БАЙ ГИНЬО, КАЖИ СИ!

Румен ВОДЕНИЧАРОВ
Печат

Между многото термини, с които настъпилата  „демокрация“ обремени българските граждани, особено скандален се оказва т. нар. майчин език. С риск да бъда обвинен в опростителство смятам, че майчин език се научава в къщи до тръгване в школото. От първи клас „синът майчин“ следва да учи книжовен български език, за да изкласи не като вторично неграмотен маргинал, а като равноправен гражданин способен да заема всякаква служба и за работа в полза на своето семейство, българската нация и държава. На майчин език не се пише. Това ще ви каже всеки циганин (това малцинство вече е над 1 млн.), всеки родопчанин –българомохамеданин, както и всеки българин от Пиринска Македония или Трънско, които си говорят у дома на диалект.

Майките в Банско гълчат рожбите си така: „Немой гваца с мелиите по барузите, бре! Сто пати ти кажах“, което в превод на книжовен български език звучи другояче: „Недей да газиш с обувките в локвите, бе! Сто пъти ти казах“. Предизборна агитация на майчин език в Банско би била неразбираема за мнозинството българи.

Очевидно за ДПС агитацията на майчин език има друга цел. Тя е необходима на Движението за права и свободи, за да поддържа видимо и ясно разделението на българските граждани. Философията на идеолозите на ДПС е проста: „Колкото повече - толкова повече“, т.е. колкото повече български граждани са ислямизирани и колкото повече от тях разговарят на турски език, толкова по-реални могат да стават мераците и основанията за другост на това население. След изявлението на министър-председателя Реджеп Ердоган в духа на неоосманската доктрина на външния министър на Република Турция А. Давутоглу, който обяви за турски цели три области от България и че бъдещата федерализация на третата българска държава се очертава ясно.

Засега за страна-членка на Европейския съюз тази възможност изглежда невероятна, но казано е: „Заплахата остава“! Така ни предупреди бившият министър на вътрешните работи Димитър Стоянов, преди да си отиде от този свят. И разбиването на кооперативното селско стопанство според аграрните специалисти беше убийствен ход, но както е известно, изпълнители се намериха. Не случайно иначе кроткият по нрав Велко Вълканов казва, че за това престъпление на ЖМЖ и Филип Димитров, бидейки съответно президент и премиер преди 23 години, заслужават да бъде въведено по изключение смъртното наказание.

Неоосманизмът естествено търси „опорни точки“. Две от тях вече му бяха предоставени: чл. 3 от Конституцията (1991 г.) за езика в Република България, и акта на ратифициране на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (1997 г.). Третата „опорна точка“, както е модно да се нарича напоследък, се очертава да бъдат съдебните решения за „вакъфските имоти“. А четвъртата?

Прословутият „български етнически модел“, с който толкова се гордеят ДПС и г-н Ахмед Доган, се дължи единствено на непрекъснатите отстъпки, които българските политици, преследвайки конюнктурни цели, правеха през годините на ДПС. Попитайте един френски или гръцки политик защо техните парламенти не ратифицираха Рамковата конвенция и ще получите отговор: „Защото у нас национални малцинства няма. Да я ратифицират тези, които смятат, че имат!“.

Същият отговор можеше през 1997 г. да даде и министър-председателят Иван Костов, но той вместо това предпочете да погребе българския национализъм“ и да изпълни джентълменското споразумение, сключено с г-н Доган: кандидатът на СДС Петър Стоянов да бъде подкрепен за президент с гласовете на ДПС. Цената на тази подкрепа бе ратифицирането на Рамковата конвенция от българското Народно събрание.

В безкрайния преход предателствата на българските държавни институции започнаха с отказа на Констуционния съд (1992 г.) да суспендира регистрацията на етническата партия ДПС съгласно чл. 11, ал. 4 на новата Конституция. Не е ясно обаче дали ще завършат с решението на Пловдивския съд за предаване паметника на културата, карловската Куршум джамия, във владение на Главното мюфтийство.

Българите трябва да са наясно – ДПС не преследва конюктурни, а стратегически цели. И подаде ли му се пръст, то отхапва ръката до лакътя. Най-пресният пример е скандалната претенция да се гласува новият избирателен кодекс, разрешаващ предизборната агитация на турски език. При гласуването на разпоредбата, както и да го увърташе, председателят на ДПС Лютви Местан показа, че не е по-далеч от позицията на депутата Хюсеин Хафъзов, който зад маската на своята първичност и емоционалност, разголи истинските претенции на Анкара и директно ни заплаши с ново (може би също терористично) ТНОДБ (Турско национално освободително движение в България).

Но както е казано, „Когато се обърне колата – пътища много“. А можеше да не се стигне до тези откровения. И то по един категоричен начин – с разпоредба в Основния закон, така както в Гърция е заковано завинаги, че „Господстващата религия в Гърция е източното православие“, а в Испания - че няма място за строеж на нови джамии (да припомним, че испанците са били 800 години под арабско иго).

Така че нека си припомним забравеното.

Минаха повече от 20 години и малцина сънародници знаят как стана така, че българският език не беше достатъчно защитен при изготвяне на Конституцията от 7-мото ВНС през 1991 г.

Ето как се стигна до едно тогава позорно гласуване.

През май 1991 г. тексът на чл.3 от новата Конституция, касаещ езика, мина през Комисията по изготвяне на Конституцията и трябваше да бъде гласуван от народните представители в сегашния му вид: „ОФИЦИАЛНИЯТ ЕЗИК В РЕПУБЛИКАТА Е БЪЛГАРСКИЯТ“. Лично аз, моят брат Пирин Воденичаров и още 32 депутати както от БСП, така и от СДС, бяхме категорични, че този текст е недостатъчен и затова внесохме за гласуване предложение за втора алинея на същия чл. 3, която гласеше „Българският език е задължителен в публичните отношения“. Както за всеки друг текст, и тук в случая бяха необходими 3 отделни гласувания на ВНС.

Първо гласуване. Допълнителната ал. 2 към чл. 3 се приема от ВНС. Последва вой от страна на ДПС.

Второ гласуване. Допълнителната ал. 2 към чл. 3 се приема от ВНС. Реакцията от страна на ДПС се повтори.

Можете да си представите какви чувства владееха брат ми и мене, че като внуци на македонски войвода, воювал за обединение на българските земи, сме сторили нещо полезно за българщината.

Преди третото решаващо гласуване председателстващият Гиньо Ганев обяви почивка. Оказа се, обаче, че някои наши колеги не са почивали, а са се договаряли.

След почивката Гиньо Ганев удари звънеца и даде думата на народния представител от БСП Юрий Борисов. Неочаквано за нас като вносители на допълнителната алинея той изрази обратното становище, а именно, че не е необходимо абсолютизиране на българския език и че обявяването му за официален е достатъчно.

Председателстващият Гиньо Ганев подложи на трето гласуване текста на чл. 3 от Конституцията на Република България след предложението на Юрий Борисов (БСП). Нашето допълнение към чл. 3 беше отхвърлено.

Ние с брат ми Пирин не вярвахме нито на очите си, нито на ушите си. Осъзнавахме само, че ВНС залага бомба със закъснител.

Брат ми отдавна го няма. Успяхме само да го донесем на ръце, за да подпише конституцията. Но се оказа, че бикфордовият шнур цели 23 години бе тлял, за да избухне на 13 февруари т.г. в безочлива подкрепа на домогванията на южната ни съседка.

Малко след въпросното гласуване на 19 май 1991 г., 39 депутати от СДС обявиха „гладна стачка“ (с бира вместо с вода). Г-н Гиньо Ганев, казано на жаргон „се ската“ и престана да идва на заседанията на Комисията по подготовка на Конституцията. Неговата работа довърши заместникът му Любен Корнезов (БСП). Стенограмите биха показали дали именно отсъствието на мъдреца бай Гиньо не осуети гласуването на чл. 11, ал. 4 във вида: (4) “Не могат да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа, както и партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт“.

Разбира се, народните представители от ДПС напуснаха възмутени заседанието и така и не подписаха новата Конституция. Но във всяко следващо НС те полагаха клетва пред нея.

На 12 юли 1991 г. обаче, г-н Гиньо Ганев беше провъзгласен за „Баща на Конституцията“. Той показа, че не е гнуслив, не протестира и дори ръсеше като димки и пиратки култови реплики.

За мене, като пряк свидетел в тези събития и участник в написването на Глава II на Конституцията „Основни права и задължения на гражданите“, няма съмнение, че председателят на Комисията по подготовка на Конституцията през 1991 г. Гиньо Ганев изигра ролята на медиатор между ДПС и БСП. Той дълги години беше живял в семейство на превратаджия (Кимон Георгиев) и явно бе усвоил някои мурафети до съвършенство.

Така че „Бай Гиньо, кажи си!“ Кажи си какво и с кой договорихте в почивката между второто и третото гласуване от ВНС на чл. 3 на Конституцията, алинеята, която повеляваше да бъде задължително използването на българския език в публичните отношения.