ДЕМОКРАЦИЯТА БЕЗ НАЦИОНАЛНА ФОРМА И СЪДЪРЖАНИЕ Е КЛОПКА, В КОЯТО НИ ПРИМАМВАТ

Зора 2015 - Брой 12 (2015)
Печат

От 7 до 15 ноември по покана на в. “Зора”, агенция “Русия днес”, Международната източноправославна банка “Свети Никола” и Съюза на българските писатели на посещение в нашата страна бе световноизвестният руски писател Валентин Распутин. Г-н Распутин се срещна с изтъкнати представители на българската интелигенция, политици и бизнесмени от столицата и страната.

На 9 ноември се състоя среща-разговор с членовете на редакционната колегия и авторски кръг на в. “Зора”, чийто стенографски запис предлагаме така, както е публикуван във в. „Зора”, бр. 43, от 22 ноември 1994 г. За съжаление по технически причини, втората част на разговора с Валентин Распутин, не е възможно да бъде публикуван.

Минчо Минчев: Уважаеми Валентин Григориевич, драги приятели и съмишленици, българинът винаги е ценял най-много две неща: честта на своя дом и верността на своите приятели. След крепостта на моя дом, който имах честта да представя на Валентин Григориевич снощи, днес с особена гордост и радост представям и моите приятели. Бих нарекъл този час знаменателен, а този ден вълнуващ и забележителен, ако все пак подобни определения не бяха евфемизми и близо до шаблона. С риск обаче да остана в неговата власт, аз чувствам вътрешната потребност да изповядам пред вас, че съм щастлив, че тази среща се осъществи.

Осъществи се този ден, към който всички вървяхме заедно. Всеки от нас сам за себе си откриваше и изстрадваше неотменните истини. Всеки сам и всички заедно осъзнавахме лъжите и заблудите: минахме и през пустословието на перестройката, и през безпътицата на Великата криминална. И тук, и в Русия. Бяхме съвременници, но не и неми свидетели на живожарицата на позора, в който дори понятия като “тъмно робство” бяха наричани “присъствие”. Да не говорим за по-дребните измами, с които адептите на т.нар. демокрация ощастливяваха народите ни. Много са поуките на тези пет години. В тях заедно научихме, че критериите за демокрация на силните на деня са величина променлива. Че непростим грях и престъпление било да защитаваш националната си самоличност, да се противопоставяш на стремежи, които са заплаха за нацията и държавата ти, докато разстрелът на един парламент и унищожението на цял един народ пред очите на света остават просто “демократичен акт”.

Сигурно е, че светът никога не е преживявал по-дълбока, по-мащабна криза на ценностите. Зад думи, които разпалваха въображението и кръвта на много поколения, като свобода, братство и равенство, днес все по-ясно се очертава силуетът на перфидния гений на злото. Гори, в разруха и покруса е целият славянски свят. И ние сме частица от него. Ето, за тези и други неща по ваш избор би следвало да поговорим с Валентин Григориевич. За позицията, ценностите и целите на “Зора” аз вече имах възможност да говоря със скъпия гост. Сега няма да повтарям онова, което е известно на всички вас и което вие, идейният генератор и интелектуалната опозиция срещу всичко пошло и фалшиво, което ни заобикаля, защитавате със слово и личен пример. Предоставям думата на големия руски писател Валентин Распутин - гордост и слава на целия славянски свят, приятел на “Зора” и духовен брат на всички български патриоти.

Валентин Распутин: Апотеоз на цинизма нарече това, което става сега в Русия един от руските писатели. Всъщност картината у нас и у вас е една и съща, с малки поправки за размера и обема. Управляващите в Русия вече не се притесняват от нищо. При комунизма казвахме, че не се съобразяват с народа, че са създали специални служби, които ги обслужват. Така беше, но беше все пак прикрито, а и апетитът на предишните управници беше съвсем друг - строяха си собствени домове, но все пак в тях не се къпеха в злато. Беше безнравствено от морална гледна точка, но не беше престъпление срещу закона.

Днес, след вълната за борба с привилегиите, какво е положението? Помня, когато Рижков се опита да повиши цената на деликатесите - не на най-необходимите, например на хайвера, какъв вой нададоха демократите! Нямало да оставят народа в нищета и безизходност, те са народните радетели и е необходимо да се свали правителството на Рижков. Свалиха го, Горбачов го изпрати в оставка. Дойде следващото. И то се опита да промени нещо, защото това беше необходимо, трябваха реформи. Дойде правителството на Павлов - и на него не му дадоха да работи. То се опита - пробно - да извърши парична реформа, без която не можеше. Провалиха го и започна разделението на богати и бедни, и то съвсем явно. Правителството на Павлов предизвика и получи огъня на цялата демократическа батарея, и в края на краищата стигна до задънена улица. През август 1991 г. се стигна до въпроса “Да бъде или да не бъде СССР?

Горбачов не знаеше какво да реши. Той е човек нерешителен, виждал съм го със собствените си очи, нерешителен и дори страхлив. И това пролича тогава, през август 1991 г. Той беше с чекистите, не отказваше да бъде с тях, но искаше те да свършат всичко и той да отиде наготово на новата икономическа и политическа площадка. Не и преди това. Изми си ръцете и изчака всичко да свърши. Когато то свърши с “победа на демокрацията”, естествено, застана срещу тях, поиска ареста им, разправата с тях. Разбира се, чакаше го това, което чакаше и тях - позор. Позорът падна върху името му и това е неизлечимо, голямо петно. Помня, когато дойде, с какво благоговение го гледахме, доверявахме му се - реформите наистина бяха необходими. Беше достъпен и това подкупваше всички. Познаваше в лице писателите - предишните ръководители познаваха само Михалков и Марков. Идва на писателския конгрес, говори за нашите проблеми, минава покрай мен и пита: зная ли на какво място съм седял. Не, не зная - отговарям. Оказва се, че на това място обичал да сяда Сталин.

Човекът, който замисляше реформите, не знаеше как да ги завърши. Говореше за общочовешките ценности, за европейския дом, но все нещо премълчаваше. Като човек наивен и неизкушен в политиката, долавях това. Европейски дом - да, но Русия да си е Русия. Съветският съюз бе разрушен с негова помощ. Сега Горбачов иска да се върне в политиката, но в Русия никой вече не иска и да чуе за него, освен може би хората, които работят сега във фонда му. Той прави пробни крачки, видно е, че иска да се върне в голямата политика, но нищо няма да се получи.

Европа и Америка продължават да се отнасят към Горбачов с уважение. И има защо. Той е почетен гражданин на Германия, след като всъщност продаде Източна Германия. Там го приемат като национален герой. Той предаде Русия на Европа и Америка, той започна това дело. Русия, като политически и военен противник, вече не съществува.

Минчо Минчев: Кисинджър казва, че трябва да се отнасят към Русия като към победена страна...

Валентин Распутин: Принудени сме да признаем: “Да, победена страна сме”. Американците вече правят военни учения у нас и почти никой не се противопоставя на това. Всичко се обръща с главата надолу - прониква чужд капитал, чуждестранно влияние, окупация на нашата култура, промяна на нравствеността. Всичко се прекроява по американски маниер.

У вас очевидно става същото и може би в още по-голяма степен. Редом с вас е голямата и силна Европа, а България е малка страна. В Русия всичко е отишло много далече - Москва е затрупана с вносни стоки, а почти същото е в провинцията. Промишленото производство намаля почти два пъти в сравнение с 1991 г., селското стопанство - и то с толкова. Болно е да се гледа - хората се опитват да правят нещо, да работят, още повече че сега може да се вземе земя под аренда, колкото е угодно, и за 99 години, а това е голям срок. Опитват се да работят, но ги бият през пръстите - няма техника, новата струва много пари, лихвите по кредитите са твърде високи. Миналата година в Русия имаше много добра реколта, но пък като че ли нарочно се оказа, че няма нефтопродукти, няма гориво... Вредителството е ежедневие... И все пак селото продължава да се държи.

Има надежда да се смени престъпното правителство, което води страната към крах и не скрива това. Дори защитаващите го преди демократични вестници като “Независимая газета” и “Московский комсомолец”, за които нищо добро не мога да кажа, започнаха да пишат срещу него.

Сега Русия - цялата - е в дълбока отбрана, чака какво ще стане по-нататък. Престъпността заля всичко, не действа никакъв закон и когато се опитваме да говорим, че са необходими закони, и то добри, в това число за защита на руския език, на културата, нравствеността, никой не чува. Писателската организация обаче продължава да се бори.

Престъпници ръководят страната ни днес. И мнозина се питат: “Съществува ли или не държавата, или това е нещо огромно, безформено, което се простира на територията на Русия?” Хората не знаят какво да правят, успяват да задоволят само физическите си потребности. Руският народ имаше своя физиономия. Той е търпелив, но когато се свърши търпението му, той ще отхвърли управниците, които паразитират на гърба му, върху богатствата на страната, без да се грижат за нея. Кога ще се случи? Не зная...

На негово място обаче ще дойде многопартийно правителство, но то трябва да бъде правителство на националните интереси. Казват, че Русия не е на колене, а вече по гръб, в състояние на дълбок припадък. Пътувам много, разговарям с много хора и съм уверен, че скоро, много скоро отново ще служим на Родината си. Сега просто живеем на тази земя и всеки се грижи само за себе си. Но вярвам, ще се вдигнем и ще тръгнем напред.

Петър Берон: Кой е най-добрият начин да се помогне на Русия? У нас “Русия” и “демократ” са вече обидни думи. Мисля, че цялата тази кампания, която се води днес и у вас, и у нас, е целенасочена, дискредитираща понятието демокрация. Как се отнасяте към мнението на Чърчил, че демокрацията е много лоша система, но по-добра човечеството не е измислило. Вярвате ли, че недъзите на демокрацията трябва да се лекуват с по-голямо количество демокрация? Имате ли усещането, че се намираме в навечерието на “нещо”?

Валентин Распутин: Ясно е, че вървим по ръба и това положение не може да продължава повече. Трябва да преминем през пропастта. Виждаме другия бряг, но все още не можем да стигнем до него. Също като насън. Очакваме в близките месеци значителни промени. И президентът, и обкръжението му усещат, че задържането на промените е бременно с последствия. Ще дойде национално правителство, а по-нататък ни очакват избори за президент. Елцин няма никакви шансове да бъде преизбран. Отрезвяването върви, цяла Русия вече отхвърля Елцин.

Преди народът приемаше всичко и когато след комунизма му се предложи противоположното, той го прие, поддаде се на уловката, на лъжата и за съжаление, гласува за тези хора.

Какво е задълбочаването на демокрацията? Това е задълбочаване на порядки, които после няма да се променят. Ако говорим за демокрацията в днешните й форми, спокойно можем да кажем, че това е типична дива демокрация. Ако беше истинска, ако се спазваха законите, да, това би било демокрация от западен тип. Но защо ни е западна демокрация? Защо не демокрация наша, национална, която би отговаряла на историческото битие на народа?

Твърде често, и то с радост, някои твърдят, че монархията в Русия е остарял модел, негоден за нищо. Но как може да се говори така, след като Русия в края на 19 и началото на 20 век имаше много добри темпове на развитие и по производство беше сред развитите страни, да не говорим пък за културата. Беше напредничава държава и конкурент на развитите страни. Защо трябва да се отказваме от монархията, след като тя отговаря на духа и психологията на руския народ? За да получим по-скоро демокрация? В името на какво ни е необходима тази демокрация? Какво е единият световен порядък, единното настроение, единното политическо управление? След като западните политици постигнат всичко това, а ние лековерно се съгласихме, повече демокрация няма да има. Тогава вече ще се говори само за ресурсите. Апетитът им е за руските ресурси! И той расте. Дори са измислили начина, по който най-лесно ще се доберат до богатствата ни. Американците вече открито говорят, че ресурсите на света няма да стигнат за дълго. Значи ще има определен процент хора, които ще бъдат осигурени, а останалите ще ги обслужват. И това ще бъде направено грубо и далеч не с демократични средства. Демокрацията е клопката, в която ни примамват. И когато лишат демокрацията от националната й форма и съдържание, това е нещо много опасно, нещо много лошо за нас.

Професор Орлин Загоров: Името на Валентин Распутин е прекалено респектиращо, за да може човек да говори без вълнение. Този респект идва преди всичко от факта, че Распутин със своето творчество символизира в моето съзнание една дълбока интелектуална опозиция срещу духовното обезличаване. Смятам за чест, че съм тук и мога да споделя накратко някои свои мисли. Защото хората, които сме се събрали тук и които имам щастието да познавам добре - всеки със своите възможности, в зависимост от мястото, което заема в обществото, също изпълняват тази благородна мисия - да служат като една интелектуална опозиция по отношение на това, което става днес в България, и което, за съжаление, се нарича демокрация. Болно ми е, че българският президент (по време на разговора с Распутин Желю Желев е втори мандат президент на Р България. - Бел. ред.) вижда в тази интелектуална опозиция от най-добрата част на българската интелигенция опасност за демокрацията, като по един добре известен синдром отъждествява самия себе си с демокрацията. Това, което е днес в България, за мен и много хора не е демокрация. В този смисъл съжалявам за самата демокрация. Очевидно идеалът е за един обществен модел, за една обществена уредба, в която българската нация и други народи желаят да живеят в мир и сигурност, в условията на една социална справедливост, с ценностите на хуманистичната цивилизация. Според мен съвременната цивилизация е порочна и вярвам, че е плод на първородния грях, така добре описан в Библията и във всички свещени книги. Затова човечеството е изправено пред необходимостта да построи нова цивилизация.

Изграждането на тази нова цивилизация най-много приляга на онова, което славянският дух е направил за света, за Европа. Вярвам в славянската духовност, затова книгата си “Българската национална идея”, която след малко ще връча на Валентин Распутин, съдържа посвещение “С вяра в славянската духовност”.

Българската национална идея, изобщо оцеляването на българската нация и по-нататъшното й развитие според мен е свързано на живот и смърт със славянството. Ако националната идея е семе, което се нуждае от подходяща почва, тази почва има едно-единствено име - славянския свят. Това, което става днес, за мен е опасност за българската национална идея и българската нация.

Смисълът на това, което се прави, е България да бъде отдалечена от славянството, където е нейното историческо място. Ако България допусне да бъде отклонена и отдалечена от тази гравитация, то у мен изниква страхът за бъдещето на моята нация. За чест на този кръг около вестник “Зора” и на хората, които го правят, може да се каже, че всички ние предлагаме на българската нация една формула, формулата на спасението, и тя се отнася както за самата демокрация, така и за българската нация. Отнася се за един неосъществен завет на Българското Възраждане, което остави две ценности: демокрация и национално единение. За съжаление тези две ценности още не са реализирани докрай. Остава ние да го направим. И то ще бъде!

Валентин Распутин: Напълно съм съгласен с това, което казахте. Ако всичко е на национална основа, нека се нарича демокрация, но да отговаря на характера на народа, на психологията, традициите му. Тогава демокрацията във формите, в които съществува на Запад, ще трябва да се постесни...

Станислав Станилов: Най-новата история на България е типичен пример за това как на православния български народ е наложена либералната демокрация на протестантска Европа, и днес резултатът е ясно видим. При Освобождението на България руският император, под влияние на своите либерални съветници, е решил да наложи модела на конституционна монархия, в която либерализмът е на много високо равнище. Резултатът е, че повече от 110 години българската нация и нейната държава боледуват постоянно и постоянно страдат от страховити национални погроми. Днешният погром също отчасти е последица от този либерален европейски културен модел. Това е чужда шапка, наложена на нашите глави, която за нас е абсолютно негодна. Имаме един голям държавник - Стефан Стамболов, един голям привърженик на либералната идея, от когото тази идея направи абсолютен диктатор. Бих искал да обърна вниманието Ви на американската политика в България и Русия.

САЩ оказват особено внимание на Русия с цел тя да стане либерална, но второстепенна държава в световната политика. За разлика от Русия, за нас не е отредено място в тази политика. И вече има сериозни доказателства, че сме предоставени на американския съюзник Турция, което заплашва държавата и нацията ни със съвършено изчезване. Събраните тук не можем да се съгласим с това. Ние всички разбираме, че историята е изградила нашия съюз с Русия, че се намираме в нейното геополитическо пространство. Съюзът ни беше разрушаван, и то не само от идеите на либералната демокрация от времето на Стамболов, но и от комунизма. Днес тези ерозионни процеси са още по-силни. Може да се каже, че е невъзможно оцеляването ни без Русия, както, в общи линии, и вие не можете без нас. Тук определени сили са особено чувствителни спрямо тази истина. Опитах се да произнеса подобна реч и бях освиркан. Ако Вие се опитате да я произнесете, ще бъдете наречен панславист, комунист, шовинист, защото все още тази истина е олицетворение на комунизма, или по-точно на лявото доктринерство. Напоследък обаче срещам все повече хора у нас, които казват, че без Русия не можем. Дано да не сме осъдени по пътя на неминуемото отърсване от заблудите горчиво да изстрадаме тази простичка истина.

Валентин Распутин: От това сме заинтересовани и ние, въпреки че сме с усещането, че сме сами. Сега, когато дойдох тук, виждам, че стоите твърдо - по-твърдо, отколкото ние в Русия. Споделям и мнението ви за либералните възгледи. Ако говорим за държавата - либералната - тя е като незакален метал, държава с двойно гражданство. Либералните възгледи служат не толкова на националната идея, на собствената държава, колкото на някакъв световен порядък. Отнасям се към либерализма с резерви. Нашите либерали, когато настъпиха събитията от миналия октомври, искаха разстрел, т.е. унищожението на патриотите, настояваха Елцин да приведе в движение цялата машина и ако не бъдат физически унищожени, поне да бъдат изолирани от обществото патриотите. Призоваваха към това открито. Либерал като Булат Окуджава например, повтаряше не един път, че е гледал с особена наслада обстрела на парламента, че точните попадения на снарядите му доставяли неизмеримо удоволствие. И такива изказвания правеше не само той, но и другите либерали, които твърдяха, че са плуралисти, че са готови да приемат и изслушат и други възгледи.

43 писатели - всичките либерали, призоваха с писмо Елцин да се разправи с опозицията, т.е. да приложи терор, да повтори Сталин. Ето какво е то “либералното движение”: израждането на неговите либерални възгледи просто отваря вратите пред диктатурата.

Вярно е, че славяните не можем един без друг. Тежко е сега на сърбите, съчувстваме им. И независимо от тежкото историческо наследство, такова съчувствие открих и тук. Разбирането, че това е славянска страна, която води борба за своята самостоятелност, за запазване на националното си лице, че се сражава може би в едни авангардни боеве на следващото хилядолетие - това е важно и обнадеждаващо.

Тодор Кондаков: Валентин Григориевич, Вие нарисувахте една наистина кошмарна картина на днешната ситуация в Русия. Смятате ли все пак, че съществува ясна политическа алтернатива на сегашния режим, който според Вас води страната към гибел?

Валентин Распутин: Ще се върна към положението у нас, в Русия. Ще повторя, че правителството постепенно узрява за сътрудничество с патриотичните сили. Елцин, усещайки изплъзването на почвата под краката си, е склонен дори на монархия. Обкръжението му е готово да се раздели с него, но все още не знае как е най-удобно да направи това. Не само на Елцин не му се иска да си ходи, но и на кмета на Москва Лужков, пък и на други, които се считат за силни фигури. Сега се разиграва монархическата карта. Поканен е наследникът на престола, който не е руснак и против чийто баща Владимир Кирилович бяха всички Романови в емиграция: те му отричаха право на претенции за трона. Сега наследникът е в Нахимовското училище в Русия. Самодържавие ли - ето ви монарх! Малолетен е, ще има настойник. Кой ще е той - Елцин. Православие, народност и самодържавие, патриотизъм, всичко се предлага, но с чужди ръце. Вече няколко години се извършва подмяна на ценностите, а до вчера, ако се говореше за патриотизъм, определяха това чувство като присъщо на негодяите, определяха го като биологично чувство. Но ето че сега са принудени да прибягват, да се възползват от патриотичната терминология. Виждат, че патриотизмът става дух на времето, че влиза в съзнанието на хората, преработват го и предлагат собствени форми. Не зная как е у вас, но у нас е така. Като знам обаче кой поръчва музиката, не мисля, че може да е по-различно.

Любен Блажев: А сега накъде, братя славяни?!

Валентин Распутин: Минахме през много периоди на разделение и съединение. Мисля, че най-тежкият период на разединение вече завършва. Виждат се контурите на един държавен покрив, под който могат заедно да живеят руси, белоруси, украинци. Такова съединение предлага Солженицин, а и не само той, и не само в Русия продължава работата за това. Така биха се решили много болни проблеми за русите, които се оказаха в “близка чужбина” - около 25 милиона души. Но това очевидно е въпрос на време. С България и славянството също има духовно сближение. С радост виждам това и ще говоря за него, като се върна в Русия. Това сближение няма да отмине и другите славянски страни, но те са малко по-далече по дух от Русия, отколкото България. И наистина - имахме единно духовно пространство, сега имаме едно и също бездуховно и икономическо пространство. А ни трябва взаимна морална поддръжка, която да се изразява в дипломатическа и политическа форма.

Стефан Поптонев: Вълнувам се от въпроса за сепаратизма в Руската федерация. Бил съм в Сибир, срещал съм се с ханти и манси. Сега чета, че двете националности - едните 30 000, другите 300 000 - искат да създават свои държави. Проникват сведения и за Якутия. Ще оцелее ли Сибир, складът с ресурсите на човечеството, за 21 век?

Валентин Распутин: Американците “помагат” за решаването на тези въпроси. Предлагат да купят Сибир. Предлагат го не на правителството, а на... сибирския губернатор. Търкаля се топката по Сибир, за да се узнае настроението. Разчитат, че тежкият живот прави хората готови едва ли не на всичко.

Чуват се и гласове: „Е, ще станем американци...”. И като американските индианци ще съхраним културата си?!

Предлагат се 3-4 трилиона долара, които да се изплатят в течение на 20 години, като светът подпомогне в това Америка. Тогава по-лесно щели да живеят и Америка, и Русия. При нашето поколение, мисля, че това не може да се случи, но сепаратистките настроения в Сибир са големи. Елцин заложи бомбата, когато каза: ето ви самостоятелност толкова, колкото можете да погълнете. И тръгна този парад на суверенитета по краищата на Съюза, разруши го и продължава в прикрита форма. Продължава и в Якутия, и в Татаристан и другаде. Те се намират в съвсем различни условия от другите руски области, не внасят нищо във федералния бюджет. Получиха това право от Елцин, той прави каквото си иска, голям майстор е на такива щедри дарове. Якутия е много богата с елмази. Сега вече търгува директно с тях и получава 92 на сто приход от тях в бюджета си. Преди месец бях в Якутия, в единствения район, където начело на администрацията е руснак. Няма нищо лошо, че управляват своята територия, но как. Вече имат своя Академия на науките, раздават свои ордени, все атрибути, които характеризират държавата. Засега прилича на игра, но как ще завърши тя, е все още неизвестно. Якутизацията върви с пълна пара, а болшинството от населението е руско и негласно го принуждават да се изселва. Якутите са обикновени хора, православни, които не могат да видят какво ги чака.

В Бурятия на изборите бе избран за президент руснак. Едно от изискванията беше кандидатът да знае бурятски. Оказа се, че никой от претендентите буряти не говори езика си, а руснакът говори бурятски. Срамно е и за бурятите, и за руската политика това пренебрежение към родния език.

Силно раздути са разприте с малцинствата. Аз съм живял сред бурятите - като деца сме играли заедно, после живеехме заедно. Защо трябва да живеем поотделно? Русия е многонационална държава, а моята кръв - считат ме за шовинист - идва от прадедите ми с тунгуска, полска и руска кръв. Националността не е кръвта, това е духовно понятие, възпитание на определена духовност. Затова съм руснак. И сега, да се раздели Русия и да ни се отнеме това съдружество. Може би то не се е осъществявало по най-добрия начин, но с цялата си история сме доказали, че можем да живеем в мир с други народи.

Разделението на 50 държави в състава на Русия, което предлагаха Сахаров, Боннер, Кисинджър, е пагубно както за цяла Русия, за всяка държава в нея поотделно, така и за целия оставен на изтерзание славянски свят. Постепенно обаче тези идеи отминават, приемат се по-трезви форми.

Професор Иван Цветков: Какво мислите за Солженицин, за мястото му сега в Русия? Не е ли закъснял със своите съвети?

Валентин Распутин: В немалка степен Александър Исаевич закъсня. Закъсня и с тази роля на духовен водач, която взе върху себе си. Той повтаря факти и събития, за които отдавна пишем и говорим. Сега му се налага да влиза в ролята на догонващ. Казва много справедливи думи, но те вече са казани преди него. Солженицин има огромен, световен авторитет и мнозина се вслушват в думите му, които променят настроенията и в Русия. В известна степен той е в двусмислено положение: 20-годишното му откъсване от Русия се е отразило. Всъщност в чисто творчески план той пострада много - 20 години работа хвърли за книгата си “Червеното колело” и не очакваше, че комунизмът ще си отиде така бързо. А всъщност този труд в голяма степен се оказа празен ход.

Вече се откриха документите, архивите - също, и който се интересува, може да ползва първоизточниците. По-голяма част от информацията, която може да предложи Солженицин, е известна. Съдбата на романа не е добра, малко го четат, това е огромно произведение. Днес хората дори се боят да пристъпят към толкова големи форми. За съжаление в романа той не се показва и в най-добрата си светлина като художник.

/.../