КНИГИТЕ МУ СЕ РАЗГРАБВАХА КАТО ТОПЪЛ ХЛЯБ

Кирил МОМЧИЛОВ 2015 - Брой 12 (2015)
Печат

Ден преди да навърши 78 години, умира Валентин Распутин – съобщават на света информационните агенции.

Валя умрял! – Не мога да повярвам...

До вчера очаквахме от него нова творба – проза или публицистика, все едно. Той пишеше като никой друг. Той беше последният „жив класик на руската литература” (казва го акад. Дмитрий Лихачов), най-автентичният сибирски писател.

Българският читател познава почти цялото му творчество. Познава неговите разкази – от първия до последния, познава неговите изключително драматични повести „Пари за Мария”, „Живей и помни”, „Последен срок”, „Прощаване с Матьора”, „Пожар”. Не мога да забравя интереса към всяка от повестите: публикуваше ги в списание „Наш современник”, книжките четяхме в срок от 24 часа и ги предавахме от ръка на ръка; превеждаха творбите му най-добрите преводачи от руски език – първо, за някое от литературните списания, после в сборници и самостоятелни книги – 11 на брой, в тираж няколко стотин хиляди екземпляра!

Всяко от заглавията, стигнало до книжарницата се разграбваше за часове, както топлия хляб от някогашната фурна.

И днес, като четем или препрочитаме Распутин, изпитваме огромно наслаждение от силата и дълбочината на неговия необикновен талант. Не му е тук мястото да пиша за въздействието на героите му, за неповторимия език, който обогатява и демократизира литературния руски език.

За разлика от някои големи западни автори, които в творчеството си прокарват мотива за “мировата бездомност”, Валентин Распутин воюва за завръщането на човека в дома на Вселената, за пълно съгласие между душата на човека и душата на природата. Колко прекрасна и величествена е тайгата, колко прекрасен и величествен е Байкал, можем да почувстваме не само като ги видим, ние ще ги почувстваме и от страниците на прозата и публицистиката на Распутин.

“...гледах пред себе си тъмното зарево на Байкал и слушах бученето, надигащо се от дълбините като от обърната към небето камбана. Неговото движение криеше в себе си тревога и безпокойство, които или стихваха, или, напротив, набираха сила – не ми бе съдено да разбера: мигът, заради който се бяха родили, за мене се проточваше в дълго и еднозвучно съществуване. Не ми бе съдено да разбера и чия беше силата, чия беше властта – на небето над водата или на водата над небето, но че се намираха в живо и величествено подчинение един другиму, видях съвсем ясно. Величествено – за какво, над кое? Къде, в коя посока е висината и в коя – дълбината? И къде е границата между тях? Къде, в кой от тези равни простори е съзнанието, знаещо най-простата, но недостъпна за нас тайна на света, в който сме се спрели?”

Ако ни е трудно винаги да стигнем до проницателното обобщение в прозата на Распутин, ние трябва да му се доверим в описанието на реалните събития. Сливането на реалността със собствената човешка вселена е позволило на Распутин да защити всичко човешко у човека. Художествената завършеност – завършеност на сюжета, на мислите, на чувствата в разказаното от писателя ни кара да му останем верни приятели.

Като казваме всичко това, искаме да припомним откровените думи на Валентин Распутин, които той изрече към българския читател в предговора на сборника му “Повести и разкази” (1978): “той (читателят) знае почти всичко за мене, дори душата ми, която докрай разголвам пред него, за да постигна убедителност и искреност”.

На 14 март 2015 г. душата на Валентин Распутин се пресели в отвъдното. Останаха книгите му, които светът ще продължи да чете днес и в бъдеще.