ГЕРОЙ ОТ ПАНТЕОНА НА ВЕЛИКА ЕПОПЕЯ

Петър АНАСТАСОВ
Печат

• Метафората на завръщането на Вапцаров

Понякога горчилката, натрупана от интернирането на един паметник, е по-голяма от вербалната агресия на клеветата. Когато това е паметник на един световно признат поет и антифашист, горчилката предизвиква болка и недоумение от деградацията на една обществена система, непоносима към таланта, към инакомислието, към социалния обвинител и политическия съперник. Това не е рецидив. Това е традиция. Това е зловещ арсенал от похвати, с които тираните унищожаваха хилядолетните усилия на светлите човешки умове да се преборят с неравноправието и нетърпимостта. В древна Атина Никола Вапцаров щеше да бъде подложен на остракизъм и заточен за десет години далеч от столицата, за да бъдат забравени стиховете му. В мрачните нощи на инквизицията щяха да го изгорят на кладата. През 1942 година послушниците на Третия райх в многострадална България го разстреляха в тунела на едно гарнизонно стрелбище. В мечтаната демокрация интернираха паметника му в един перфидно замислен псевдомузей, за да извадят поета от славата и да го заселят в безславието. Целта им беше да скрият спомена и да го изолират в метафората на унижението.

В крайна сметка се оказа, че са открили място за метафората на завръщането.

Вапцаров се завръща!

Завръща се в центъра на София, в нейното живо, туптящо с пулса на милионния град сърце. Завръща се на едно място, което времето беше посочило за постоянно присъствие на неговия огнен дух. Завръща се от лошия сън на един обезверен народ, който помнеше стиховете му, но беше забравил урока му.

В стремежа си, или в опита си да изпълнят добросъвестно поръчката на своите вдъхновители, неколцина пишещи братя и сестри обърнаха вниманието ни на неговите антропологически несъвършенства, на неговия сложен семеен живот, на неговия личен интимен свят, на неговия организационен статус в комунистическата партия, който бил доизмислен постфактум, на неговата политическа незрелост, на неговия неустойчив характер, допуснал да стане жертва на задкулисни манипулатори.

Вапцаров да бъде манипулиран! Прочетете стиховете му и сами преценете възможно ли е било да бъде манипулиран този огромен поет, тази монолитна човешка личност, в която творчески гений, нравствена чистота и идейна непоколебимост съжителстват в свещено триединство. Възможно ли е да бъда манипулиран творец, написал:

„Борбата е безмилостно жестока…“

Прочетете пиесата  му „Вълната бучи“ и тогава коментирайте зрелостта на политическите му възгледи.

Всички отговори на преките, на заобиколните и на хитро инспирираните въпроси, съдържащи се в литературните и филмовите визии на неговите критици, се намират в стиховете и в пиесата му.

Не са неразбираеми причините за развихрилите се през последните две десетилетия атаки срещу творческото наследство и образа на Никола Вапцаров. Те са вдъхновени от все по-откровените и целенасочени усилия на съответните идеологически централи да изтръгнат българското общество от зоната на миналото, от прегръдката на носталгията, от неговия културен и образователен статус. Принципът е безпощаден. Всичко старо да бъде унищожено. И на неговото място? Нова култура! Нова музика! Може и чалга. Нова литература! Дотук, каквото било, било. Нови писатели! Ново кино. Нови режисьори! От старите нищо не става. Ново образование! Нови програми! Нови учебници! Вапцаров какво да го правим? Пак са започнали да го четат. Да бъде преиначен! Омаскарен! Десакрализиран!..

Непосилна задача за поредните късогледи ликвидатори, които си въобразяват, че европейският етикет им дава права над националната памет. Те забравят, че Вапцаров е герой не само на българската съпротива, а един от неколцината световни поети, положили своя живот и своя творчески гений в пантеона на великата епопея, която спаси човечеството от мракобесието на фашизма. И пред неговата памет се прекланя не само народът му, а човечеството. Вместо да се гордее с него, България позволи на една съседна страна да си го присвои и да го превежда с лекота на своя език, не толкова чужд на българския, между впрочем.

Но Вапцаров се завръща тук, на българската земя, в българските неволи и в българските борби.

Лоша новина за русофобите, тези верни следовници на президентската принципност. Днес, именно днес, когато конюнктурата им предлага перфектни предпоставки да откъснат България от лапите на руската мечка и да я подарят на американските супермени, този Вапцаров просто пречи с това стихотворение!

Та казвам аз, понеже няма олио

и хлябът е от мъката по-чер.

Един е лозунгът: „Терора долу!

Съюз със СССР!“

Носталгия... Може би. Но искам да заявя пред присъстващите тук, че ние, творците от така наречената лява интелигенция, разбираме спецификата на новото световно противостоене и усложненото място на България в него, но смятаме, че националната съдба не може се превръща в разменна монета на конюнктурни съображения.

Историята не прощава грешките. За нас е важно, че Вапцаров се завръща! Завръща се като певец на българската орис и на българската вяра! Завръща се като певец на световната свобода, завръща се като пространство за сливане на индивидуалната човешка мечта с мечтата на човешката общност. Завръща се като проверка за вярност към идеите за равноправие и социална справедливост.

Завръща се, защото борбата продължава.