ЗАПАДНА ТРАКИЯ – МИНАЛО И БЪДЕЩЕ

Христо ТЕПАВИЧАРОВ
Печат

От месец протестиращи гръцки фермери блокират със селскостопанска техника българо-гръцката граница и движението на превозни средства между дете страни. Причините, които организаторите и синдикалните организации, стоящи зад протестите, изтъкват, е спор с правителството на страната във връзка със законопроект, предвиждащ пенсионна реформа, засягаща фермерските данъци и осигурителната система. Фермерите са против намаляване на придобивките, които сега ползват. Правителството отговаря, че без предлаганите промени осигурителната система ще рухне, а кредиторите на Гърция щели да прекратят финансовата помощ, която й предоставят.

Спорът е между отделни сектори на гръцкото общество, конфликтът е чисто вътрешен, генериран от начина, по който са разходвани публични средства от гръцката държавна администрация и от бенефициентите на пенсионната и осигурителната система. Проблеми, към които България няма и не може да има каквото и да е отношение и интерес.

Затварянето на българо-гръцката граница не засяга интересите на нито една от заинтересованите страни, участващи в спора и е насочена главно срещу България и други държави от Европейския съюз, които използват международния транспортен коридор № 8 - магистрала „Струма“ Е-79, водещ към ГКПП „Кулата-Промахон“, „Илинден-Ексохи“ и Е-85, улесняващ достъпа до ГКПП „Капитан Петко войвода“, „Маказа“, „Златоград“ и „Ивайловград“ за доставка на стоки в самата Гърция, или за да достигнат до пристанища на Егейско или Средиземно море с транзитни товари.

Създалата се обстановка поставя много въпроси, като ще се опитаме да отговорим на някои от тях, свързани главно с нарушенията на международното право, с отговорността на държавата нарушителка и с необходимостта от намирането на решение, което да изключи завинаги в бъдеще възможността от блокиране на българския излаз на пристанищата на Бяло/Егейско море.

Първият и основен въпрос е

кой носи отговорността за охрана на гръцката граница

от гръцка страна, за осигуряване на безпрепятствен достъп до територията на държавата Гърция от съседна държава и за свободното движение по пътищата, държавна публична собственост, при спазване на всички изисквания на местния закон.

Държавните граници, съгласно Парижкия мирен договор от 1947 г., засега предпоследен, потвърждаващ границата от 1920 г., определя територията, върху която се разпростира териториалното върховенство на държавата. Върховенството на държавата се състои в правото и задължението да се разпорежда с територията си и с вещите върху нея, както и да осъществява държавната власт над всички лица, намиращи се на територията й, без оглед на тяхната националност или гражданство.

Едва ли би могло да има спор, че гръцката държава, в качеството си на публично-правна институция, е отговорна за гарантиране сигурността по границата и управление на движението през граничните пропускателни пунктове. Тази отговорност включва задължението на държавата да осигури на всеки преминал държавната граница, по установения от закона ред, безпрепятствено придвижване във вътрешността на страната по достъпните за всички пътища. Ограничения на тези права могат да се предвидят в изрично изброени от закона случаи – форсмажор, свързан с природни бедствия или военен конфликт. Всякакви други ограничения на движението по държавните пътища е проява на произвол, какъвто държавата е задължена да не допуска и да отстранява незабавно.

В случая затварянето на гръцката граница с имобилизирани селскостопански машини е проява на произвол, който гръцката държава не само че не ликвидира незабавно, но търпи и насърчава. Във вътрешен план това е анархия и абдикиране на държавата от своите функции по осигуряване на реда и законността, а във външнополитически план е враждебен акт по отношение на съседна държава, с всички произтичащи от това последици. В недалечното минало подобни действия биха могли да бъдат квалифицирани като Casus belli, тъй като те по-никакви стандарти не биха могли да се определят като случайни или проява на небрежност.

Основание за подобен извод ни дава становището на официалните гръцки власти - централни и местни – в смисъл, че знаят какво се случва, но нямали контрол върху действията на фермерите, тъй като те били незаконни и поради тази причина не можели да се намесят за отстраняване на нарушенията и възстановяване на реда?!

Питаме се какво би направила същата тази администрация, ако от двете страни на границата хилядите тирове, изчакващи на място евентуалното й отваряне, в необозримо бъдеще тръгнат като лавина, помитайки гранични съоръжения и всичко по пътя си, поемайки установяването на ред в свои ръце със силови методи? Същото гръцко правителство ще изпрати ли войска, за да спре непозволеното нахлуване и би ли било това повод за военен конфликт между двете съседни държави, предизвикан от умишлено причиняване на десетки милиони евро загуби на български юридически и физически лица, поради бездействие на гръцката централна власт и неизпълнение на поети международни задължения?

Българското Народно събрание прие единодушно декларация срещу блокирането на границата и призова Еврокомисията да започне наказателна процедура срещу Гърция. Свободното движение на хора, стоки, капитали и услуги през границите на държавите-членки на ЕС е диспозитивна норма от регионален характер, задължителна за всички държави-членки на ЕС. Но тя е и императивна норма за държавите членки, тъй като е основополагаща за съществуването на съюза. Без нейната задължителна сила, няма ЕС, има съюз на държави, в който всяка държава си прави каквото си иска,

съюз, който всъщност съществува единствено за да оправдае поддържането на една чудовищна международна бюрокрация

от манекени и палячовци, със съмнителна правна и политическа култура.

Да се твърди, че свободното движение между държавите членки е отговорност на националните правителства и че нямало механизми, с които Брюксел може да въздейства, означава да се признае, че Брюксел е абсолютно излишен. Отговорност на държавите е да осигурят свободното движение, съгласно Договора за ЕС, а не да го възпрепятстват. И отговорност на Брюксел е да осигури изпълнението на поетите от държавите членки задължения с цената на санкции, включително изключване от Съюза за недопустими нарушения, а не да преговоря с някои държави за освобождаването им от поетите задължения, а при други да толерира недопустими нарушения на императивни задължения.

Договорът за функциониране на Европейския съюз съдържа разпоредби, в които изчерпателно са изброени случаите, при които държавите членки могат да ограничат достъпа на граждани на други държави-членки до своите пазари и територия и те са по съображения за поддържане на обществения ред, защита на националната сигурност и общественото здраве. Повтаряме -

извън тези случаи всичко останало е произвол

и както в Брюксел, така и в Гърция отговорните фактори знаят това, но отказват да прилагат европейското право. Трябва ли по всеки повод да припомняме, че основна грижа на замислилите Европейския съюз е била създаването на общ пазар, с минимум ограничения, максимум предсказуемост и възможност за планиране на бъдещата личностна и бизнес дейност.

А сега за последиците и необходимите решения... В този контекст би трябвало да благодарим на Алексис Ципрас и неговото правителство, че създаде реална обстановка и повод да поставим въпроса за българския излаз на Егейско море като висящ ангажимент на великите и европейски сили и на самата Гърция към България. Ако “великите сили” си бяха изпълнили задълженията, Гърция днес нямаше да има какво да блокира!

В наши неотдавнашни публикации припомнихме някои моменти от историята, довела до лишаването на България от излаз на Егейско море и загубата на територия от около 8 700 кв. км, включително цяла Западна Тракия.

До края на Първата световна война – 1919 година – Западна Тракия е част от България, населена главно от българи, каквато е била в продължение на много столетия, включително 500 години като част от Османската империя. По силата на Ньойския договор Западна Тракия е отнета от България, но статутът й остава висящ поради бутафорния начин, по който става това заграбване на българска територия. Раздел III на Ньойския договор е озаглавен „Тракия“. Встъпителното изречение на чл. 48, ал. 1 гласи: „България се отказва в полза на Основните съюзнически и асоциирани сили от всички права върху териториите в Тракия, които са принадлежали на българската монархия...“

Така формулирана, разпоредбата е политически подвеждаща, тъй като България не е питана, за да е в състояние да изрази отказ и никога не се е отказвала от Тракия. Тя е правно несъстоятелна, тъй като отказ от територия е възможен единствено в полза на държава, която има територия, а не в полза на Основни съюзнически и асоциирани сили без обща територия. И последно, на фона на последвалите събития, разпоредбата е неизпълнима, тъй като Съединените щати, като една от Основните сили на конференцията (останалите са Британската империя, Франция, Италия и Япония) подписва, но не ратифицира Ньойския договор, напуска конференцията в Сан Ремо през 1920 г. и не участва в решенията по отнемане на Тракия от България и предоставянето й на Гърция.

Втората алинея на член 48 е още по-безсмислена, тъй като съгласно неяБългария се задължава да приеме споразумението на Основните съюзнически и асоциирани сили по отношение на тези територии, именно онази част от него, която касае националността на жителите“.

Жителите на Западна Тракия са поданици на българското царство и са българи! На какво основание временно управляващите Тракия ще решават въпросите за националността на българите и по какъв начин ще им променят националността, от българи на гърци или турци, дори и да предоставят териториите на Гърция? Не става въпрос за гражданство или поданство, а за националност - nationalitе!

Най-важни са следващите две алинеи на чл. 48, които главно ни интересуват в този коментар: „Основните съюзнически и асоциирани сили се задължават да гарантират икономическия излаз на България на Егейско море. Условията на тази гаранция ще бъдат определени допълнително.“

Тази разпоредба остава неизпълнена и до днес, а задължението да се осигури излаз на България на Егейско море продължават да имат „Основните съюзнически и асоциирани сили“, които управляват и днес света. Срок за изпълнение на задълженията по чл. 48 от поелите управлението на Тракия сили не е определен, което означава, че разпоредбата остава в сила до нейното изпълнение.

Към управляващите Европа днес се числи и основната сила от Централните сили, загубили войната – Германия. Към т.нар. Основни съюзнически сили, носещи отговорност за имплементацията на чл. 48 от Ньойския договор, бихме искали да изброим и онези, които към 1919 г. се считат за асоциирани и споделящи отговорността за осигуряване излаза на България на Егейско море, а те са: Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хеджаз (Саудитска Арабия), Полша, Португалия, Румъния, Сърбо-Хърватската-Словенска държава, Сиам и Чехословакия.

Както се вижда, 9 от 16-те страни-победителки са държави членки на Европейския съюз и биха могли дори самостоятелно да решат въпроса за българския излаз на Егейско море по силата на член 48 от Ньойския договор.

Бихме искали да е ясно, че Ньойският договор не вменява задължение на  Гърция да предостави излаз на България на Егейско море. Задължението е на Основните съюзнически сили САЩ, Англия, Франция, Италия и Япония, които узурпираха Западна Тракия, повериха управлението й на френския генерал Шарпи, който на 2 юни 1920 г. напуска областта и я предава в гръцка окупация. Задължение на Гърция, както през 1919, така и през 2016 г., е да изпълни решенията на Основните сили по гарантиране достъп и излаз на България на Егейско море.

За да се изключи рецидив на произвол, водещ до затваряне на българо-гръцката граница и възпрепятстване достъпа на България до Средиземно море в бъдеще, е необходимо незабавно “великите сили” да изпълнят задълженията си по предоставяне излаз на България на Егейско море. Това може да стори и Гърция незабавно и би било във взаимен интерес.

Това биха могли и са длъжни да сторят “великите сили” и ЕС

Издевателствата и униженията, на които бяха подложени български граждани и българската държавна администрация в лицето на българския министър-председател и министъра на транспорта Московски през януари-февруари 2016 г. от гръцката централна и местна администрация, със затваряне на българо-гръцката държавна граница, не биха били възможни, ако България не бе лишена от своя суверенитет над Западна Тракия. Не биха съществували условия за шантаж.

Гърция никога не е завоювала Западна Тракия, за да черпи основание за окупацията й от победа на бойното поле при военен конфликт с България. Както припомнихме по-горе, Западна Тракия бе отнета от България от “великите сили”, победители в Първата световна война, като израз на наказание за начина, по който България бе преследвала своите национални идеали и бе защитавала своите национални интереси. По геополитически причини Западна Тракия бе предоставена фактически на Гърция без международно признато правно основание. Става въпрос за липса на правно основание за предоставяне на Западна Тракия на Гърция, а не за очертаване на границата между двете държави. Време е наказанието да бъде отменено и Западна Тракия да бъде върната в патримониума на собственика й, България, от същите сили, които си присвоиха властта да я наказват.

Гърция има едно-единствено задължение – да се съобрази с решенията на “великите сили” за възстановяване на status quo ante, съществувало по време на Ньойския договор до конференцията в Сан Ремо през април 1920 г.

Поемайки отново управлението и контрола на Западна Тракия, същите “велики сили“ следва да изпълнят задълженията, които сами си вмениха с подписаните договори и споразумения по гарантиране икономически излаз на България до действащо пристанище на Егейско море и по гарантиране упражняването на пълен и неограничен контрол, суверенитет и върховенство върху този излаз. Това са същите “велики сили”, на които Гърция дължи стотици милиарди невърнати заеми. С част от тези вземания биха могли дори да откупят задълженията си по гарантиране на българския излаз.

Гарант за съблюдаване правата и интересите, както на България, така и на Гърция, в Западна Тракия може и трябва да бъде Европейският съюз. Както България, така и Гърция са държави членки на ЕС и имат интерес от един постоянен арбитър в лицето на международна институция за решаване на спорове, които биха могли да възникнат в процеса на прехода от международен произвол към възстановяване на реда и законността.

Безпрепятствен и суверенен достъп на България до пристанище на Егейско море можеше многократно досега да предостави и Турция. Ако нейните държавни ръководители мечтаят за териториално възстановяване на Османската империя и продължат да преследват целите си с въоръжена сила, рискуват да затрият собствената си държава в сегашните й граници. Това, което е възможно, е отчасти да се възстанови влиянието на Османската империя в района, но това би било невъзможно без равноправното участие и съдействие на суверенна, независима, свободна, силна, национално удовлетворена България в центъра на Балканите.

Турция би могла да допринесе за това и ако се колебае за начина, по който би могла да го стори, сме на разположение да предоставим безплатна правна консултация!

23 февруари 2016 г.