И РАДЕТЕЛ, И ХУДОЖНИК НА ИЗКОННО БЪЛГАРСКОТО

Петър ВЕЛЧЕВ
Печат

Не са много писателите, у които родолюбието така властно да подчинява на себе си всички изяви на личността – и в обществено-политическата, и в художествено-творческата сфера. Един от тях несъмнено е Тодор Г. Влайков, от чието рождение се навършиха сто и петдесет години. С цялата разностранна устременост на своята деятелна натура Тодор Влайков (1865-1943) е пряк духовен наследник на нашите възрожденци просветители отпреди Освобождението, на онези идеалисти подвижници, за които индивидуалното литературно творчество има смисъл, само ако е част от общонародното дело за укрепване на българското национално съзнание.

Белетристичното наследство на Тодор Влайков има своята културно-историческа стойност, защото най-пълно отразява духовните търсения на българското народничество: едно знаково за формирането на нашата интелигенция явление от 80-90-те години на ХIХ век. Без Влайковите повести, разкази и очерци не можем да си представим българския обществен и литературен живот от епохата. Без Влайковото творчество не можем да проследим и развоя на реализма в новата българска литература. Това определя неговата художествена стойност.

Досежно връзката на писателя с фолклора, Св. Игов пише, че Т. Влайков е „създал неповторима по колорит белетристична транскрипция на народната песен (както подчертава Пенчо Славейков), оплодил с това ред сетнешни търсения на българската проза, които имаха своя връх у Йордан Йовков” („История на българската литература. 2010. Стр. 380).

Ако българската народническа литература, в която се открояват фигури като Т. Г. Влайков, Хр. Максимов (Мирчо) и Ц. Церковски, е продължение на някаква отечествена художествена традиция, това е реалистично-битоописателската традиция на писатели като Любен Каравелов, Иван Вазов, Цани Гинчев. Ако трябва да посочим влияния от идейно естество, това, разбира се, е идеологията на руското народничество (най-вече Н. К. Михайловски), чието въздействие изпитва Тодор Влайков по време на следването си в Русия. За да се развие обаче у нас народничеството, решаващо значение има самата българска обществена действителност. Не зная как е с метафизическите системи, но корените на социалната философия са винаги в националната почва.

За Тодор Влайков – като идеолог, общественик и художник – централен проблем е народът, съдбата му в условията на бурно развиващия се капитализъм, тоест на все по-изострящи се противоречия и все по-жестоки класови конфликти. Социалният критицизъм на писателя ражда цяла галерия от нови отрицателни герои: кметове, бирници, стражари, лихвари, демагогстващи политици и др. По-късно, у Елин Пелин и други писатели, някои от тези „герои“ стават устойчиви литературни типове. По-ужасното е, че днес те възкръснаха в самата българска действителност и срещу тях не помага ни художествена литература, ни каквото и да е друго. Когато с децата от моето поколение учехме литература в училище, цялата тази пасмина ни изглеждаше като нещо толкова отдавна съществувало, че едва ли не е измислено от писателите. Но уви!

Антибуржоазната насоченост у Влайков се съчетава с черти на утопична идеализация на патриархалния бит и начин на живот. Писателят, като истински сърцевед и народовед, се вълнува от фундаменталния проблем за народната душа като съкровищница на изконни нравствени добродетели: любов към труда, към земята, към дома и семейството, преданост към родовите и колективни ценности, солидарност с онези, които страдат, простота и сърдечност в междучовешките отношения, стоицизъм пред изпитанията. За това свидетелстват обаятелните женски образи на Влайков, така живи и сугестивни и до днес, а също и образите на мъже с високи нравствени качества (Дядо Славчо, ратая Панчо, младия Ненко, вестовоя Кънчо, бай Цено). Принудени сме днес да си признаем, че такива люде едва ли ще ни се случи да срещнем отново...

Още първите творби на Влайков свидетелстват за наличието на ярък белетристичен талант. Литературният критик Йордан Бадев има всички основания да заяви: „По известни качества на своя разказ Влайков можеше да съперничи дори и с повествуванията на Вазова” (Скици на живите. 1934. Стр. 8).

Източник на Тодор-Влайковото вдъхновение е самият живот и бит (най-вече селски), който писателят познава отблизо, изпитал го е на свой гръб и за хубаво, и за лошо. Преките житейски впечатления и спомените се сливат в един сладкодумен повествувателен стил, отличаващ се с обстоятелствена, детайлна битоописателност и неизменно топло, сърдечно отношение към героите. Писателят не просто ги изобразява, той им се любува, както се любува на добродетелите, чиито носители са те. В своята обичливост към всичко родно, хармонично и прекрасно Влайков се любува и на самия бит, което придава, разбира се, известна патриархална консервативност на неговите умозрения. Ала тази привързаност на Влайков, а и на други наши класици, към идеите и образите на изконно българското придобиват неочаквана актуалност днес, когато стихията на отродяването и обезбългаряването е взела кошмарни размери...

Нужно е да се отбележи, че прозата на Т. Влайков (в най-добрите си постижения) има и немалка етнографска и етнологична стойност. Това се отнася преди всичко за неговия несъмнен шедьовър: тритомника „Преживяното“ (1934-1942). Този коронен опус на Влайков е ярко доказателство за плодотворността на един синтетичен творчески метод, обединяващ силните страни на мемоаристиката и белетристиката в собствен смисъл на думата. Своего рода продължение, или може би допълнение към „Преживяното“ е книгата „Завои“ (1935), но тя далеч няма същото художествено въздействие, а има по-скоро летописен характер.

Тодор-Влайковите сборници със статии „Политически живот у нас“ (1930) и „Кооперативно дело и земеделски въпрос“ (1931) не са загубили своята документално-историческа ценност и бъдещият историк на обществото, наречено Трето Българско царство, няма да мине без тях.

Особен интерес представляват социологическите очерци на Т. Влайков, събрани в книгата му „Чиновничество и властници“ (1934), която и до днес не е преиздавана в пълния си обем. На фона на днешната наша политическа криза (корупция, бюрокрация, беззаконие и какво ли още не) тази книга е поразително злободневна. И ако се намери спонсор да я преиздаде сега, след седемдесет години, той би направил един ценен подарък – не само на българската книжнина!

Въпреки общо-взето благия си нрав, Влайков не е чужд на решителни жестове: от изобличаващата покварата при управлението на цар Фердинанд книга „Личният режим у нас” (1910) да организирането на протестното писмо срещу закона за евреите през пролетта на 1943-та, малко преди да почине.

Голямото по обем творческо дело на Тодор Влайков (в което значителен дял заема публицистиката) е монолитно във всяко отношение – никъде той не отстъпва нито от любимите си теми, нито от твърдите си идейни позиции. Удивително монолитен, последователен, лишен от гибелни съмнения и лутания, е и житейският път на човека и общественика Влайков. Роден е през 1865 г. в будното и стопански процъфтяващо подбалканско градче Пирдоп, на което си остава емблема и до днес. Както семейната, така и обществената среда, в която израства бъдещият писател и народен трибун, се отличават със завършени патриархални отношения и добре установени битови форми и това е от съществено значение за целия му по-нататъшен живот, винаги неразривно свързан с народната почва.

След като учи до втори прогимназиален клас в родния си град, Влайков продължава обучението си в София, където завършва гимназия. Като абитуриент печати първите си разкази в сп. „Народен учител“ и в „Периодическо списание на Българското книжовно дружество“. Началото е многообещаващо.

През есента на 1885-а, с отпуснатата му от българската държава стипендия, Влайков постъпва студент по филология в Московския университет. Там написва две от най-известните си повести „Дядо Славчовата унука“ и „Леля Гена“, а не по-малко важно е, че още като студент се запознава с учението на руските народници (философа Н. К. Михайловски и писателя Глеб Успенски). След три години, въпреки любовта си към филологическата наука, Влайков решава да напусне университета, за да се отдаде на народопросветна дейност – по примера на руските народници.

Постъпка може би незаслужаваща подражание, но затова пък заслужаваща уважение. Т. Влайков без колебание решава да пожертва една бъдеща, по всяка вероятност блестяща академична кариера и да се върне като народен учител в родния си град. Нека си спомним, че същата самоотверженост проявява някога и друг българин – Григор Пърличев от Охрид.

В Пирдоп младият учител Влайков, освен че обучава децата, развива трескава организационно-просветна дейност. А в село Мирково основава и първото в България кооперативно сдружение (1890). После е гимназиален учител в Търново, училищен инспектор за Софийска област и отново гимназиален учител в София. Става един от учредителите на Българския училищен съюз и е избран за негов председател (1898). През 1900 г. е избран за действителен член на Българското книжовно дружество (днес БАН).

Още като учител на село Влайков е поразен колко сухи и неувлекателни са ученическите читанки. Той се заема да състави нови учебни пособия, които се оказват твърде успешни, получават подкрепата на Министерство на просвещението, преиздават се. В резултат Влайков си осигурява необходимите доходи, за да може да остави учителстването и да се посвети на свободна политическа практика – нещо, към което го тласка вътрешната логика на личностното му развитие.

Така, след едно десетилетие самоотвержен труд на просветната нива, Влайков поема пътя на народен трибун. През 1900 г. той встъпва в Радикалдемократическата партия, с чийто лидер Найчо Цанов (както и с Алеко Константинов) се е сближил вече много преди това, а през 1901 г. Влайков е избран за народен представител.

Влизането на Т. Влайков в политиката означава, че един не само трудолюбив, но и безусловно честен, неегоистичен, невластолюбив човек се включва в решаването на обществените дела. По онова време това се е случвало рядко, а днес, както вече се убедихме, такива неща кажи-речи изобщо не се случват. Влайковата непоквареност се проявява във всичко, до което той се докосне, и личи дори от благородните черти на лицето му, което никога не престава да напомня лика на всеотдаен народен учител или мъдър старейшина на някакво непознато племе. Влайков е от дейците, които апелират за нормалност в политиката, предпочитат сговарянето, споразумяването пред опасното острастяване на отношенията между партиите.

Участието на Т. Влайков във властта има още една положителна последица, за която не бива да се забравя. А тя е, че той съумява да създаде едно от най-значителните обществено-културни списания у нас – „Демократически преглед“. То излиза повече от четвърт век (1902-1928), списва се умело, а негови близки сътрудници са най-големите ни общественици, писатели, учени, дипломати. Т. Влайков и добре го редактира, и добре го стопанисва. Списанието се самоиздържа, въпреки че хонорарите са високи. Главният редактор специално издирва млади автори, за да поощрява всеки нов талант и по този начин не на приказки, а на дело стимулира развитието на българската култура. След спирането през 1907 г. на сп. „Мисъл“ списанието на радикалдемократите изпълва получилия се културен вакуум.

В продължение на три десетилетия Тодор Влайков е един от лидерите на радикалдемократическата партия, а след смъртта през 1923 г. на Найчо Цанов, той остава основната фигура в тази партия – уважението към нея до голяма степен се дължи и на уважението към лидера. През 1931 г. Влайков се отказва от участие в политическия живот. Прави го, както пишат хора, познавали го по-отблизо, защото се усеща уморен и отвратен и се заема само с писателство и нравствено-религиозна просвета.

Всъщност в този последен жест на Влайков отново се проявява онази строга логика на нравствеността, на която е бил подчинен целият му житейски път. Със своя живот дядо Влайков сякаш иска да ни каже, че просветителството, политиката и писателството са твърде сериозни неща, изискващи да им се отдадеш изцяло, без остатък, безусловно.

Тодор Влайков се отказва от академична кариера, за да поеме апостолската мисия на просветител, съумявайки да я съчетае със самобитно литературно творчество.

После изоставя заниманията с литература, за да впрегне всичките си сили и умения в служене на своя народ като лидер на една уважавана политическа партия.

След като вижда, че в политиката вече не е останало много място за морал, той се връща към литературата, но не просто към писането, а за да сътвори безспорния си шедьовър, неслучайно озаглавен „Преживяното“. По това време писателят е вече почти изгубил зрението си и е принуден да диктува на любимата си дъщеря Радка. (Също както някога слепият Джон Милтън е диктувал на дъщерите си поемата „Изгубеният рай“.)

Такава е сагата на Влайковия живот, започнала в едно тихо, уютно подбалканско градче и завършила през 1943 г. в обхванатата от мрачни предчувствия София.

Като политически идеолог и стратег Т. Влайков има определени заслуги към България – и то в тежки, драматични за нея исторически моменти, когато тя трябва да надмогва националните катастрофи. За Тодор Влайков, по думите на М. Неделчев: „партиите са не само основни субекти на политическия живот, но и вършители на българската история. Грешките, нерешените национални задачи в новата ни история много често са неточни действия именно на партиите” (Морал и политика. Страници за Тодор Влайков. 2015, с. 21).

На отечествената ни историография тепърва предстои да опише и да прецени по-подробно неговото общественическо дело. Същото се отнася, разбира се, и за литературното му творчество. Накратко казано, добре би било да се напише по-обстойна монография за Тодор Влайков, за този образец на български интелигент, излязъл от народните недра, достигнал най-високите върхове в обществената йерархия, но не забравил своето първоначало. За Влайков нямаме дори и пълна библиография (последната е от 1935 г.).

А нещо, която всяка що-годе уважаваща себе си нация отдавна щеше да направи, е да издаде пълно събрание на Влайковите съчинения. Нашата култура не е чак толкова изобилна, че да си позволи да неглижира своите деятели. И особено оня, когото българите открай време интимно-почтително наричат дядо Влайков.