БУЛАИРСКИЯТ БОЙ ПОДГОТВЯ ОДРИНСКИЯ ТРИУМФ

Димитър КОПРИВЛЕНСКИ 2015 - Брой 4 (2015)
Печат

• 100 години от 26 януари 1913 г., ярката звезда в победната война

• Висшата заслуга е на нисшите чинове от 13 и 22 полкове. Пленено е и турско бойно знаме

Дълги години самоковци отбелязват като свой празник датата и деня 26 януари. Защото този ден е обявен за празник на дислоцирания тук през 1904 г. 22-ри пехотен Тракийски полк след преместването му от Пазарджик. До 1913 г. празник на полка е 2-ри август, деня на възшествието на Фердинанд на българския престол. На 23 септемвир 1912 г. тръгването на полка за участие в Балканската война се превръща в най-тържественото и трогателно изпращане. Като че войниците отиват не на смърт, а на сватба. След участие в бойните действия първо на Македонския, сетне на Тракийския и пак на Македонския фронт, 2-ри август за последен път е отбелязан през 1913 г. в Рилския манастир. А на следващия ден 22-ри пехотен полк се завръща в Самоков. И на всички участвали в боевете бойни поделения е предложено да изберат за свой боен празник дата от войната, в която са се отличили. За свой боен празник 26 януари избират още и 7-ми артилерийски полк, също дислоциран в Самоков, както и 13-и пехотен Рилски полк, дислоциран в Кюстендил. Защо?

Те всички са от новосформираната в началото на 1904 г. 7-ма пехотна Рилска дивизия, все в подготовка за Балканската война. Началник на дивизията по време на войната е иначе прославеният военачалник генерал Георги Тодоров, който покрай съперничеството си с гръцкия престолонаследник Константин кой пръв да влезе в Солун, тотално се проваля. Командир на 22-ри пехотен полк е полковник Сава Савов, а командир на 13-и пехотен полк – полковник Стефан Манев. До края на октомври дивизията на генерал Тодоров е в района около Солун, Серес и Кукуш, след което за благовременно и много разумно, с гръцки кораби и гръцки пречки, с много трудности, до средата на ноември е прехвърлена по море в района на Дедеагач (дн. Александруполис).

Първият бой от втория етап на войната

Нека историци и специалисти преценят, анализират и подредят сраженията, боевете, битките... Хронологията е ясна, но по своето значение Булаирският бой някак остава в сянка. Почти е забравен. Макар че и имената на обикновените турски селца Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра, Ериклер... та дори и по-значимите Лозенград, Люлебургас, Бунархисар в много случаи звучат наизустено, механично.

Поне за стогодишнината да си припомним и малко от подробностите. А те са толкова много. И любопитни, и горди, и... забравени. И както е естествено забравянето, тъй е и повтарянето.

Че Одрин е битка номер едно, спор няма. Съвсем пряко обаче той е обусловен от Булаир. Успешните бойни действия в Източна Тракия през първия период на войната завършват с фаталната Чаталджа в началото на ноември и последвалото пленяване на Явор паша от Македоно-Одринското опълчение, начело с генерал Никола Генов. И се стига до сключването на 20 ноември 1912 г. на примирието, искано от турците. То е за два месеца и има за цел сключването на мир. Но е използвано за подготовката на бъдещите бойни действия. По време на примирието, на 11, 12 и 13 декември, е подготвен и приет от специална комисия окончателния план за атаката на Одрин.

И друго особено важно. Примирието е използвано и за сформирането на новата 4-та армия под командването на генерал Стилиян Ковачев. В състава й са 2-ра и 7-ма пехотни дивизии, както и Македоно-Одринското опълчение, сборна бригада и кавалерийската дивизия. А задачата – разузнато е, че мир няма да има, а Турция планира масирано настъпление на Галиполското направление като стоварва в Шаркьой десант, подкрепен от настъпващата турска Мюртебна и 27-ма дивизия.

Турското командване иска да подкрепи войските си при Чаталджа, да разкъса обсадата на Одрин и да си върне отстъпеното.

А ето го сега и жребият на тракийци и рилци.

Отбраната на Булаирската позиция и спирането и разбиването на фанатизираните доброволчески табори, клели се да победят, или да умрат, е поверена на 7-ма пехотна дивизия. И става така, че двата чудесни воденични камъка, генерал Георги Тодоров и генерал Стилиян Ковачев, няма как да не смелят превъзходно брашно – изключително ценна първа победа.

Най-дългият ден за оцелелите и последен - за загиналите

Това е 26 януари 1913 г., точно преди 100.

На десния, северния фланг, са рилци, на левия, по-големия и по-труден, обстрелван с артилерия и откъм морето – тракийци. Поддържа ги 7-ми скорострелен артилерийски полк. Позицията за отбрана е заета за благовременно, според изискванията на уставите и възможностите на местността. Така да се каже, класически случай на отбрана. Затова Булаирският бой някъде се нарича Българското Бородино, Ватерлоо и... връх в боевете на 7-ма пехотна дивизия от участието й във войната.

Турците тръгват в настъпление още в 6 часа сутринта, до разсъмване има поне още час и половина. Набезите им са насочени главно срещу левия фланг на българите. Тук командирът на 2-ра дружина и бъдещ командир на 22-ри полк, подполковник Сапунов, за да заблуди и отвлече силите на противника, заповядва на 7-ма рота, заедно с 12-а, да проведат открита атака. Особен героизъм проявява командирът на 7-ма рота поручик Тановски, ранен впоследствие най-жестоко в челюстта. В двата крака е ранен и последният офицер от ротата, поручик Веселинов. Но контраатаката постига целта си.

Пред 13-и пехотен полк пръв посреща противника командирът на предното охранение поручик Тавалички. Върху взвода му се изсипва огънят на турска батарея. Час след началото на боя положението на охранението остава критично. Тогава командирът на 11-а рота поручик Любен Каранов, без да има заповед, вдига два взвода и се притичва на помощ. И заедно удържат включилите се в атаката още два табора в продължение на три часа. И се изтеглят на основната отбранителна позиция организирано, без паника.

Около обяд положението пред 22-ри полк става критично. Поради падналата мъгла огънят на нашата артилерия става неефективен. Но тази мъгла в известна степен и подпомага българите. Атаките на турците временно затихват. Сетне се изяснява, че те са се заблудили, решили са, че основната позиция на българите вече е в техни ръце. Съдбовна грешка, използвана българите за контраатака.

Подофицер от село Широки дол пленява турско знаме

Тежък и дълъг е този зимен и безснежен 26 януари 1913 г. След обяд обстановката се влошава дотолкова, че на помощ идва Македоно-Одринското опълчение, възпрепятствало досега десанта при Шаркьой. И независимо от недостатъчните сили, след обяд, 22-ри полк преминава в контраатака. Контраатакува и 13-и полк.

По-късно се коментира, че това контранастъпление е повече по интуиция, а не на анализ. Но боят е като мълния. И е важното да уловиш мига. А командирът на 1-ва бригада от 7-ма пехотна дивизия, самоковецът полковник Митов, улавя точно този миг.

Късно вечерта, отново по тъмно, след продължили дванадесет часа боеве, Мюртебната и 27-ма низамска дивизии са върнати там, откъдето рано сутринта са тръгнали. Само че със шест хиляди души по-малко. Толкова са убитите – 4 хиляди пред 22-ри полк, и 2 хиляди - пред 13-и.

Общите загуби на българите са трима офицери от 22-ри полк и 118 войници, ранените са общо 6 офицери и 483 войници. Това са обаче загубите на бойното поле. Избитите мирни жители, за това, че подкрепят и допускат българите в Шаркьой, са стотици.

Така с героизма си бойците от 7-ма пехотна дивизия разбиват Галиполийския армейски корпус на Фети бей, любимеца на младотурците. Главният удар в направление Булаир-Ексамил и Фети бей са надеждата за втория период на войната след примирието. Но е осуетена.

А в специализираната литература боят при Булаир се сочи като блестящ пример на добре организирана отбрана.

26 януари се превръща във връх за българското военно изкуство.

Че в боевете при Булаир е пленено турско бойно знаме, е известно още по време на самите боеве. Но подробностите се изясняват по-късно. Прави се дознание, разпитват се свидетелите и участниците. Накрая е известено, че в схватките “на нож” знамето на турската бойна част е пленено от подофицера от 22-ри полк Димитър Терзийски от близкото до Самоков село Широки дол. И на 2 ноември 1914 г. то е върнато там, където му е мястото – в Самоков.

Читалището “Отец Паисий” – паметник на булаирци

На полковник Сава Савов, командир на 22-ри полк, е идеята за “Фонд Калиманица”, за подпомагане на сираците от войните и въздигане на паметник на чиновете от полка, оставили костите си по бойните полета на Тракия и Македония. Най-напред се включват благородно всички от полка. Но в началото на септември 1913 г. полковник Савов е повишен в длъжност командир на бригада и напуска полка. А като израз на огромната любов на самоковци към всички войни в гарнизона делото на полковник Савов е възприето от града и околните селища.

Празникът на полка 26 януари е тържествено отбелязан за пръв път през 1914 г. Тук идват генерал Георги Тодоров, полковник Савов, много от запасните и хора от околността.

След панихидата и молебена, отслужени в казармата в присъствието на многохиляден народ, частите минават в церемониален марш. Толкова величествено тържество дотогава Самоков не е виждал.

В Кюстендилско официалните власти също не забравят и не изоставят своите бойци. Децата на воювалите при Булаир получават за това удостоверение и не плащат такси при записване в гимназията. А за ознаменуване на победата в Кюстендил и сега има улица “Булаир”. В не един боеен марш се натъртва на името “Булаир”.

Стихотворение “Булаир” написва и народният поет Иван Вазов. “Булаирският марш” по текст на поручик Найден Андреев, командир на картечната рота на 22-ри полк в Самоков, написан на самото бойно поле, личен приятел на Димчо Дебелянов, също командир на рота в същия полк, става марш на 7-ма пехотна дивизия.

Връх на признателността и почитта на загиналите обаче е читалището–па метник “Отец Паисий” в центъра на Самоков. Върху 40 мраморни плочи са изписани имената на 1019 души от града и околните селища, загинали във войната. Поклон и днес и от нас!