ГОЛЯМАТА УЛИЦА НА ВЕДРАТА НАДЕЖДА

Таньо КЛИСУРОВ
Печат

Понякога важността на годината в националната история съвпада с важността на годината в твоята лична история. Роден съм през 1944-та. Времето, когато България се променя. Времето, когато и хората й се променят. Не и моето поколение. Защото ние се родихме променени. Бяхме „връстниците на свободата“. На всяка кръгла годишнина от Девети септември ставахме център на внимание. Давахме интервюта, появяваха се очерци за нас, получавахме прилив на самочувствие. А то ни беше нужно. Защото бяхме децата на отрудените, на фабричните работници и калените в битката със земята селяни, на обикновените чиновници и вдъхновените от промените интелигенти.

Имахме самочувствието, че нещо зависи и от нас, че страната ни очаква, че държавата ни гласува доверие.

Аз съм потомствен квартирант. Живеех под наем в една сутеренна стаичка заедно с родителите си. През прозореца, който беше на нивото на тротоара, виждах само краката на преминаващите отвън минувачи. Поезията беше моята надежда. И вярвах, че тя ще ми даде висота в живота, че ще изляза като равен с равни на Голямата улица на живота. Дано не звучи самонадеяно, но това се случи. Аз, синът на дребния пощенски чиновник със стотина лева заплата, успях да завърша строителен техникум, да получа диплома във Великотърновския университет, да стана частица от ятото млади поети, наречено от критиката „търновска вълна“. Издадох няколко книги, без да се унижавам да търся богати спонсори. С помощта на държавата. Тя се грижеше за младите поети като мен, без да ме е задължавала да възхвалявам в стихове нея или партията, както твърдят днес някои.

Имаше младежко издателство. Там получавахме бойното си кръщение, паспортите си за литературното си развитие.

Не си давахме сметка, че всичко това е започнало на Девети септември. Защото за нас то бе „заварено положение“. Други го бяха извоювали за нас, такива писатели като Веселин Андреев, като Давид Овадия, като Георги Джагаров, като Генчо Стоев... Ние го приемахме просто като даденост.

Важното за нас бе, както ни учеха още от началните класове, да бъдем честни, да сме патриоти, в ценностната ни система парите в никакъв случай да не са най-напред. И това: че да се посветиш на литературата, на изкуството, на науката е не по-малко важно от всяка друга работа и длъжност.

Сигурно в официалната политика от онова време е имало немалко демагогия. Сигурно е имало провали и заблуди. Но общата атмосфера в годините на моята младост беше оптимистична, беше изпълнена с увереност, че пътят е правилен, че каквото и да правиш, го правиш не само за себе си, но и за България. Да бъдеш беден материално, не беше обидно, не беше дискредитиращо. Важното беше да си духовно богат. Такива бяхме младите български поети.

От поколение на „връстници на свободата“, днес сме „връстници на преврата“. Защото Девети септември беше обявен от новите историографи за „преврат“. Това хвърли сянка върху цялата 1944-та, върху цялото поколение, родено по игра на съдбата точно през тази година. Поне аз го приемам така. Има и други мнения. Ако те са на мои връстници, простете, но не мога да им повярвам. Защото заедно с мен са издавали книгите си, възторжено са рецитирали по литературни празници, правели са смели, критични, но позитивни изказвания по национални конференции на младите писатели, пътували са в командировки в чужбина повече от мен, вземали са постоянно творчески помощи като членове на Кабинета на младия писател, работели са в престижни редакции на добри заплати при нормиран четиричасов работен ден...

Демокрацията означава и право да имаш собствено мнение. Но тя означава преди всичко да бъдеш честен към себе си, към творчеството си, а и към миналото. Ние не сме като гущери – да откъснем опашките на миналото си, защото това ще ни спаси от някаква опасност, ще ни направи по-големи демократи. За мен това е морално изискване за писателя, а и за човека на изкуството. В този смисъл тоталното, преднамерено и ожесточено отричане на времето след Девети септември е неморално. Нямам основания да го правя. Боли ме, когато други го правят и то ме отдалечава от тях, ако те са били мои приятели и другари.

Мисля, че излязох на Голямата улица на живота. Един от милионите, които вървяха и вървят по нея.

От тази улица тръгват и разклонения. Някои от тях завършват без изход, руснаците казват в такива случаи, че са попаднали в „тупик“. Голямата улица винаги има хоризонт. Още една причина за ведра надежда.