ЗА ВАКЪФИТЕ, ЕЗИКА И СУВЕРЕНИТЕТА НА БЪЛГАРИЯ

Христо ТЕПАВИЧАРОВ 2015 - Брой 14 (2015)
Печат

• На вниманието на все още будните българи и в памет на загиналите по време на Априлското въстание

„...и страшен беше хайдутин

за чорбаджии и турци…„

Христо Ботев, „Хайдути”

Продължение от бр. 13

Проблемите на вероизповеданията от Освобождението през 1878 г. до приемане на Закона за изповеданията през 1949 г. се

регламентират от Търновската конституция

- членове 40 прогласяващ свобода на вероизповеданията, и чл. 42, съгласно който вероизповеданията се упражняват според законите в страната. Но нито Търновската конституция, нито Конституцията от 1947 година съдържат разпоредби, които да препращат по въпросите на изповеданията към обичайното право или законите на друга държава. Това е от значение за определяне генезиса на собствеността и условията, на които трябва да отговарят придобивните основания, когато се предявяват искове за реституция по действащото в настоящия момент право в България.

Безспорно е, че собственост, придобита по законите на Османска империя, дори и когато касае вероизповедна институция, не би могла да се противопостави на физически и юридически лица, придобили собственост по действащото след Освобождението българско законодателство. Правим това уточнение не за да внесем съмнения в ясната разпоредба, която изключва от реституционните претенции искове за имоти, отчуждени или върху които са загубени права преди 09.09.1944 г., а за да изключим представянето на доказателства за собственост за имоти, отнети след 09.09.1944 г., но придобити в период, предшестващ тази дата.

С оглед формулираните от мюсюлманското вероизповедание претенции за т. нар. вакъфски имоти, се налага да се спрем по-подробно върху

последиците от приемането на Закона за изповеданията през 1949 г. и неговата отмяна от 1 януари 2003 г. със Закона за вероизповеданията

Проблемите са свързани със законодателните промени, ограничаващи или разширяващи правата на мюсюлманското вероизповедание в три насоки: на първо място, изследване ефекта от приемането на чл. 21 ЗИ и последвалата отмяна на тази разпоредба със ЗВ; на второ място, очертаване ефекта от приемането на член 32 от ЗИ, с който бяха отменени всички закони, устави, правилници, наредби и пр., които му противоречат; и на трето място, определяне на приложимите след 1949 г. разпоредби и правовия ред, който следва да съблюдава мюсюлманското вероизповедание при придобиване на собственост и упражняване на правомощията, които произтичат от правото на собственост.

 

Имоти попадащи в категорията „богоугодни заведения”

Както вече отбелязахме, с разпоредбата на член 21 от ЗИ, на изповеданията бе забранено да откриват и притежават болници, сиропиталища и други подобни заведения, а притежаваните с тази цел имущества бяха одържавени срещу справедливо обезщетение, по ред, предвиден в самата разпоредба.

Със Закона за вероизповеданията бе отменен, както целият Закон за изповеданията, така и настъпилите по силата на чл. 21 на закона последици, с което се създаде възможност за предявяване на искания за реституция на отчуждените по силата на тази разпоредба имоти, но не и за възстановяване на дейността на закритите болници, сиропиталища и други подобни заведения, независимо че правото да се откриват подобни заведения в бъдеще бе възстановено с член 30 ЗИ.

Условията за предявяване на искания за реституция на отнетите по силата на тази разпоредба имоти според закона са следните:

- имотите да са собственост на държавата, общините, обществени организации или техни фирми и да са в тяхно държане към момента на предявяване на претенцията;

- имотите да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени или отнети;

- бившият собственик, в случая мюсюлманското вероизповедание, да не е бил обезщетен по реда, предвиден в отменения член 21 от ЗИ, според който „на собствениците на тези имущества се дава справедливо обезщетение, което се определя от комисия, назначена от министъра на външните работи”. Решенията на Комисията са подлежали на обжалване пред областния съд. Тъй като справедливото обезщетение е условие за отнемане на имота, в тежест на ищеца е да докаже, че не е бил обезщетен; още повече че законовото основание за отнемане на имота – чл. 21 от ЗИ е безспорно;

- ищецът следва да установи по безспорен начин правото си на собственост върху претендирания имот към момента на одържавяването.

При така очертаните законови изисквания, доказване правото на собственост върху имот, предмет на реституционна претенция, предполага представянето на безспорни доказателства по най-малко два въпроса: основанието за придобиване на собственост, и качеството на субекта, претендиращ да е носител на такова право.

Отговори на тези въпроси задължително трябва да се търсят в нормите на действащото към момента на отчуждаването българско законодателство, като се отчитат последиците от действието на член 32 от Закона за изповеданията, с който бяха отменени „всички закони, устави, правилници, наредби и пр., които му противоречат”.

Така достигаме до втория проблем:

Обхват и ефект от приемането на член 32 от ЗИ

Във връзка с тази законова норма се налагат следните уточнения:

Първо, ex lege бяха отменени всички разпоредби, включени във визираните в член 32 ЗИ актове, имащи отношение към вероизповеданията, независимо от времето, когато са били приети в периода от 1878 до 1949 година и независимо от нормативния акт, в който фигурират.

Второ, със Закона за вероизповеданията през 2002 г. беше изрично отменен Законът за изповеданията, но не и ефекта от приложението на член 32, който е произвел своето действие с влизането му в сила през 1949 г. С отмяната му от 1 януари 2003 г. по никакъв начин не би могло да се възстанови действието на закони, устави, правилници, наредби и други нормативни актове, които са били отменени, поради противоречие с действалите в периода 1949-2002 година разпоредби на Закона за изповеданията.

Пряката последица от тъй направените уточнения трябва да се търси в две насоки: от една страна, в идентифициране на дейностите и областта на изява на мюсюлманското изповедание, които според ЗИ в периода след 1 март 1949 година се регламентират единствено от разпоредбите на въпросния закон; и второ, идентифициране на законите, правилниците, уставите, разпоредбите и други актове, съдържащи норми, отнасящи се до дейността на вероизповеданието, приети преди 1 март 1949 година, които поради противоречие с новата нормативна уредба се считат за отменени по закон.

Принципи и норми, определящи дейността на вероизповеданията съгласно Закона за изповеданията в сила от 1 март 1949 г.:

• според чл. 5 мюсюлманското вероизповедание може да продължи да се ръководи в организационния си строеж, в обредите и службите си от своите канони, догми и устави, ако същите не противоречат на законите, обществения ред и добрите нрави;

• с чл. 10 се въвежда задължение за свещенослужителите и длъжностните лица да бъдат само български граждани;

• с чл. 13 се въвежда задължението да се събират приходи и да се извършват разходи за нуждите на изповеданията по бюджети, изготвени съгласно техните устави, като всеки бюджет се изпраща за сведение в Министерството на външните работи. Финансовата дейност подлежи на контрол от българските държавни финансови органи;

• с чл. 16 се въвежда задължението централните ръководни органи на вероизповеданието да се регистрират при Министерството на външните работи, а ръководните органи на местните му поделения – при местните народни съвети, като поименно се посочат всички членове на ръководните органи;

• за последиците от разпоредбата на чл. 21 стана дума вече по-горе;

• с чл. 22 се въвежда разрешителен режим за поддържане на връзки с изповедания, учреждения, организации или официални лица, които имат седалище или местожителство извън България. Предварителното разрешение се дава от министъра на външните работи;

• съгласно чл. 24 изповеданията могат да получават материална помощ и дарения само с разрешение на министъра на външните работи;

• с чл. 30 вероизповеданието се задължава да подготви и приеме специален устав, в който да се регламентират въпроси, свързани с материалната издръжка и самоуправлението, доколкото те не са уредени с настоящия закон. Уставът трябва да е в съответствие със законите на България и да бъде представен за утвърждаване в Министерството на външните работи в тримесечен срок от влизането на закона в сила т.е. до 1 юни 1949 г.

Съгласно чл. 6 ЗИ последиците от утвърждаването на устава на изповеданието от министъра на външните работи са от една страна, признаване на неговото съществуване, и от друга, придобиване качеството на юридическа личност. Юридически лица стават и местните поделения на изповеданието. Министърът на външните работи мотивирано оттегля даденото признание, когато дейността на някое изповедание нарушава законите, обществения ред и добрите нрави.

Изясняване на последици от така очертаната регламентация върху разпоредбите, които не противоречат на законите, обществения ред и добрите нрави и от които мюсюлманското вероизповедание би могло, по силата на чл. 5 на закона, да продължи да се ръководи или които по силата на същата разпоредба се считат за отменени ex lege изисква подробен преглед с оглед определяне на нормативни актове, на които мюсюлманското вероизповедание би могло да се позовава в подкрепа на претенциите си за право на собственост.

Практиката на българските съдилища, които през последните няколко години бяха сезирани с реституционни претенции от мюсюлманското вероизповедание, до голяма степен очерта нормативната база, с която исканията бяха обосновани. Заслужава да се припомни изключително компетентното и добре обосновано Решение на Районния съд в гр. Берковица от 05.12.2013 г. по гр. д. № 1 по описа на 2013 г. със съдия Филипова. Искът е предявен от Мюсюлманското вероизповедание гр. София срещу Община Берковица за възстановяване собствеността върху „недвижим имот - баня”, „вакъф по правната си същност”, одържавен, както се твърди, през 1950 г. Мюсюлманското вероизповедание гр. София легитимира правния си интерес, като се обявява за правоприемник на „Берковишка мюсюлманска вероизповедна община”. От представените доказателства в подкрепа на твърдението за неправомерно отнемане на имота се установява, че Актът за завземане на недвижим имот от 19.05.1950 г. е издаден въз основа на Акт за отчуждаване от 15.01.1942 г.

Дешифрирането на горните няколко реда ще очертае както проблемите, които съдът е трябвало да разгледа, така и въпросите, на които е следвало да отговори в рамките на действащото законодателство, за да отхвърли иска.

Главните въпроси, които следва да бъдат изяснени, тъй като са в основата на стотиците претенции за възстановяване на имоти на мюсюлманското вероизповедание с правен интерес „отнет вакъфски имот” са: първо - могат ли да се предявяват подобни искания и на какво правно основание от действащото българско законодателство, и второ – кой е активно легитимиран да стори това?

СЛЕДВА