата не са обували цървули; те се гордеят, че в новата им къща от четирийсета година има библиотека; един цял рафт едва побира трийсет и тритомното издание на Джек Лондон, десеттомно издание на Лев Толстой, а рафтовете са няколко и са приютили книги на много други автори... Остава да добавя, че майка ми, красавицата на рода и селото, макар и често сковавана до неподвижност от пристъпи на ревматични страдания, винаги е и с всички на нивата, но след края на работния сезон може да отиде на бани във Вършец или Кюстендил.

...Когато баща ми решава да поеме към гората, какво го е тласнало към такъв драматичен избор? Само опасността от ареста ли? Той какво – потърсил е отмора от битовата преситеност, от втръсналата му се атмосфера на прекалена обич и задружност в семейството ли? Да не би да не е издържал на изкушението да се шири в тъмната, влажната, студената партизанска землянка? Може би го е притегляла в гората суетната му прищявка да се издокара в елегантни дрипи, в което се превръщат дрехите на преследваните като дивеч партизани? А дали не го е замаяла миризмата на вонливия кашкавал от местната мандра, за едно парченце от който е готов да пожертва живота си ненаситният партизански чревоугодник? Какво всъщност представлява българският антифашист партизанин, доброволният боец на антифашистката съпротива и какъв е неговият морален, интелектуален и духовен „пълнеж”? Какъв е баща ми?

С отговори на тия въпроси се заема писател, който, доколкото зная, вече е получил високото звание член на Българската Академия на науките. Той напълно отговаря на две задължителни условия: талантът му на творец да е неоспорван, антикомунизмът и презрението към антифашистката съпротива да не се нуждаят от потвърждение. Той написва и в началото на 2013-а и публикува роман за две сестри-партизанки, попаднали от последния клас на гимназията в отряд от няколко десетки партизани.

Ако автор и издатели биха изчакали 2014 г., когато се навършва Седемдесетгодишнината на Девети септември 1944,  и с изпреварване от една година – двайсет и петия юбилей на “промяната” след Десети ноември 1989 г., това съчинение щеше да бъде удостоено със Специална първа награда, ако се проведе национален конкурс за най-гнусната българска книга на Столетието. На столетието, защото няма да се намери друго българско литературно произведение, в което с такава неприязън и безсрамие са изопачени и извратени исторически събития, факти и на човешко поведение в един съдбовен период на националното му битие.

Персонажът на „романа” е изобразен като сбирщина от човешки отрепки, лишени от нормални сетива и чувства, колекция от прекопирани кошмарни образи от картини на Гоя, неевоюирали при ембрионалното си развитие създания; авторът оприличава партизанския отряд на сборище от вече възрастово и телесно израснали подобия на питомци от домовете за увредени човешки същества с неизлечими физически, умствени и психически недъзи и уродства. И верен на самоизмамата, че притежава чувство за хумор, ги е кръстил с имена от цели изречения, понятия и термини на марксистко-комунистическата научна лексика.

Що се отнася до измишльотините, преиначаванията, извращаванията, липсата на информираност, компетентност и порядъчност при позоваванията и коментара на реални исторически събития и личности, авторът може да бъде частично извинен – но само частично – с факта, че е писал съчинението си преди да стане член на Българската академия на науките... Но не бива да бъде извинен за греха, че е избрал жанра на сатирата, като се е предоверил на заблудата, че там му е силата на творец.

На стр. 6-7

От стр. 5

То затова книгата му е гнусна, защото имитациите на сатирата, хумора, иронията, шаржа, гротеската са забъркани в смес с псувни, цинизми и безсрамни думи; за автора са недостижими изяществото  и свенливостта на българския литературен език, той е забравил, че не се намира в страна малко по на запад от нас, където не се смята за неприлично дете да напсува на майка родната си майка в присъствие на баба си. Пита се: авторът би ли си позволил да прочете на глас на децата и внуците си, ако ги има или - с божия воля ще ги има – изречението на ред девети отгоре надолу на страница 227 и други подобни на много места. „Да” или „не”?! Ако отговорът бъде „да”, значи авторът е циник, ако е „не” – той да има добрината да обясни как пазейки своите от грозното сквернословие, с какво право не щади чуждите?

Интересно е, че като се захванат да разсъждават за партизанското движение у нас, авторът и неговите спонсори не знаят или нарочно премълчават, че при сключването на Мирния договор с България в 1947 г. териториалните претенции към България от страна на съседните държави са отхвърлени, защото Съюзниците (Англия, СССР, САЩ) признават България за съвоюваща страна поради и заради въоръжената съпротива на българските антифашисти и партизани. Знаят ли, и ако знаят, с каква цел те премълчават присъствието на Английската официална военна мисия при Партизанското командване, изпратена от английското правителство, възглавявано от Уинстън Чърчил? Не се ли е намерил човек като нашия автор да ги предупреди какво представляват българските партизани?.. И накрая щом партизаните били такива непълноценни типове – направо идиоти и кретени, с какво са ги превъзхождали техните преследвачи от полицията, жандармерията и армията, пък не са успели да ги изтребят? И съвсем накрая – толкова ли е влюбена в българската художествена литература и щедра банката, която е спонсорирала автора? При това не българска, а стопроцентова чуждестранна собственост. Можем ли да си представим, че примерно гръцки писател-патриот ще приеме да бъде спонсориран от негръцка институция за книга, третираща злостно гръцката антифашистка съпротива против германската окупация през Втората световна война по същия начин като нашия сънародник?

Безпокоящо е подозрението, че чужди хора или среди ще бъдат възмездени за харчовете, защото парите не са отишли напразно, щом подхранват презрението към всичко българско и българщината изобщо. И ако е невъзможно да избодеш очи, както е правено в далечното минало, сълзите от обидата, че се поругава националното достойнство, също правят трудно видими посоките към хоризонти и бъдещето.

Нашите майки и бащи се нуждаят от закрилата на своите потомци.

С времето, което не знае почивка, те стават все по-млади и беззащитни, защото ние, техните живи синове и дъщери надминаваме възрастта им, някъде внуците стават по-стари от своите дядовци.

Със своите дела и пориви, свободолюбие и патриотични саможертви те обогатиха българската история, епос, фолклор, митология - нашата национална памет. Някои сънародници не могат да достигнат ръста им и вече десетилетия наред ги принизяват и смаляват, неуморно, приписвайки им грехове, които те не притежават.

Народът е великодушен и поетичен – той е простил на Крали Марко, че е служил като наемник на анадолския завоевател, простил и на Индже войвода, че е вилнял като кърджалия, простил е на много хайдути, известни като разбойници... Простил заради добродетели, с които те изкупили вината си пред народа, а той ги превърнал в национални и литературни герои. В днешно време български „цивилизовани” антикомунистически наемници и разбойници тъпчат в калта на измислицата и лъжата истински, доказани герои, дали със саможертвата си пример за родолюбие и човешка извисеност, революционно безкористие. Колко съвременно и тъжно звучат думите на  Христо Ботев: „Свестните у нас считат за луди”.

С книгата си „Възможни и невъзможни признания”, допълнено и разширено издание, давам думата на моите литературни герои и персонажи да се легитимират пред българския читател. Те ще добавят свои аргументи и доказателства за изтърпените страдания и неправди, за верността си към свободата, за доброволната си саможертва, заради което са заслужили името си на борци за народни правдини.

Моите герои ще повторят своя предишен повик: оставете на мира антифашистите от недалечното минало. Те никога няма да упрекнат никого, че съдбата не му е отредила да бъде герой; но не посягайте да заличавате образа на героите и със спрейове и бои да променяте израза им на обреченост и непреклонност. Когато сте прекалено близо до тях, блясъкът на ореола им ще освети  лицата ви на лъжци и клеветници.

Малцина останаха живите. Казано е: мъртвият не е враг. Сигурно имате Бог.

Всички богове наказват лъжците и клеветниците. В тяхното небесно царство той сигурно ще им отреди ада. Да го имате предвид.