РОЛЯТА НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА И ДУХОВЕНСТВО ПРЕЗ ЕПОХАТА НА ОСМАНО-ТУРСКОТО РОБСТВО

Свещеноиконом Илия ТЕНЕВ 2016 - Брой 14 (2016)
Печат

Теоретична конференция, посветена на 140-годишнината от Априлското въстание от 1876 г., се проведе на 30 март в Регионален исторически музей - Стара Загора. Нейни съорганизатори са Община Стара Загора, Община Копривщица, Втора Тунджанска механизирана бригада, Съюз на офицерите и сержантите от запаса и резерва, РИМ.

Участниците в конференцията бяха поздравени от председателя на старозагорския Общински съвет Емил Христов и от кмета на Копривщица Генчо Герданов. Сред присъстващите бяха и членовете на Централния политически съвет на ПП “Нова Зора” Николай Атанасов и Атанас Стойчев.

За читателите на в. “Нова Зора” публикуваме изнесения на конференцията доклад на отец Илия Тенев, свещеноиконом при старозагорския катедрален храм “Свети Димитър”.

 

Почитаеми дами и господа,

Ние знаем, че в пределите на българските земи по време на петвековното османо-турско робство спрямо беззащитното българско население е имало геноцид: милиони българи насилствено са били потурчвани или избивани заради вярата им. Български девойки и млади жени са били отвличани, за да бъдат продавани в робство, или да попълват харемите на османския елит. Тези и други факти са документирани в томовете на проф. Петър Петров „Асимилаторската политика на турските завоеватели“ и „По следите на насилието“. А според сведения на проф. Радко Поптодоров, изнесени в годишника на Духовната академия от 1972 г., само от началото на XVI в. българското население е дало (разбира се, насилствено) на турската армия, цитирам: „до 325 000 млади юноши потурчени. Само от мъжки пол били толкова, а от женски – кой знае колко?“ И след въвеждането на жестокия и безчовечен „кръвен данък“ само от българските семейства, на всеки три, четири години, насилствено са били отнемани по 50–60 000 здрави български момченца, за да се влеят в султанския еничарски корпус. Много православни храмове са били унищожавани, а повечето от тях превръщани в джамии. Хиляди, десетки хиляди свещеници са били избивани. Именно православното духовенство първо е поело удара от османския гнет и мюсюлманска нетърпимост.

Да си припомним за безстрашното и достолепно поведение на св. Патриарх Евтимий Търновски: на 17 юли 1393 г. пада Търновград: Баязидовият син Сюлейман Челеби подлага града на тотално ограбване, а населението на насилие и избиване. Но още от Старопрестолния град започва официалната съпротива на православното духовенство към нечовешкото отношение на турчина-поробител към подтиснатото население. Сам свети патриарх Евтимий протестирал срещу издевателствата на турците. Григорий Цамблак – авторът на „Похвално слово за Патриарх Евтимий Търновски“, пише, че думите, благото слово на светия старец „укроти неговия порив, дишащ убийство, и страшния вид на варварина превърна в благоприлично държание, както някога пророк Данаил укроти лъвовете в ямата, а момците – пламъка на пещта. Защото и варварската ярост обикновено се срамува от добродетелта на такива мъже.“

В тия трудни за съществувание години светата православна вяра е била опора в етническото оцеляване на българина. Ликвидирана била Търновската патриаршия, епархиите й предадени на Вселенската патриаршия в Константинопол. Упование и надежди в оцеляването си българското население е дирело и от Света Гора, от духовенството на тамошните манастири, където се е съхранявала спасителната православна вяра. На фона на хоризонта на събитията се явява достойният мъж Пимен – монах от Зографския манастир, който в зората на XVII век, по Божий промисъл се завръща в своето поробено отечества. Вижда разрухата – стопанска и духовна, среща се с отчаянието на българина, но вижда и намира неугасващата искрица на вярата. По негова инициатива, разбира се и не без позволението на официалната турска власт, той възстановява в благолепен вид повече от сто православни храма и над десет манастира. Един подвиг, който няма равен на себе си по онова време, един подвиг, бих го нарекъл духовно-патриотичен, който вдъхва увереност и повече надежди у българина за по-добро бъдеще в политически и духовен аспект. Този подвиг би могъл да се нарече зората на дълбокото възраждане на България.

Много са българските светци и светици като св. преп. отец Пимен, които със своите подвизи, повечето мъченически, са отстоявали вярата, рода български и любовта към родината. Бихме могли да изброим св. Мчк. Трендафил Старозагорски, св. Преп. Мчк. Онуфрий Габровски, св. Влк.мчнц. Злата Мъгленска, св. Мчк Йоан Българин, св. Преп. Мчк. Лука Одрински, св. Мчк. Лазар Български, св. Мчк. Райко Шуменски, св. мчк. Йоан Търновски, св. Преп.мчк. Игнатий Старозагорски, св. Мчк Константин Софийски, св. Дамаскин Габровски, св. Никодим Албански, св. Христо Албански, св. Ангел Битолски, св. Анастасий Струмишки, св. Прокопий Варненски, Св. мчк Димитрий Сливенски и безброй много други знайни и незнайни мъченици за вярата и българищината, понесли мъжествено и с достойнство нехуманния мисионерски фанатизъм на турците. От житието на мъченица Рада Пловдивска, публикувано в „Църковен вестник“ брой 10 от 1988 г., научаваме, че когато край българина минавал турчин, дори и циганин, българинът задължително ставал и се покланял. В противен случай заплащал с живота си. С една дума, мюсюлманското право не давало никакви права на българина – нито политически, нито духовни, нито човешки. Може да се обобщи, че през петвековното турско робство целият български народ бил мъченик за вярата, така и за рода български, и за родината. Е, питам се аз, а навярно и вие се питате, уважаеми господа, как е възможно и защо се правят нелепи опити в днешно време да се допускат с мълчаливо съгласие, че през времето на оная епоха на робство между българи и турци е имало, и то едва ли не на високо ниво, „присъствие“ и „съжителство.“ За мене, недостойният, отговорът е един: това е пореден опит за нова съвършена гавра спрямо паметта на милионите загинали българи и насилствено потурчени. Гавра, която няма никакво обяснение.

Появилата се на св. преп. наш отец Паисий Хилендарски „История славянобългарска“ през 1762 г. дава полъха на нов тласък на нашето народноосвободително движение. Не трябва да се забравят и стотиците въстания, откриващи съпротивата на българския народ. Само православната вяра е успяла да съхрани в църквите и манастирите безценното съкровище на нашето историческо минало, опазила и народната памет.

Идват дните на все повече въстания. Априлското въстание от 1876 г. е върхът на непримиримата съпротива. В действителност Априлското въстание е лична рана за всеки българин. През тия събития православните духовници не са били странични наблюдатели. Първият български екзарх , глава на Православната ни църква от 23.02.1872 г., Антим I, смело и безстрашно защищавал интересите на българския народ и на църквата. След жестокото потушаване на въстанието той уведомил дипломатическите представители на Великите сили в Цариград за зверствата, които турците са извършили в Батак, Копривщица, Панагюрище, Клисура и на други места, по сведения, събрани от свещеник Тилев, който ги предавал на екзарха чрез Методий Кусев, по-късно Старозагорски митрополит.

Отзвукът от Априлското въстание, също и Старозагорското клане от юли 1877 г., и други съпротиви не могат да бъдат задушени и техните неудържими буйни пламъци разпалваха огъня на свободата на България.

Почитаеми, дами и господа, длъжни сме в името на героичното ни минало, в името на бъдещето на нашите поколения да опазим българщината. Думите на българския писател Николай Хайтов „рискът да изчезнем е много сериозен“, стоят като въпросителна пред съвестта на всекиго един от нас. Последно време много често се питам в своя вътрешен глас докъде ще стигнем? Нима ще допуснем децата на нашите деца един ден да се питат какво е това българска реч омайна, сладка, кой е Левски и какво са говорили неговите сини очи на всеки българин?! Кой е дядо Йоцо и коя България е поздравявал?! Кои са балканджи Йово и хубава Яна?! Нима ще допуснем, децата на нашите деца да питат коя е пламенната поезия на Ботев, къде е Караджата и неговата вярна дружина; нима, приятели, ще допуснем нашите поколения един ден да се питат кой е стар Димо и каква е неговата люта ракия, която помни и не забравя, какво е руйно червено вино, какво е това хоро в ледените води на Тунджа по Богоявление, нима ще стигнем до абсурда децата на нашите деца да се питат какво е това кръстен знак? Питам се и защото в Светото евангелие е казано: „Говоря го на всички: бъдете будни!“ (Марк. 13:37). Амин!

 

Март, 2016 г.

Стара Загора