ИЗВОРЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ПАМЕТ

Проф. Елена ОГНЯНОВА
Печат

“Българите са народ с достойнство и имат благородна душа...”

Пътешественикът Павел Георгич (10 януари 1595 г.)

Песента е създадена по действителен случай. Годината 1830-а била много сушава - и капка дъжд не капнало след стопяването на снега. Посевите не могли да поникнат, цветът на дърветата не могъл да се развие, а земята била толкова суха и „нездрава”, че се разпуквала, щом се стъпи на нея. В пукнатините пропадали дори впрегнати в кола волове. Населението на Трънския санджак, който се управлявал от Али паша – син на Кара Феиз, за когото се разказвало, че бил от село Слаковци, Брезнишко, и като млад се потурчил, едвам оживявало от липса на вода и карало добитъка на водопой по „барите от Люлин и Витоша”. Вече в средата на месец август се привършвала и „сувоежбината, що имали от преднята година”, а стадата овце започнали да измират от жажда.

Али паша се разтревожил за собствената си прехрана, както и тая на аскера и конете си. По това време населението на село Студена, което минавало за най-работливо и земята била най-плодородна, не предало за годината нищо от задължителните данъци в натура – десятък за житото и другите хранителни продукти, нито сено, зоб и беглика за овцете. При благоприятни климатични условия то издължавало даждиетата най-напред. Затова пашата взел около 50 души аскер, яхнали конете и пристигнали в село Студена. Нападнали къщите и изкарали изсушените от глад и жажда селяни. Като разбрал, че няма да получи дължимите му даждиета, той заповядал да насечат изсъхналите край селото глогинкови и шипкови храсти и да ги наредят на гумното (хармана). Когато тая заповед била изпълнена, издал друга: да се разделят селяните на групи от по двайсетина души - заедно мъже и жени, заставили ги да се събуят боси, завързали ги един за друг с въже като коне, когато вършеят. Единият край на въжето завързали за стожера, който бил сред гумното, и неколцина аскери с камшици подкарали босите селяни да вършеят трънливите храсти.

Сред тия нещастници била и бремена млада жена, която паднала лошо и получила силен кръвоизлив. Започнали писъци от мъже и жени, които стояли отстрани да чакат притръпнали реда си да сменят вършеещите. Няколко жени се спуснали да помогнат на потъналата в кръв бремена жена. С размахани камшици и бой, аскерът ги отдалечавал, а един млад смелчага замахнал с ятагана си, разпорил жената и измъкнал детето от корема й. После набол окървавеното телце, издигнал го високо, да го покаже на примиращия от страх народ и го захвърлил върху търните...

Дали Али паша е изпитал страх от Аллах, който казват, че учел верващите в него, да бъдат животолюбиви, или от яд, че ще се върнат без никакви храни със себе си, заповядал аскерите да се съберат, яхнали конете и подкарали обратно към Брезник. Съпругът на убитата бремена жена и брат му, в мъката си от тази жестока смърт, написали с кръвта на детето писмо до цар Александър II. Веднага след погребението двамата, с кървавата жалба, и изпратени от цялото население, заминали за далечната „братска Русия”...

Върнали се след три години и разказвали на съселяните си как са пътували и какво са претеглили. Спирали по време на пътуването в някое селище, да поработят няколко дни за едната храна само, да отпочинат от ходенето, да си измолят нови цървули и храна и поемали отново пътя си...

След година и неколко месеца, пристигнали в царевия град на цар Александра. За техен късмет попаднали на група българе и слънцето изгреяло за тех след толкова дълго оденье и мъка. Нашенците ги земали, най-напред ги нахранили, намерили им дрехи да се облечат, та да приличат на човеци, и престояли там една неделя. През това време българите разучили как да бъдат приети от царо и барем двамина от тех да им станат преводачи. Но пак се оказало, че имат лош късмет, защото царо бил „на летовина у неккво далечно место, кое русите именували Ливадия”. И двамата братя студенчани рекли, така и така сме били толкова път до тука, да отидеме и у Ливадия. Заедно с тех тръгнали и двамина от българите, да им бъдат преводачи. През целия път, а той бил много дълъг, нещо около два-три дена пътували, навсекъде били подпомагани от добри хора и къде с коне, къде пеша, стигнали у царското летовище. Тоя ден цар Александър се разхождал сам „из летовището” и нашенците го спрели „на сред път”. По-възрастният българин, който ги придружавал, разказал откъде са, защо са дошли и прочел кървавата жалба. Царът се върнал заедно с тях в дома си и ги разпитал по-нашироко за катадневния живот на българете...

В царското летовище българите останали една неделя. Идвали при тех много важни хора, разговарали с тех, а неколцина генерали ги разпитвали най-подробно за всичко, което ставало у българската земя. В последния ден от престоя у летовището, цар Александър им казал: „Турция е още доста силна държава, рекъл, та требва много време и яко да се приготвиме с оръжие, с войска, с храна, с всичко, що е нужно за една тежка война. А и вие, българите, требва да ни помогнете, най-вече да ни показвате пътищата и сгодните за бой места. До сега четри пъти, рекъл, воюваме с Турция, четири пъти побеждаваме, подписваме мирни договори, па се набъркат големите държави, които ги е страх от нас, най-вече френците и маджарите, та застанат на страната на Турция и ние – сами срещу всички, приемаме условията.- връщаме се и заедно с нас хиляди и хиляди българе – страх ги да останат, оти турците че ги избият, защото мъжете са помагали на нашата войска... Ама тоя път, рекъл, нема да е така...”

„За тая истинска преживелица е създадена песента „Жалба пише, жална България”, разказваше големият народен певец дядо Христо Георгиев от Кралев дол, Пернишко, - а ние двете, с известната музиколожка-фолклорист Райна Кацарова, бързахме да запишем думите му.

Най-напред песента-опеване занареждала майката на убитата невеста и при секи помен извивала, скубела си косата, биела си главата и нареждала, не само от жал за щерка си и нероденото внуче, а защото немала и никакъв абер от зет си и брат му, които заминали за Русия. И народо запомнил песента-жалба до думите „пратили я у Русия да иде”.

До там на секи помен я пеяли и след три години, когато братята се върнали и разказали за срещата с цар Александър, песента се доискусурила, както я пеят досега и се запеяла по целия нашенски край. Даже разбрах, дека по радиото я пее една от нашенските села. Убава песен, да се пее насекъде, дори да я казват като стихотворение учениците, да знаят, какво е теглил народо упрегнат у турския ярем цели петстотин години. Тая човешка робия че ги научи да си обичат българската майка-земя и никога да не допуснат чужди люде да я газат и да унищожават българскио народ...”

Песента по Радио София изпълняваше сестра ми Здравка Огнянова-Момчилова. В моето село Радуй я пееше един добър певец - Тошко Симов, от когото сестра ми я научи.

Когато започнах да пътувам из селата на Граово, Шоплука и Знеполе (Трънско), имах случай да я чуя на няколко места с известни промени в текста в тая част, която пееше за времето след като жалбата е пратена „...у Русия да иде”. Но не зная по какви причини Радио София излъчваше тази песен в продължение на дълги години само срещу Трети март - Освобождението на България, обикновено във време, когато хората, заети с работата си, нямаха възможност да слушат радио. А последните десетина-петнадесет години, въобще не я излъчват. Толкова ли е кратка народната памет и особено на новоизлюпилите се политици „строители на реформи” и неуспешно създаващи българска история, която няма нищо общо с истинската история, която народът е писал с живота си през вековете!

 

ЖАЛБА ЗА БЪЛГАРИЯ

 

Отвъд реката Дунав

отчаян глас се чува...

България плаче,

кълне и нарежда

„Проклета и триклета,

да бъдеш ти, Европо,

защо ни пак остави

турчин с нож да ни гази?

Сега на чужда земя,

далечна, непозната,

без дом, без род отиваме

свободни да живееме.

А майката България,

в сърцето ще носиме,

за нея ще живееме,

жт жал за нея ще умрем!

Песента е създадена от съпругата на свещеник от село Хането, днешното село Гурково, Старозагорско, преселили се в Бесарабия след подписването на Одринския мир в началото на септември 1829 година. Това е четвъртата война между Русия и Турция, в която Русия побеждава, стига до Одрин, но се намесват така наречените велики сили, застават на страната на Турция и задължават победителката да напусне територията на „турската империя”, като дават право на българите, участвали на страната на Русия, да напуснат родните си места в срок от осемнадесет месеца. Тогава се изселват 4800 семейства, общо 27 000 души, а според академик Н. Державин те са били 32 000 души. Отиват в пустите степи и само за една година умират 1000 души. Това уплашило нещастните преселници и в периода 1830-1832 г. се връщат обратно в поробена България 900 семейства, около 5000 хиляди души. Турците ги задържат в Добруджа, дават им земя, дори за няколко години ги освобождават от данъци, защото тия работливи хора са им били нужни – да обработват плодородната добруджанска земя, за да ги хранят.

Песента е изпята през 1954 година от свещеник Павел (Паскал) Атанасов, в Етнографския музей. Аз дадох текста на народния певец Илия Луков, който създаде мелодия и с голям успех я изпълнява на концертите си из цялата страна, посрещана най-радушно от слушателите. Но изпълнявайки я по една от съвременните ни телевизии, съобщил кога и по какъв повод е създадена песента, а един слушател се обадил и казал, че песента обижда Европейския съюз, който се състои главно от „великите сили”...

По този повод искам да спомена, че след Берлинския договор, когато същите „велики сили” раздробяват току-що възкръсналата Санстефанска България на няколко части: васално на султана Княжество България, автономна турска област Източна Румелия, а Македония, Родопската област и Югоизточна Тракия - да продължат робския си живот. Тогава опечалени, но гласовити македонски певци запяват:

На връх Пирин планина (в друг вариант,който се пее в Македония е: Отвъд Стара планина)

 

Отчаян глас се чуе –

Македония плаче,

ридае и проклина

Европа цела всуе:

„Проклета и триклета,

да бъдеш ти, Европо,

блуднице вавилонска!

Я родом съм славиянка,

земя съ злато покрита,

та ми толков завиждаш!

Към вази, мили братя

българи свободни,

ръцете си простирам!

Избавете ме викам,

българе свободни

от проклетите турци

английци и немци,

французи и гърци,

искат да сме под турци...

 

Една книжка с изпокъсани страници (започва от стр. 89 и свършва с изпокъсана 229 страница, в която се намира горната песен), на стр. 95, ми беше предадена на 22 септември 2008 година в Тараклия – Молдова, от директора на културния дом „Олимпи Панов” Иван Боримечков, с молба, да открия кога, къде и кой е издал тази книжка, в която има освен различни народни песни, и няколко стихотворения от Христо Ботев, Любен Каравелов, Стефан Стамболов, Иван Вазов и др.

В продължение на три месеца работих в Народната библиотека „Свети Кирил и Методий” в София и прегледах всички издадени песнопойки и стихосбирки, като сравнявах страниците и текстовете.

Успях да открия, че „нова песнопойка” е издадена в 1882 година в Сливен от Петър Бояджиев, на който се губят дирите. Един възрастен 93-годишен бивш учител в Ямбол ми каза, че Бояджиев бил преселник в Молдова, върнал се след Освобождението в Сливен, установил се после в Пловдив и се изгубил. Нямал тук семейство, а дали е имал в Молдова, Русия или другаде, не знае.

Разказвам тоя случай и цитирам песента, защото народът не се заблуждава никога – големите, силните държави поставят малките народи на политическата шахматна дъска... А песните са създадени по действителни случаи и назовават събитията и действащите лица с истинските им имена.

По случай националния ни празник 3 март, Освобождението на България, предлагам на читателите и една, вече станала любима на народа песен. Записах я в далечната 1953 година в Банско от 86-годишната баба Магдалена Иринина. По-късно, в 1998 година, я записах отново от една мъжка певческа група – българо-мохамедани от село Горна Брезница, Гоце Делчево на събора надпяване „Пирин пее” на Предела.

 

Фатма турски не знае *

 

Отдоле идат сеймени

цело село минали

пред Фатма са се запреле

на порти чукат и рукат. (2)

Назад дазад сеймени,

Фатма турцки не знае!

Силом ми верата мениха,

Фатма ми име кладоха. (2)

Отвори Фатма портите,

бела ръчица протегни,

армаган да ти дадииме

що аго Асан ти прати!

Назад, назад сеймени

Фатма турцки не знае!

Силом ми верата мениха

Фатма ми име кладоха. (2)

За руса глава пет рубе,

шарена свила стамбулска,

шалваре да си нашиеш.

Фатма се виком извикна:

Назад, назад сеймени

Фатма турцки не знае!

Силом ми верата мениха

Фатма ми име кладоха. (2)

* Автентична народна песен, запазила спомена за потурчването на българите мюсулмани в Родопите.

Позната е в изпълнението на талантливия народен певец Илия Луков