ГОЛЯМАТА ВОЙНА НА КОНТИНЕНТИТЕ

Зора
Печат

• В битката за Украйна трябва да сме наясно, че САЩ нямат конструктивен сценарий

„Американският сценарий за Украйна е да докара на власт неонацисти, да се развихрят репресии и да гледа как ние затъваме в кървава каша по границите си”, заявява философът Александър Дугин. Обаче времето работи в полза на Русия, САЩ губят своето глобално влияние и възможности

Съдбата на Украйна не бива да остава и занапред въпрос на нашата вътрешна политика. От отговора на украинския въпрос зависи бъдещето и на Русия, затова е много важно да сме наясно какво искаме от Малорусия. Обединение, разпокъсване или митичен неутралитет? Каква е днешната фаза на украинската криза, какви са плановете на САЩ и на Европа, каква трябва да е политиката на Русия на украинския фронт? Философът и геополитик Александър Дугин, директор на Центъра за консервативни изследвания при социологическия факултет на Московския държавен университет (МГУ) говори за тези неща пред „Взгляд”.

- Започна ли гражданска война в Украйна със събитията от 18 февруари?

- Да, в Украйна започна гражданска война, САЩ поеха към радикализиране на събитията, търсят установяване на националистическа, фашистка диктатура в Украйна. Ако този вариант не мине, ще започне разпад на Украйна, където ще е въвлечена и Русия. При първия сценарий от нас ще бъде поискано веднага да изведем Черноморския флот; във втория – ще затънем в украинския хаос. И двата сценария са негативни за нас, наложени са ни. А развръзката ще е скоро.

- Но има ли все пак шанс сега да избегнем и двата негативни сценария и ситуацията да се върне към колебливо противостояние, което отново ще се изостри, само че по време на изборите. Ако не говорим за разпокъсването и колапса на Украйна сега, възможно ли е Украйна да се върне към съюз с Русия, да съедини двете части на едно единно цяло? Каква трябва да е политиката на Русия по линия на Украйна в средносрочен план?

- Нека да разположим Украйна в контекста на геополитиката. Съществува не просто украинска криза, трябва да видим и руско-украинските отношения, и то не само в триъгълника Русия-Украйна Европа.

Моделът е много по-сложен. Това е голямата война на континентите.

В началото на 90-те години, когато доминираше либералната идея, бяха осмивани геополитиката и тезата за противостоянието на континентите. Днес на нито един нормален геополитик няма да му хрумне да отрича законите на геополитиката.

Това, което се случва в Украйна сега, е борба на еднополюсния свят, въплъщаван от американската хегемония; война срещу Русия, която неотклонно заявява нарастващата си воля за изграждане на многополюсен свят. Това е битка на САЩ за запазване на хегемонията. И за нея работят същите хора – Виктория Нюланд, зам.-държавен секретар на САЩ, Бернар-Анри Леви, френски „философ” и общественик, който говори на Майдана в началото на февруари. Същите, които подпалиха войната в Либия, Сирия, Ирак, Босна и т.н.

Днес битката между Евразия и Атлантика се води на няколко фронта, включително и на жизнено важния за нас украински фронт. В Сирия се решава същият проблем, в голяма степен той се решаваше и в Либия – и макар че не приехме предизвикателството в Либия (понеже Медведев беше на власт), то в Сирия и в Украйна ще го приемем.

В такъв смисъл битката дори няма нищо общо с украинците – тук те са просто пешки, имат незначителен свободен избор в глобалната геополитическа игра. Америка воюва за правото да се разпорежда със света безусловно, докато Русия и другите страни настояват това право да бъде ограничено. Европа се опитва по терлици да се изсули от американския ботуш, но процесът е сложен.

 

• „Колкото повече държи на сегашната линия Путин, толкова повече са шансовете ситуацията в Украйна да се развие в наша полза”

- Доколко са сериозни опитите на Европа по линия на ситуацията в Украйна? Формално може да се каже, че Европа залага на Кличко, а САЩ – на Яценюк, но това са просто тактически разногласия. Дали Европа има сила и решимост да провежда своя геополитическа линия в световните дела, а не само да е спаринг партньор на англосаксонския елит?

- Има две Европи – атлантическа и континентална. Едната е марионетка на САЩ, покорена територия, окупирана зона; втората постепенно върви към независимост. Но върви предпазливо, акуратно, в рамките на атлантическото партньорство, без резки стъпки, но постоянно се опитва да засилва позициите си. Тези две идентичности важат за цяла Европа и са представени от две лобита – доминира обаче проамериканската, либералната общност, включително гей обществото, което налага свои закони и европейските лидери често падат в неговата клопка. Другата идентичност е представена на първо място от консервативните кръгове, от военните и от спецслужбите. И естествено, от мнозинството от народа.

Мнението на народа, също като демокрацията, е отместено встрани, с него не се съобразяват. Наскоро видяхме какво се случва в Швейцария, на референдума за ограничаване на имиграцията – ето това е демокрация, това е гласът на Европа. Тази Европа, която щом получи право на глас, право на реална демокрация, веднага избира друго – швейцарска Швейцария, немска Германия, европейска Европа. Затова демокрацията в Европа сега е несъвместима с провеждането на американската линия. И затова е под натиск – като в Гърция например. Но Европа се съпротивлява, води борба. И по повод Украйна, и по други въпроси се опитва да провежда своята линия.

Днес е очевидно за всички европейци, че американците са хегемонистични терористи, които мачката всичко с ботуша си. Днес не може да се каже кога точно ще бъде отхвърлен американският хомот, но рано или късно ще стане, неизбежно е, защото американската доминация ерозира.

- Разногласията по повод Украйна може ли да ускорят процеса на освобождаване на Европа от американско влияние?

- Засега не, рано е, отношенията Европа – Америка не са стигнали дотам, трябват още пет-шест стъпки. И Украйна не е последният, нито най-важният етап по този път, а само етап, също както подслушванията, противоборството между ЦРУ и немското разузнаване БНД в Гърция... Борбата е гигантска. И разбира се, Европа си има своя пета колона, своя „Блатная”. У нас засега тази пета колона прави гадории по „Дожд” („Дъжд” – независим информационен тв-канал, бел. ред.), но в Европа е доминираща, всъщност управляваща. Това е същата тази американска гадост, каквато е Бернар-Анри Леви. Нима той е европеец? Той е обикновен платен американски таен агент, който може да бъде и политик, и философ, и моден дизайнер, все под същата шапка. Гастарбайтер, който работи за американския татко. По същия начин американо-соросидната мрежа у нас е представител на доминиращия ред в света и работи за „княза на мира сего”.

Нашата пета колона е опасна, не защото е силна, те са просто нищожни, а защото са наемници на най-големия „кръстник” в съвременния свят – САЩ. Затова са ефективни, затова работят, тях ги чуват, всичко им идва отръки, понеже зад тях е световната власт. В борбата си за Украйна Вл. Путин ясно каза нещо, което и по-рано заяви – че е на обратната страна на барикадата. В борбата на еднополюсния свят с многополюсния той е срещу американската хегемония. Затова днес ясно се вижда на чия страна е всеки коментатор или анализатор, и то още преди да е казал дума дори. По същия начин хората се вълнуват от един или друг отбор – тук дружбата не може да е победител, трябва да се вкара гол в отсрещната врата.

Атлантистите ще извъртат всичко, както им е угодно, както винаги са го правили, дори и формулировките ще са принципно различни – например ако хомосексуален похвали Путин, значи е ужасен п...., ако го наругае – значи е уважаван представител на гей обществото. Ако някой каже, че трябва да се ограничи имиграцията на африканците в Европа, либералите ще го обявят за неонацист, а ако френският комик Дедон се присмива над някои аспекти на ционизма, ще го нарекат мръсен негър...

Това са двойните стандарти. Не е нужно да ги критикуваме – това са си американски стандарти, ние си имаме наши. И едните, и другите обаче са двойни. Ние виждаме истината от наша гледна точка, а те от своята. Трябва да ги разбираме и когато лъжат по радио „Ехото на Москва”. Всеки в Русия, който е против Янукович, е сътрудник на американската мрежа и има своя логика. Трябва само да го обозначим като агент за влияние и след това спокойно да разговаряме с него. Те имат право да работят за САЩ, все пак никога не бива да изключваме шпионажа. Други пък съвсем искрено ненавиждат страната ни и многополюсния свят. Така че анализът на ситуацията в Украйна не може да е неутрален понеже има две страни – не три, не десет, а само две – тяхната и нашата. Атлантическата позиция и евразийската позиция. Между тях и нас има барикада.

- И в тази война на цивилизациите Русия се опитва да си върне Украйна, понеже разбира, че без нея няма да е пълноценна...

- Ние искаме да засилим нашия евразийски полюс, като се обединим с близки във всяко отношение – исторически, религиозно, културно, етнически илингвистично – това е част от нашия общ славянски, православен евразийски свят. Ние го искаме не като приумица, а във време, когато срещу нас се води битка. Затова дори и като желание, дори и като го изговаряме, ние заставаме срещу САЩ и техните планове. Вижте как се променя погледът на Венедиктов или на Латинина, само като чуят за обединение. В отговор - вой, не техен, а някъде зад тях, чуваме хули, но това са звуците от мелницата на голямата война на континентите, и в нея те са обикновени пешки. Също както и ние – ние сме деца на руския народ, а те – на антируския. Ние сме на страната на едната цивилизация, те – на другата. Обаче ако онези във Вашингтон се бият за своята цивилизация, и това е тяхно право, за какво се бори тяхната прислуга у нас, тази пета колона? И защо тя безнаказано пропагандира сред нас, в нашата среда, ненавист към нас?

 

• „В днешните условия, когато американците залагат на западните, Украйна не може да бъде проруска в днешните си граници”

 

В анализа на украинската ситуация минава водоразделът на представите за миналото, настоящето и бъдещето. Това е тази граница, откъдето започва общата политика, където се определят приятелите и враговете.

- Днешната украинска криза всъщност е логична последица от цялата постсъветска история...

- Днес Украйна е в сложна ситуация. Същото беше и по времето на „оранжевата революция” от 2004 г., и през 90-те години, по времето на Кучма. И дори когато бе в СССР, по-специално в следвоенните години, понесе на гърба си някои особености на геополитическото си положение.

Украйна исторически не е съществувала като национална държава – няма украински етнос, нито украинска нация, нито украинска цивилизация. Има западноруска земя. Западноруските земи започват от десния бряг на Днепър и са твърде различни като историческа съдба. Една част е в Полша, една част – в Австрия, една част е с нас, понякога са сменяли подчинеността си. Що се отнася до Украйна от левия бряг, тази територия няма нищо общо със западноруските земи. Това са казашки земи, те не се различават по нищо от Дон и донските казаци, хората са едни и същи, говорят на един език, нямат нищо общо със западноруската култура.

Западноруската култура винаги е била независима и от поляци, и от австрийци, и от московичите. Идеите за запазване на западноруския архетип, на своята идентичност са съществували винаги, дори и с някои плахи опити за автономия. Но нали ще се съгласите, че между такива плахи опити и независимата държава има огромна разлика. Съществуват и по-отчетливо оформени държави, които се помириха с факта, че са вътре в нашата система.

Не е необходимо да подлагаме на преоценка стремежа на западните украинци към свобода и независимост, той бе умерен. Те имат пълно право, но от това до защитата на национална държавност дистанцията е огромна. Още повече че държавността ги споходи случайно, в хода на размътеното съзнание на по-големия брат, тя беше необоснована исторически. В онзи момент ние бяхме парализирани от нашата пета колона, направо не разбирахме какво вършим. Нали знаете, човекът се напил и проиграл жената, децата и дома си – приблизително същото направиха Горбачов и Елцин.

Сега обаче годините на пиянство и разгул отминаха, Русия изтрезня и се замисли какво да прави със семействата, децата и братята, домовете и земите, разпилени и пропити по кръчми.

Украинците получиха доста повече. Но и за нас територията на съвременна Украйна е прекалено голяма – западният анклав не може да бъде асимиран. Ние винаги сме побеждавали бандеровците – залавяхме ги и ги унищожавахме след войната. Вярно е, че болшевиките се отнасяха така и към великорусите преди – изкореняваха руската идентичност. През 20-те години това бе зверството на победилата тогава групировка от „Ехото на Москва” - може да си представим какво биха сторили днес с врага, ако установят тоталитарна диктатура.

Днес, при тези условия, когато американците залагат на западните, Украйна не може да бъде проруска в сегашните си граници. При никакви условия – дори ако президентът е най проруски (това е невъзможно сега, би отблъснало голяма част от населението), той ще бъде обречен да повтаря Кучма или Янукович. И това е максималното, което можем да получим. Русия трябва да се замисли – ако искаме повече от Кучма или Янукович, значи сме безотговорни.

- Но Янукович опита да седи на два стола...

- След откровната русофобия и белязания от маната Юшченко, ние трябваше да следваме различен сценарий по отношение на непоследователния, предпазлив и колеблив партньор като Янукович. Днес подкрепяме Янукович, но нямаме стратегия. Така и не изградихме проруска, евразийска мрежа. Затова Янукович ни е мил, а той каквото може, направи. Но повече и не би могъл, не може, не иска и затова е такъв, какъвто е, иначе никога не би бил президент на Украйна. А пък Москва никога не се е занимавала с Украйна стратегически, едва сега Путин започна истински да се бори за нея.

- След като успяхме да отвърнем Янукович от асоцииране с ЕС, имаме ли по-нататъшна стратегия за Украйна? Какво трябва да правим – да се опитаме да я обвържем с Митническия съюз, да заложим на разпокъсването, да ограничим постоянното противоборство между проевропейските и проруските сили?

- Путин има доста дълъг опит с Украйна. През първите му два мандата в Украйна ставаха драматични неща и той се държа безупречно. Обаче въпреки безспорните достойнства на Путин той има и един голям недостатък – мисли, че идеите нямат значение, той не вярва в идеи, смята ги за рамка на технически или дори тайни операции. А ако приемаш идеите за някаква форма на пустословие, няма как да не сбъркаш.

- За последната година и половина-две той многократно говори за значението на идеите, за смисъла и ценностите, дори и за идеологическите противостояния и борбата...

- Да, това е много добър признак за еволюцията му. Той се учи, израства и като президент. Но ако ще си връщаме Украйна така, както през 2012 г., нищо няма да стане. Путин трябва радикално да смени политиката в тази посока, да разбере идеята. Да разбере Украйна като идея.

- Искате да кажете Украйна като най-важната идея за Русия? Ние трябва да направим от обединението най-важната актуална задача?

- Да, и това значи, че ние разбираме нашия статус като един от полюсите на многополюсния свят. Че започваме да действаме системно. Че изграждаме кадрова политика върху два принципа – идеология и ефективност.

Русия трябва да бъде управлявана от идеалистическо-патриотична върхушка, която да разглежда Русия като идея, и второ – ефективността е важна. Ако човек не реши задачата, слагат му минус, ако я реши – плюс. Обаче повечето хора в нашето правителство не се справят и дори получават нови постове. Време е да се приключи с тази порочна практика, с тази лоялност към всякакъв боклук – това го няма и в Европа, а и не е по руски.

Ако Путин постави задачата за Украйна на ефективни мениджъри, които може да уволни поради провал, или да им благодари за успехите, дори само това би променило всичко. След две смени тази боклучарница, която ще се опита да се награби и да лови риба в мътна вода, ще разбере ясно, че номерът не минава и че отговорността е голяма. И тогава ще останат онези, които са готови, искат и могат да се занимават с проблема.

- Какво трябва да правим в следващите години?

- Трябва да си пресметнем времето. В глобалния свят тече срив на американската хегемония. И колкото повече се задържим, толкова повече шансове има за мирно и спокойно решение. Времето работи за нас.

Това, че Нюланд ругае ЕС, е признак на истерия. САЩ са в истерия – аха-аха, да изгубят контрола над световната икономика, аха-аха, и ще дойде нова вълна на кризата. Всъщност Америка живее на ръба на своя край – както всяка империя, опитва се да удължи времето си на съществуване.

Поведението на Нюланд е като на рижкия ОМОН в периода на залеза на СССР, последна агония. Оттук и пробиви, разсеяност, неизпълнение на собствените обещания. Америка запада, скоро и ще рухне. Но „скоро” е сложно понятие, може да продължи 20 години, а може и две. И самите американци разбират, че става дума за края на американската глобална хегемония, затова живеят на принципа „ти умри днес, а пък аз – утре”.

Америка е готова да овъргаля в кървава гражданска война всяка страна, която й пречи.

- Включително и Европа...

- Разбира се. Затова бе приложена стратегията на имигрантските вълни и мултикултурализма, за да отслаби максимално европейското общество, да го лиши от хомогенност.

Америка ще изнася гражданска война и гибел и занапред, така, както направи в Ирак, Афганистан, Либия, Сирия. Сега това започва и в Босна, после ще настъпи и в други балкански страни, възможен е и конфликт между Унгария и Румъния. Война на всеки срещу всеки. И гражданската война в Украйна е методът на САЩ да отлагат собствения си крах.

- Вариантът за разкол и гражданска война в Украйна резервен ли е за САЩ, в случай, че се убедят, че евроинтеграцията не става, или е основен?

- Въпреки че засега САЩ са най-силни, влиянието им спада. Те поеха пътя на сриване, на гибел не за самите САЩ, а на американската хегемония. Паралелно с това Европа ще се утвърждава като самостоятелен играч, понякога партниращ си със САЩ, понякога с Русия. Сега те играят със САЩ на 95 % и с Русия – на 5 %. Това съотношение постепенно ще се изменя – и то със същата скорост, с която се сриват САЩ.

Европа ще се нормализира при 50 % със САЩ и 50 % с Русия. Ако се движи в тази посока, а ние устояваме пред лицето на сриваща се Америка, западното влияние върху Украйна ще пада неотклонно всяка година. Няма как да расте, защото Европа няма да уйдисва на Америка, тя и сега се стреми по-малко да хлътва в украинската ситуация, а доколкото навлиза, правят го американските пудели сред европейците.

Европа се дистанцира от украинската ситуация. Никога не е поставян въпрос за влизане на Украйна в ЕС – и това никога няма да стане. Ставаше дума за етап, за договор за намерения, и то в момент, когато членки на ЕС като Гърция и Унгария поставят проблема за излизане от Съюза. Инициативата да се завлече Киев в ЕС, не беше европейска, но от осуетяването й се възползваха, за да посеят семената на граждански конфликт в Украйна.

Затова ако Русия удържи, дори и да е тромаво, дори и без идеи, ако Путин запази линията, която следва сега, ако не направи крачка назад, колкото повече се удържи, толкова повече са шансовете ситуацията в Украйна от само себе си да се развие в наша полза. Това е обективността. Искаше ми се да бяхме действали по-субективно, по-ефективно, но дори и слабо ефективно, все пак нещо правим, и на фона на сриването на САЩ, това е нашият шанс.

Ако обаче САЩ се чувстваха добре, ако процесите в Европа не бяха катастрофични, това не би било достатъчно. Сега всичко се изхлузва от ръцете на противниците ни – и ние просто трябва да издържим. Тогава ще имаме шанс да спасим Украйна, да спасим и себе си.

СЛЕДВА