ВАПЦАРОВ НЕПОБЕДЕНИЯТ

Зора
Печат

105 години от рождението на поета Никола Вапцаров

На 12 декември, в зала 7 на НДК, тържествена вечер отбеляза 105 години от рождението на Никола Вапцаров (1909-1942). Културни дейци, народни представители, творци и родственици на Вапцаров, много граждани на София и страната се стекоха да отдадат почит и уважение пред живота и творчеството на големия български поет. Наистина не е за вярване, че днес, в този объркан български делник и време, толкова хора намериха сили и вътрешно желание да отдадат заслужено уважение към поетичното и борческо дело на поета революционер.

Малцина са писали с кръвта си и с невероятната си емоция история. Писали са я, без да имат представа, че един ден толкова много хора ще се съберат на едно място, за да си припомнят тяхното усещане за онази история”, подчерта в словото си председателят на БСП Михаил Миков. И още - “Вапцаров ще пребъде, въпреки онези жълти дребнавости, които ще отминат, за да остане Вапцаров и неговото творчество още по-чисто за тези, които идват след нас”.

Председателят на Съюза на българските писатели Боян Ангелов отбеляза, че съдбата на Вапцаров трябва да бъде урок, който да ни обединява, без да ни разделя, че от трогателните съдби на българските поети тази, на Вапцаров, е сред най-покъртителните. Да напишеш едни от най-красивите думи за своята родина и после да загинеш от куршумите на нейната държава... наистина е покъртително, завърши председателят на СБП.

Поклон пред светлата памет на поета, загинал с вяра, че храбро се е борил за по-светло бъдеще, за живот, по-хубав от песен, отдадоха и  председателят на БАН акад. Стефан Воденичаров, и зам.-министърът на културата Боил Банов, който прочете приветствено слово от името на министъра на културата Вежди Рашидов.

Тържествената вечер завърши с музикална програма на Неврокопския ансамбъл за народни песни и танци от Гоце Делчев.

Зора

В българската литература Никола Вапцаров представлява рядко, може да се каже уникално явление. Това е не просто една квалификация, тъй като всеки голям поет е по дефиниция оригинален, различен от другите. Вапцаровата уникалност е сякаш нещо много повече, защото обхваща всички възможни аспекти на личността, биографията и творчеството, сиреч и в екзистенциално, и в обществено-историческо, и в поетическо отношение. Ако искаме да намерим общото между тези три аспекта, трябва да си послужим с понятия като преодоляване, превъзмогване, побеждаване. Сякаш всичко е против него, а той винаги печели двубоя, надмогва обстоятелствата, разбива преградите и дори тържествува над самата зла съдба. А да победи съдбата, се удава само на онзи, който и сам е съдба, който действа с някаква съдбовна необходимост.

Става дума за човек, който, без да умее да плува, се хвърля в морето и успява да спаси давещо се момиче. Това е човек, който въпреки недостатъчната си физическа издръжливост, завършва Военноморското училище и се справя с тежката професия на моряка, а по-късно и с не по-малко тежката професия на огняр и техник. Обзет от борчески ентусиазъм, той упорито настоява да замине доброволец в Испания, за да вземе участие в Гражданската война, въпреки че страда от напреднала туберкулоза. Предпочита тежкия физически труд пред примамливата възможност да бъде журналист във вестник “Зора”, което ще рече да се съобразява с идейната платформа на един буржоазен официоз. И най-сетне, отказва да подпише молба на височайше име за смекчаване на смъртната си присъда, защото иска да сподели участта на своите другари.

Това са екзистенциални решения, които Вапцаров взема без колебание. Мъжествени жестове, които правят чест и на човека, и на поета.

В живота си Вапцаров преживява множество разочарования, но не се сломява волята му да живее, да работи, да твори и да участва в борбите на партията, чиято политическа позиция съвпада с неговата. Не го отчайва и явното пренебрежение на същата тази партия към поетическото му творчество. За това има много свидетелства, а най-безспорното е, че ако е бил оценяван като значителен поет, едва ли е щял да бъде изпратен във военния отдел, за да се занимава с опасна конспиративна дейност.

Вапцаров е трябвало да изтърпява и снизходително-покровителственото отношение на ония партийни стихотворци, за които нашата критика дълго време твърдеше, че били негови “учители” по поезия.  А техните стихове нито тогава, нито днес могат да се сравнят с Вапцаровия могъщ, новаторски стих.

Стихосбирката му “Моторни песни” е разпространявана по вътрешнопартийните канали с цел пропаганда, вместо да й се направи едно публично представяне, за да се популяризира тази поезия сред широките литературни кръгове. На практика тогавашната литературна общественост не знае нищо за наличието на такъв поет. По-късно това изиграва фатална роля при опитите да бъде защитен пред съда.

Книгата “Моторни песни” излиза от печат осакатена от цензурата: на две от стихотворенията е съкратен заключителния стих, поантата. Едно от стихотворенията е изобщо изхвърлено, въпреки че е част от поема, и по този начин читателят не може да разбере за какво става дума. Вапцаров изтърпява и това и започва да подбира стихотворения за втора книга.

Злата съдба преследва поета до самия край. Втората строфа на предсмъртната миниатюра “Борбата е безмилостно жестока”, може би най-забележителната миниатюра в българската лирика, се изгубва, не разполагаме с ръкописен оригинал, възстановена е по памет. Затова и досега има различни мнения по въпроса как гласи последният стих: “ще бъдем пак със тебе народе мой, защото те обичахме” или “ще бъдем пак със тебе народе мой, защото се обичахме”. Един прецизен литературен анализ на творбата говори в полза на втората версия.

На човек му капе кръв от сърцето, когато си помисли как е създавал своите творби Вапцаров. Неговият колега и приятел Петър Симеонов си спомня: “Под стълбата за горния етаж в Екарисажа имаше една малка масичка. Там пишеше. После премести масичката в коридорчето до банята и работилницата. Там навсякъде имаше пара и миризма, а той седи и пише. Викаше ме понякога да ми чете стихотворения”.

Обърнете внимание колко често Вапцаров описва, а може би по-точно е да се каже възпява страданието. В дванадесет най-представителни Вапцарови стихотворения думите “страдам”, “страдание”, “болка”, “мъка” се срещат 28 пъти.

Това не е случайно, защото именно страданието пробужда съкровената същност на човека, неговия нравствен етос, освобождава най-благородните му сили, ако, разбира се, такива са заложени у него. Един от най-големите философи на 20 век Николай Хартман причислява страданието към сферата на хуманистичните ценности и пише: “У човека сякаш се натрупва морална способност да страда; той е подобен на гъвкава пружина, която, щом му дойде времето, връща обратно акумулираната сила”. За да изтърпи и да победи страданието, на Вапцаров му стигаше да знае, че и неговият народ страда. За мнозина така наречени интелектуалци това не е достатъчно основание.

Така Вапцаров победи.

И победи именно с художествената мощ на своите образи и метафори, победи “отдолу”, подкрепен от младата си читателска и слушателска аудитория още в първите години след Девети септември 1944-та, а не “отгоре”, с помощта на идеологическите централи, където вече си бяха нарочили други поети-образци. Колкото и да е парадоксално, това се осъществи в едно общество, в което господстващ беше не естетическият, а социологическият подход към литературните явления.

Многозначителен е фактът, че дори в доста незадоволителните си в стихово отношение преводи на френски, испански, италиански и тъй нататък, Вапцаровата поезия си спечели изключителна популярност в чужбина.

Вапцаров е може би единственият завършен социален поет в нашата литература, като едновременно с това е и дълбоко философски поет. Такива са малцина: Ботев, Яворов, Дебелянов, Гео Милев. Това са поети автентични, поети със съдба. Техните стихове, за разлика от множество други, поразяват с някаква особена настойчивост на казаното, някаква изключителна сериозност и безусловност, което ни кара да ги възприемаме безрезервно.

Вън от всяко съмнение, Вапцаров е най-значителният от българските поети, родени през 20 век. А това, че до днес, повече от седемдесет години след неговата гибел, още не се е появил поет равен нему, си остава за наша сметка.

Радостно е, наистина е радостно, че стиховете на Никола Вапцаров и днес са предмет на искрено възхищение, въпреки че ценностната им система е доста далеч от официалните антисоциални и консуматорски “ценности”, упорито насаждани в съзнанието на българина през последните две десетилетия. Стиховете на Вапцаров продължават да излъчват тайнствения, нелегалния чар на нещо, което се харесва въпреки!

Приживе Вапцаров не се поддаде на никакви празни изкушения. Той остана при страданията на своя народ, а преди да посрещне куршумите, обеща на народа си да бъде с него и в бурята на някаква бъдеща революция. Вапцаров и днес е със своя народ, който не е престанал да страда.

 

* Слово, произнесено на тържествената вечер в НДК, посветена на 105-годишнината от рождението на поета Никола Вапцаров