СЛАВЯНИ ЛИ СМЕ БЪЛГАРИТЕ?

Д. ф.н. Николай ТОДОРОВ
Печат

• В отговор на книгата на проф. Пламен Цветков „Славяни ли са българите?“

И от целия славянски род най-славни са били българите

Паисий Хилендарски

Продължение от бр. 21

Ето някои интересни примери, които проф. Цветков дава в качеството на доказателство на епохалното му лингвистично „откритие“ (цитирам по книгата му „Славяни ли са българите?“):

Стр. 91: „Много по-незабелязани са обаче онези български думи, които имат вероятно уралско или угрофинско потекло. Някои от тях, като „мед“ (на мордвински „мядь“, „медь“, на унгарски „mez“), „слово“ (на унгарски „szo“, или „соо“, на мансийски „saw“) „олово“ (на унгарски „olom“, на мансийски (3) „oalen“) могат да се намерят във всички славянски езици, но други като „къща“ (на мордвински „куда“, „куд“, на естонски „koda“, на хантийски „kat“, от угрофински корен *kota), или „кани“ (откъдето са „поканвам“, „покана“ и т.н; на самоедски „kana“, „xan“, на унгарски „hiv“ от уралския корен *kan-) нямат нито славянски, нито индоевропейски успоредици, освен някои южнославянски говори“.

Думата „медь“ в „мордвинския“ (4) език със сигурност ще е заемка от руския, тъй като няма никаква разлика в произношението, а „мордвините“ са земеделско население, за което няма данни някога да се е занимавало с металообработка.

Предположението, че думата „слово“, която е в основата на самоназванието на славянските народи и както и самият автор твърди, съществува във всички славянски езици, е заемка от мансийското „saw“ ще оставя без коментар, иначе ще трябва да загубя всякакво самоуважение като езиковед славист.

Ако в мансийския действително съществува дума „oalen“ за олово и ако тя действително така се произнася, тя ще е заемка от руския, тъй като мансите са пастири оленевъди и с металургия нито са се занимавали някога в историята си, нито се занимават и сега.

За думите „каня“ и „къща“ (не ми стана ясно какво общо има каня с унгарското hiv) давам думата на най-големия съвременен специалист по славянска етимология - академик О.Н. Трубачев .

1. Думата „каня”:

Както виждаме, думата „каня“ присъства не само в българския език, но и в сръбско-хорватския, словенския, старочешкия. Съпоставя се с латинската дума conor, conari -предприемам нещо, опитвам се“, и с древноиндийската canas - „благоволение, удоволствие“.

2. Думата „къща“:

Както можем сами да се убедим от горния цитат, думата “къща” в най-различни фонетични варианти – “кукя” (македонск. диалект), сърбохърватско “cuса” - “дом”, словенск. koсa “селска къща, колиба”, словашкия kuскa, в старополския cucza, в древно-руския “куча“ – “колиба, жилище” , руск. диалект. куча – колиба, в белоруския, в украинския “куча, кучка” – тоест почти във всички славянски езици и диалекти.

Ще си позволя и още един цитат от езиковедските разсъждения на г-н Цветков.

Стр. 128-129: “Интерогативното местоимение или наречие “как” се получава с помощта на емфатичния местоименен завършек “к”, употребяван нашироко в уралските езици, например мордвинското “к” в “секе” (“същият, същата, същото”), финското “к” в “koska” (“кога”, самоедското “kad” (“как”) и т.н. Българското “кога” пък се формира с помощта на емфатичния местоименен завършек “г”, чиито съответствия са естонското “g” в “iga” (“всеки”), тунгузкото “г” в “туги” (“така”), монголското “едюге” (“сега”) и т.н. Самият интерогатив “кога” е близък с мордвинското “коста” (“кога”) ...Българското “колко” е близо до хантийското “kon`a, kuen`а” ) “колко” и турското “кач” (“колко”).

Пита се: какво общо има българският “емфатичен” местоименен завършек “к” от “как” например със завършека “d” от самоедското “kad”? Кое му е близкото на “кога” с “коста” (нали сравняваме “емфатичните” завършеци – къде е “г” и къде е “ст”)? “Кое му е общото на “емфатичните” завършеци на българското “колко” и турското “кач”, хантийското “kon`a, kuen`а”? Няма ли си историкът Пламен Цветков друга работа, та е тръгнал да пише каквото му дойде на ум и да представя това за научна продукция?

Не бих искал, пък и не му е мястото тук да занимавам читателите с подробен анализ на лингвистичните нелепици, с които гъмжи цялата глава четвърта на книгата “Славяни ли са българите”, озаглавена “Езикът на българите”. Нормално е един неезиковед да не е чак толкова на „ти“ с лингвистични въпроси – но защо тогава се наема да разсъждава за неща, за които хал хабер си няма? Всички ли исторически проблеми, свързани с историята на българския народ, вече е решил историкът Пламен Цветков, та са му останали само лингвистични анализи?

За да нямат читателите, незапознати с нито един чужд славянски език, никакви съмнения, че твърденията за славянския характер на българския език не са измислица на панслависти, която според проф. Пламен Цветков целяла политическо обслужване на руски имперски интереси, привеждам снимка на определението на българския език като славянски от Британската енциклопедия (най-малко британци могат да бъдат обвинявани в политическо обслужване на руския панславизъм):

В превод на български: „Български език е южнославянски език, използващ кирилска азбука, на който се говори в България и части от Гърция, в Румъния, Молдова и Украйна.“

А ето и цитат от специализирана немска езиковедска енциклопедия „Metzler Lexicon Sprache“, Directmedia, 2000:

В превод на български: Южнославянски – клон на славянските езици, обхваща българския, македонския, сръбско-хърватския и словенския, както и мъртвия староцърковнославянски...”

Втората заблуда, която лансира в книгата си Пламен Цветков, е че до преди публикуването на книгата на Мавро Орбини всички правели ясно разграничение между българи и славяни. Най-големият парадокс е, че всъщност самият Пламен Цветков в книгата си „Славяни ли са българите“, публикувана преди цитираната статия, оборва това твърдение. Цитирам:

Стр. 13: „...Така например италианският книжовник М. Антоний Сабеликус, който е живял в края на XV и началото на XVI в., изброява като славянски народи, спазващи гръцкия ритуал „българите, рутените и „повечето от литовците“. ...Както при Сабеликус, така и при други автори с подобни схващания, определянето на българите като славянски народ е по-скоро неволна грешка, отколкото преднамерено изопачаване.“

Дори и да е грешка (а Пламен Цветков по никакъв начин не доказва, че е грешка), остава несъмненият факт, че все пак и преди Мавро Орбини е имало хора, които са считали че българите са славяни. Което само по себе си опровъргава категоричното му твърдение, че „до 1601 г. сл. Христа, когато рагузецът Мавро Орбини публикува неговата книга „Царството на славяните“, практически всички правят ясно разграничение между българите и славяните.“

Следва