ДЖИХАДИСТИТЕ В НАС

Кадри ГЮРСЕЛ
Печат

Текстът на журналиста Кадри Гюрсел е едновременно изобличителен и пожелателен за политиката спрямо Сирия. Турската политика според него е оставена на личната преценка (и далновидност) на премиера Реджеп Ердоган, който и в дипломацията пренася маниера от вътрешната политика на създаване на врагове. “Съавтор” на външната политика на Турция е и Турската национална разузнавателна организация (МИТ, Милли истихбарат тешкилятъ). И - внимание!- написано е не от някой агент на ДС...

Зора

Никак ли няма да заинтересува Турция разкритието, че 29-годишният Мехди Неммуше, по произход алжирец и френски гражданин, организира на 24 май нападение срещу Еврейския музей в Брюксел и уби четирима души, е „международен джихадист”? През 2013 г. той е воювал в Сирия в редовете на организацията „Ислямска държава в Ирак и Дамаск” (IDIL). Нима джихадистите, които след Сирия се завръщат, или ще се завърнат, в страните си, не заплашват турската, а само сигурността на западните страни?!

От гледна точка на тези, които ръководят Турция, както и според турските медии, отговорът трябва да е „да”. Иначе поведението им нямаше да напомня камилската птица... Ако в резултат на външния натиск управляващите не се мъчеха да вземат предпазни мерки по границата срещу “разходките” на джихадистите от и за Сирия, ще помислите, че Турция няма проблем със сигурността.

Обаче опасността не е на вратата ни, а вътре в нас.

Конвенционалните медии не пишат, не съобщават, но добре, че има социална медиа като открит източник на разузнавателна информация.

Когато се влезе в гугъл и се потърси нещо от три турски думи - “Сирия-загинали-муджахидини”, резултатите ще покажат, че джихадистите, които влизат и излизат от Сирия през умишлено изпарилите се граници, не се състоят от хора, дошли от Европа. Например в едно видео, качено в ютюб, свързано с хора от Турция, които са отишли да се бият в Сирия и там са били убити, преброих имената на 29 „загинали муджахидини”.

Изхождайки от следите в интернет, може да се предполага, че в този момент много хора от Турция, може би стотици, се намират в Сирия, за да воюват в редиците на ИДИЛ и други джихадистки организации. Ако се вземе предвид, че тази тенденция продължава от 2011 г. насам, ще трябва да се приеме и че броят на доброволците, заминали за Сирия да се бият срещу режима и после завърнали се, може спокойно да се изрази с хиляди хора. Те живеят в Турция, сражавали са се и са проливали кръв в редиците на „Ал Каида” и подобни организации, запазвайки споменатите връзки. Това е заплаха за националната сигурност.

Предвид посочването на опозицията като мишена от страна на управляващите в Турция и поляризиращият и подстрекателски политически стил, трябва да се преценяват като потенциална заплаха и бившите сирийски джихадисти. Повлиявайки се от създадената в страната отвратителна среда, е възможно те, самостоятелно или по групи, да проливат кръв.

Заради политиката на правителството за сваляне на сирийския режим гражданската война в южната ни съседка се оказва внесена в Турция - като заплаха за вътрешната сигурност. За да се предотврати осъществяването на тази заплаха, пряка отговорност носи правителството. Впрочем, най-напред самото то създаде проблема.

Между исканията за защита сигурността на страната и хората, тези, които от гледна точка на правителството могат лесно да се изпълнят, са установяването и проследяването на тези джихадисти и вземането на необходимите мерки по границите. А другите искания, шансът за осъществяването на които е близък до нула, са следните.

Външната политика на страната, която е задължение на министър-председателя, е станала прекалено лична и недалновидна. На турската външна политика и на Министерството външните работи бързо трябва да се върне присъщата институционална самоличност. Външната политика отново трябва да придобие предвидим характер. Трябва да се изостави идеологическата и вероизповедна външна политика. Езикът на външната политика трябва да се очисти от маниера и узурпирането на съдържанието от вътрешната политика. Във вътрешната политика трябва да се откажем от езика на омразата.

След като стана ясно, че в предвидимо бъдеще баасисткият режим в Сирия няма да рухне, бързо трябва да се развият пътища и начини, които ще направят възможно съвместното съществуване с този режим. Трябва да се спестяват обвиненията относно виновните за неуспеха на сирийската политика.

Една външна политика, оставена на тясно форматния светоглед и културата на сигурност на разузнавателната служба, не може да даде друг резултат, освен да увеличи проблемите. Разузнавателната служба трябва да се занимава само с разузнаване.

Знам, не се казва „амин” на неуместна молитва, но вече е доказано, че силният не казва „амин”.

в. “Миллиет”, 07.07.2014