СЪРБИЯ, ВЕРСАЙСКАТА ТРАПЕЗА И ПРАВАТА НА БЪЛГАРИЯ

Христо ТЕПАВИЧАРОВ
Печат

• Не човешки, а суверенни права и национална независимост за българите от Западните покрайнини и Струмишко!

100 години по-късно

Тази година се навършват 95 години от подписването на Ньойския договор и 101 години от разгрома на България в Междусъюзническата война през 1913 г. Член 27 на Ньойския договор определя границите на България, като най-подробно е описана границата със Сърбо-Хървато-Словенската държава, защото единствено тази граница претърпява промяна след края на Първата световна война.

Съгласно чл. 36 на договора България признава Сърбо-Хървато-Словенската държава, като член 37 уточнява, че България се отказва от всички права и титри върху териториите на българската монархия от 1545 кв. км – Западните покрайнини, - които, според договора, стават съставляваща част от новообразуваната Сърбо-Хървато-Словенска държава.

Струмишка околия, освободена от турско робство на 21 октомври 1912 година от българската армия, по време на Балканската война, с площ от 1028 кв. км, също се предават на Сърбо-Хървато-Словенската държава.

С Ньойския договор България е принудена да препотвърди териториалните клаузи на Букурещкия и Цариградския договори от 1913 г. и загубата на общо 11 278 кв. км българска земя, включително Южна Добруджа, Беломорска и Западна Тракия и западния бряг на река Марица.

Съдбата на тези български територии, с които „Великите сили” се разпоредиха през 1920 г., бяха предмет на обсъждане от същите сили на Парижката конференция през 1947 г.

С Парижкия мирен договор правата на Кралство Югославия върху тези български земи бяха прехвърлени върху НФР Югославия. Изрично се подчертава, че се прехвърлят права, а не територии!

Да намерим смислен отговор

Ако през януари 2014 г. отбелязахме, или българският министър на външните работи Кристиян Вигентин, със своя сръбски колега, чества 135 години от установяването на дипломатически отношения със Сърбия, и ако това беше наистина вярно, от правна гледа точка би трябвало да можем да намерим смислен отговор на следните въпроси:

• отношенията между двете държави са ли поддържани 135 години без прекъсване?

• Сърбия съществувала ли е като самостоятелна, суверенна, независима държава през тези 135 години?

• Обявяването на Сърбия от сръбския парламент, на 5 юни 2006 г., за суверенна държава, правоприемник на държавната общност Сърбия и Черна гора, е ли събитие, което поставя началото на съществуване на нова държавна общност, или е евфемизъм, непознат и без аналог в съвременната световна политическа и дипломатическа история?

• След прогласеното създаване, на 1 декември 1918 г., на Кралството на сърбите, хърватите и словенците, многократно преименувано в Югославия с прилагателни, сръбската държава е ли прекратила съществуването си като самостоятелна суверенна държава, субект на международното право, или на една и съща територия, с една столица – Белград, и един държавен глава, са функционирали два субекта на международното право - Кралството на сърбите, хърватите и словенците, международно признато, и Сърбия, без самостоятелно държавно устройство, без свои граници, обособена територия и международен статут, държава фантом, съществуваща единствено, за да поддържа летоброенето на установените с България дипломатически отношения?

• Кой окупира по силата на чл. 27 на Ньойския договор българските земи - Западните покрайнини и Струмишко - Сърбо-Хърватско-Словенската държава или Сърбия, която през 1919 г. не съществува като субект на международното право и е заличена от политическата карта на света?

• България, установявайки дипломатически отношения с Кралството на сърбите, хърватите и словенците през 1920 г., продължила ли е да поддържа дипломатически отношения с несъществуващата Сърбия, установени през 1879-а, поддържала ли е две легации или посолства в Белград с двама посланици – единият, акредитиран в Сърбия, а другият, в Кралството?

• През април 1941 г. дипломатическите отношения между България и Кралството на сърби, хървати и словенци са прекъснати; има ли някакви исторически данни, от които да може да се направи извод, па били те и от архивите на ФБР, че България е продължила да поддържа дипломатически отношения със Сърбия, за да не спира летоброенето от установяването им?

• Сърбия част ли е или не от Федеративна република Югославия, с която България възстановява дипломатическите отношения през май 1945 г.?

Накратко: 20 години безотговорна външна политика на Р България

Ако приемем, че имаме основание да честваме 135 години от установяването на дипломатически отношения между България и Сърбия, това би означавало, че и двете държави са съществували през този период без прекъсване като самостоятелни, суверенни, независими, териториално обособени субекти на международното право.

Но ако приемем тази хипотеза, неизбежно трябва да констатираме, че липсва валиден юридически факт, който да легитимира включването на Западните покрайнини в границите на Сърбия, поради което трябва да приемем фикцията, че тази граница не е била променяна през 1920 година.

Или другата логична възможност е да направим извода, че Сърбия никога не е била част от Кралството на сърбите, хърватите и словенците, на което бяха придадени Западните покрайнини и Струмишко по силата на Ньойския договор и че Сърбия няма и не е имала никога основание да ги окупира.

И ако сме съгласни, че историческите събития, регулиращи отношенията между държавите оставят следи, че такава следа е Ньойският договор или решението за прогласяването на Кралството на сърбите, хърватите и словенците на 1 декември 1918 г., на което по “стратегически съображения”, без да се отчитат географските, етническите, историческите, икономическите и социално-езиковите реалности са предоставени Западните покрайнини, според протоколите на Комисията по Ньойския договор от 1920 г. по очертаване на границата, изводът, който се налага, е, че Сърбия в този период не съществува, че тя не е субект на международното право по Версайската система от международни договори и не може, на никакво основание, да черпи самостоятелни права от тях.

По силата на членове 27, 36 и 37 от Ньойския договор носител на права и задължения е съответно Сръбско-Хърватско-Словенската държава и България. Като страна по Договора, по силата на член 36, България признава, както това са сторили Съюзните и сдружени сили, Сръбско-Хърватско-Словенската държава, създадена на 1 декември 1918 година, като единствена държава на западната граница, а не Сърбия, която престава да съществува!

На фона на фактите и действащата правна уредба, определящи статута на Западните покрайнини и правата на граничещите с тях държави, липсва обяснение за безотговорната външна политика, провеждана от всички български правителства през последните 20 години, по отношение на бивши и настоящи съюзници и в частност по отношение на Сърбия, която възкръсна през 2006 г. и за втори път, за по малко от век, окупира Западните покрайнини след заличаването на субекта на международното право, комуто бе предоставена тази българска земя по силата на международен договор.

Смисълът на сръбската теза за 135-ата годишнина

Позволихме си да изброим само някои от абсурдните заключения, които биха могли да се направят, ако по някакви причини се утвърждава тезата за 135-годишнина от установяването на дипломатически отношения между България и Сърбия и ако по същите причини, със съучастието на български „политици” (за такива в Наказателния кодекс са предвидени самостоятелни състави в главата Първа - особена част) се игнорира фактът, че самият Сръбски парламент, на 5 юни 2006 г., обяви Сърбия за самостоятелна и суверенна държава след разпадането на Югославия.

За да илюстрираме по-разбираемо мисълта си бихме призовали уважаемия читател да си представи ентусиазмът, с който някои министри от доскоро управляващите върхушки и някои бивши „народни представители” биха подкрепили съвместно честване с Турция в близко бъдеще на 620-ата годишнина от падането на България под турско робство.

Повече от разбираемо е, че политическата неграмотност и невежество на българските политици са неприемливи за българския народ от двете страни на незаконната българо-сръбска граница и че народът не може да поеме отговорността за техните антибългарски действия и изявления. Настоящата граница между България и Сърбия никога не е очертавана и одобрявана – нито през 1878-ма, нито през 1920-а, нито през 2006-а, нито през 2014 година!

Ние разбираме защо Сърбия се стреми да подправи историческата истина и да заличи или да прередактира със задна дата по-голяма част от събитията, случили се на територията на Югославия, довели до изчезването на Сръбската държава в продължение на повече от 60 години, и на самата Югославия, с която Сърбия продължава да се идентифицира. Но истината е незаличим факт.

Днес съществуват седем независими, суверенни, самостоятелни държави на територията на бивша Югославия, с шест от които България е установила дипломатически отношения. Понастоящем България де юре не е признала единствено държавата Сърбия, обявила своята независимост през 2006 година. С всички останали държави, обособили се на територията на разпадналата се Югославска федерация България официално установи дипломатически отношения както следва: на 15 януари 1992 г. с Македония, Словения, Хърватско, Босна и Херцеговина; на 12 юни 2006 г. – с Черна Гора; на 25 март 2008 г. – с Косово.

Последиците от de jure и de facto признаване на държава

След разпадането на Държавната общност на Сърбия и Черна гора през 2006 година България призна de jure на 12 юни 2006 г. единствено Черна гора, но не и Сърбия. Би могло да се твърди, че България е признала де факто съществуването на Сърбия, тъй като продължи функционирането на българското посолство, което от времето на разпадналата се Югославия се намира в Белград, който остана столица на Сърбия. България, както отбелязахме по-горе, де юре призна на 25 март 2008 г. едностранно обявената независимост от Косово, т.е. разпада на Сърбия на две самостоятелни държави: Косово в границите, очертани от ръководството на отделилата се територия, но не и Сърбия, в граници, оспорвани от съседите й, в това число и Българските Западни покрайнини.

Не може да не направи впечатление обстоятелството, че България нямаше доблестта сама да вземе и обяви решението си за признаване на Косово, а потърси съюзници, за да има с какво да се оправдава. А защо трябва да се оправдава, когато упражнява суверенната си власт? Още едно доказателство, че управляващата корумпирана върхушка не е в състояние да упражнява държавния суверенитет в интерес на нацията. Но в декларацията, в която се изразява намерение на трите държави – България, Унгария и Хърватска да признаят Косово, недвусмислено се изразява интерес от развитие на връзките със Сърбия, но не и признание де юре на обявилата се за суверенна държава.

СЛЕДВА