ЛИКУЙ, НАРОДЕ!

Минчо МИНЧЕВ
Печат

Такъв е животът. Човек предполага, но разполага Господ. И Бойко Борисов, когато става дума за днешния български политически хал. Вече е факт т. нар. кабинет на споделената отговорност.

След най-дългите и най-потайни политически пазарлъци, навръх 7-ми ноември, над все по-глъхнещото според някои ехо на изстрелите на “Аврора”, отекнаха тържествуващите акорди на Одата на радостта. Ликуй, народе. От трибуните на Народното събрание един след друг лицата на “високодоговарящите се странирекламираха според крилатия пазарен принцип и гаргата да продадем като славей” ту непреходните ценности на Програмната декларация, ту незаобиколмата партийна самопожертвувателност в името на евроатлантическите ценности.

ГЕРБ, Реформаторският блок, т. нар. Патриотичен фронт и Алтернативата не “за”, а “на” българското възраждане (АБВ), скалъпиха, “за радост не, за ядове отровни”, едно правителство според думите на поета, от “мускули, душа и интелект”. Една страховита четиримоторна летяща крепост с четири зам.-министър председатели и 21 сектора за поразяване, разбирай, министерства. Керосин в излетелия вече боинг на властта наливаха и Жозеф Дол, и Джефри Ван Орден, и неизвестно кои суфльори от АЛЕД, сиреч либералният интернационал, неизвестно кога, къде и на кое кръстовище и от коя бензиностанция. Причината, както стана ясно, била една - на борда на боинга на властта цъкала бомбата на национализма и евроскептицизма и капитанът трябвало да знае това, да го има предвид, защото тази бомба за Брюксел е по-страшна и от седемте смъртни гряха. Ето защо г-н Лютви Местан обещаваше първо 300, после 600 дни толеранс, а накрая, когато разбра, че е измамената камила, заяви, че и на колене да го молят за подкрепа, няма да я даде. Да, ама не. Знае се, че лисица на пазар не излиза. Едно си говори Лютви, друго си нашепват те с Бойко, или казано на майчин език, са си биз бизя. Нали не затова дружно свалиха кабинета “Орешарски”? Та дето е текло, пак ще тече. Също както в старото русло на достлука на Бойко и успешния два пъти социален президент Първанов, който твърдеше и се кълнеше, че АБВ е лява партия. И че като такава няма място в десноцентристки кабинет! Съвсем на пистата обаче, преди капитанът да дръпне щурвала, току завъртя перката на Калфин, припали го и го прати самопожертвователно да тегли боинга наляво, та белким има по-щастлива съдба от малайзийските.

Време е обаче да напуснем езика на метафорите, защото нито кабинетът е летяща крепост, нито 4 вицепремиери са като четири мотора, нито капитанът говори английски и може да управлява. Затова ни подсеща най-вече персоналният състав на правителството. Ако това е най-доброто от над 400 дни платени протести и похарчени над 26 млн. за предсрочни избори, то значи, че или матреялът на партиите е такъв, или песента на олигофрените - ний че станем милиони”, е в нов аранжимент. Министрите от второто правителство на Б. Борисов сякаш са избирани на конкурс по непригодност. Покойният класик на турската литература, сатирикът Азис Несин, разказва в кингата си “Единственият път” как през 1928 г. турците, при техния възродителен процес, провеждан под твърдата ръка на Мустафа Кемал, са избирали имената си. Най-големите страхливци - пише Несин, - станаха “Юрекли”, сиреч сърцат, най-големите мързеливци - “Чалашкън” (работлив), а най-големите скъперници - “Елиачък” (щедър)”.

В кабинета “Борисов” две трети от министрите са доказани стари бездарници, докато посочените от РБ са направо кадрови недоразумения. Юрисконсултът Лукарски е сложен да управлява икономиката, земеделецът николапетковист Н. Ненчев - отбраната! Анестезиологът д-р Петър Москов е изпратен да приспива здравеопазването и докато проблемите утихват под упойката му, щял да пише нова конституция и да готви ново Велико народно събрание. Протестърът Христо Иванов ще реформира съдебната система (дано поне си е платил данъците, за да не става за смях). За Даниел Митов, за  Красен Кралев, за Илиана Василева, за Лиляна Павлова, за Владислав Горанов, за Томислав Дончев и прочее герберски премиерски каймак, няма защо да говорим. Тях ни тиймбилдинги ги оправят, ни лечебни процедури. Гледайки състава на кабинета, и аз подобно на Георги Кадиев от БСП мога да кажа, че изпадам в ужас. И че истинският ужас ще настъпи, когато пак разберем, че в самолета няма пилот. Че за отбора слепци една Десислава Танева не стига; че и без Цв. Цветанов МВР на В. Вучков ще е пак същото; че клин-чорбата на второто правителство на ГЕРБ е проста “отвара от люспи на Костов, царя и тройната коалиция”. И че друго не може да бъде в условията на родената сякаш с церебрална парализа българска демокрация; и че основният неин недъг е като божие наказание заради греха на излъганата надежда на народа, на похитената вяра, на погромената традиция да се успява чрез труд, всеотдайност и честност, чрез проверени от историята съюзи и приятелства, чрез любов към земята, която ни е родила и която бог ни е дал за дом, хляб и гроб.

През 2009 г. поехме риска да отваряме очите на народа с предупреждениетоАко подкрепиш Бойко, получаваш Костов. Ако те спечелят, България губи!”. Услужливите братя по перо ни заклеймиха с обвиненията в черен пиар, а Бойко направо се обиди и ни намрази. Ние обаче не направихме и опит да се обясним. Когато научихме, че дори табелата на ПП “Нова Зора” му боде очите, разбрахме, че е задълго, ако не и завинаги. Днес на фона на неговото ново изпитание, искам да доразшифровам нашите стари прозрения, защото само ние, българите, се спъваме два пъти в един и същи камък, и само на нас акълът ни идва отподире.

Стародавна позиция на “Нова Зора” е, че управлението на Иван Костов е символ на разрухата. Човекът, който стана разорител на България с прилагането на постулатите на Вашингтонския консенсус, който унищожи 2224 завода и фабрики, и който за успокоение твърдеше, че можело да се живее и без производство, не ни домиля дори когато заяви, че ДПС е проклятието на България. Това си го знаехме и без него. Цели 10 години преди това бяхме единствените, които не само го казваха, но и го доказваха. Тогава изкопчиите на вълчите ями на българския патриотизъм от СКАТ никой не ги познаваше. ВМРО бяха ударният отряд на българския майдан, в който на 10 януари 1997 г. бе погромена сградата на парламента. Николай Хайтов беше жив и от страниците на “Нова Зора” повтаряше: “Загубим ли България, загубили сме всичко”. Но да се върнем на 2009 г. Тогава ние предвидихме, че правителствената политика на замаяния от изборния триумф ГЕРБ ще бъде просто продължение на политиката на правителството на Иван Костов. Бяхме поналучкали алгоритъма, прилаган от новия голям брат: управлява ли Демократическата партия в Белия дом, на Балканите замирисва на разруха и война. Така беше и през 1997 г. и годините след нея до разгрома на Югославия и бомбардировките над Белград. А предстоеше епохата Обама. Предстоеше и Нобеловата награда за мир, която президентът надежда щеше да получи.

Когато очакванията са големи и ударът отеква болезнено. И познахме. Симеон Дянков като министър на финансите приложи удушваческите хватки на Костов. Докато Бойко строеше магистрали и режеше лентички, Дянков затягаше колани, гайки, върви и клупове около врата на народа. Додето накрая лумнаха кладите от живи човешки факли и народът като вода от скъсан бент се изля на площадите.

Няма да кажем “останалото е мълчание” и не се гордеем с късна дата от своето прозрение. Но тръпки ни побиват, като знаем кой сега е партньор във втория кабинет на г-н Борисов. И когато сам животът сякаш ни нашепва отново: “Ако подкрепиш Бойко, получаваш Костов!”

След извънредните избори от 5 октомври се обажда и гласът на съмнението:Когото и да подкрепиш, получаваш все Костов”, сиреч разрухата. Не стига това, ами и гласът на разума го допълва: “Когото и да подкрепиш, получаваш все г-жа Мърси Райс”, да ме прости Нейно Превъзходителство, но е реч за традиция. За демократична традиция. Пази, Боже! Иначе, нищо лично. Но дано да е само дотук, защото има непоносимо зловещи знаци - вторият мандат на г-н Борисов започва както завърши първият. С факли. С горящи човешки факли!..

Гледам снимката на г-н Борисов, не ми изглежда лош човек – един милион души гласуват за него. Пуши. Известен е като голям любител на пурите. Аз не съм пушач, но знам, че тютюнопушенето е вредно. И някак съвсем по човешки ми се иска да му подскажа да не е поне колкото неговото управление. Заради хората. Заради България!

Някога Висоцки ни хващаше за гърлото с онази мъжествена песен за летеца, който знае, че животът е кратък като бетона на самолетната писта, а там някой се разбива, друг отлита завинаги. Иска ми се да му пожелая на г-н Борисов да се приземи. Да се приземи. Да се приземи. А докато лети, да се оглежда. Сянката на Костов е навсякъде. От гърлото ми обаче се изтръгва горчивият възглас “Ликуй, народе, демокрация е. Бъди щастлив с поредното правителство на церебралната парализа!”