ПОЧИТ КЪМ ДЕРТЛИЕВ

Мирослав ПОПОВ 2016 - Брой 16 (2016)
Печат

• Не ни обичаше. Обичаше социализма

Този текст на Мирослав Попов бе отпечатан на 16 ноември 2000 г. във в. “Дума” и поради неговия непреходен характер бе включен в сборника с речи, интервюта и спомени за Петър Дертлиев. Връщаме се към това слово в дните на 100-годишнината от рождението на политика, хуманиста, патриота и радетеля на социалната кауза, съдбата  на когото в мъглата, в пиянството и вероломството на онези първи дни на демокрацията изразяваше по особен начин съдбовната безпътица, на която бе обречено Отечеството. Той обичаше България и социализма като идея, докато партията му теглеше надясно, както бе модерно тогава, а другарите му, с които се беше събрал, искаха властта “ако ще и границата на Вакарел да мине”. Той самият се виждаше като самотен капитан, който съзира и бурята на хоризонта, и дочува тътена на бунта в душите на екипажа. Петър Дертлиев остана верен на дълга си да бъде войник на справедливостта, който, без да е Ахил, е обречен да загине от бавната отрова на подлата тъничка стрела на завистта. Не стана президент, а бе политик с характер. Не забравяше, но и не отмъщаваше. Поне на нас, в “Нова Зора”, които тогава едва ли разбирахме, че бяхме несправедливи към него и каузата на неговия живот. Просто с лекота скубехме социалдемократически бради, защото, каквито бяха разбиранията ни, бе отминало времето на тези мухлясали идеи, пък и файтони за такива партии нямаше достатъчно.

Днес разбираме колко близко сме били един до друг, но бай Петър си замина, а ние останахме с вината си, задето се задявахме с неговия “Свободен народ” и със записките по ръкавелите на тези, които всъщност не го защитиха. И ако има поне малък повод да не се чувстваме чак дотолкова виновни, макар и гузни, то е заради тях.

Светла му памет на Петър Дертлиев. И късен поклон за стоицизма, за вярата и за мъдростта, която тогава не е била спирка и гара за нашия влак.

Минчо МИНЧЕВ

Беше хуманист. Дивашкият български преход за д-р Петър Дертлиев бе престъпление. Беше левичар. По ляв от мнозина, определящи се като “автентични леви”. Ако бе станал член на БСП, в партията щеше да стои, някъде “в ляво от центъра”.

Беше социалист. Не ни обичаше. Обичаше социализма на бъдещето, такъв, какъвто си го представяше. По-топло отношение изпитваше към редовите членове на БСП - идеалисти като него самия, отколкото към определени представители на “партийния елит”. Тук критичният читател казва нещо от типа “социалист, ама на думи”. И вероятно е прав, стига да е готов да провери социалистическата причастност и на някои действащи социалистически политици.

Не ни обичаше не само заради “старите неща” - заради затвора, лагера, прекъснатата академична кариера, но и за „новите”. Три неща не можеше да прости д-р Петър Дертлиев на БСП през следдесетоноемврийския период.

Първото: “вие носите отговорност за погрешния модел на икономическите реформи.” Д-р Дертлиев схващаше социалистическите управляващи среди като лично отговорни за модела на преобразуванията, довел до драстично социално разслоение.

Второто:аз бях вашият кандидат, защо предпочетохте друг?” Другият е Желю Желев, а случката е от юли 1990 г., когато във ВНС се избираше президент на мястото на принудения да подаде оставка Петър Младенов.

И трето - никак не обичаше двама социалисти, които се бяха пошегували с него в печата... Прав ли е бил и за трите случая, е съвсем отделен въпрос.

Сърцето му биеше от ляво. Партията му повече гледаше на дясно. Още един парадокс на прехода...

Беше реалист. Знаеше, че историческите процеси не могат да се форсират. В идейно-политически план изпитваше влияние и от д-р Атанас Москов, когото уважаваше и с когото, някак негласно, се съревноваваше. В политически план обаче, по закваска, бе повече “кръстьопастуховист”.

Беше стопроцентов политик. Но не се стремеше към властта с онази брутална настойчивост, с която се стремят посредствените властолюбци. Моралното качество посредствена провинциална пробивност, силно развито сред софиянци, му бе дълбоко чуждо. Никой в България не е отбягвал толкова последователно власт, която буквално е била тикана в ръцете му. Нека припомним - през януари 1990 г. ръководството на БКП, в неофициални консултации, му предлага да оглави правителство със заместник Андрей Луканов. Отказва. Ноември 1992 г. - с едно изненадващо смело и удачно решение ръководството на БСП предлага за кандидат за министър-председател социалдемократът Захари Карамфилов. БСДП е извънпарламентарна партия, а бившите “СДС - център” и “СДС - либерали”, са в разпад. Петър Дертлиев подкрепи кандидатурата на члена на своето ръководство, но постави фактически неизпълнимото условие за обща подкрепа от двете основни политически сили. И кандидатурата се провали. Има и други случаи. Често се спекулира с паралелното представяне на БСП и БСДП-ДАР в изборите от декември 1994 г. Всъщност и Дертлиев, и Виденов се надяваха ДАР да стане ядрото на една центристка коалиция и освен това Дертлиев някак да удържа динамичния Томов. На една среща в Сатовча около частичните кметски избори двамата бяха стигнали до общия извод, че е добре за страната “да плуват” отдалечени, за да се гарантира в следващия парламент “бараж” срещу контранастъпление на десницата. Точно това сега прави СДС, вече от дясно на ляво, с няколко уж нови формации.

Петър Дертлиев, заедно с Александър Каракачанов, е човекът срещу когото е имало най-много опити за вътрешнопартийни преврати. Примерно на всеки 18 месеца по един. Осем години поред. Справяше се...

През март 1997 г., на преговорите за включване на БСДП в ОДС, Костов арогантно го неутрализира - “две депутатски места, и без Доктора”. И парламентът се обогати със социалдемократическите величини като Шишков и Нихризов. Партията му не въстана в негова защита. Длъжна беше. Доктора - депутат в ОДС? Това би било опасно за властта на Костов.

От 1993 г. Доктора оставаше все по-сам в своята си партия, на която бе отдал всичко. Стратегическите му партньори бяха в междините на левите партии. Влияеха му нееднозначно. Често го наобикаляха и други, нещо като социалисти, търсещи други, по нови „гнезда”. Учтиво, добронамерено партнираше с “депутатите в преход”. Може би малко ги презираше - наум. Намираше начин да покаже моралната си дистанцираност, без да ги отблъсне и като чуе онова, което го интересува. Не отхвърляше постоянно “обработващите го” политици от лявото пространство - и от БСП, и от другите партии - “Докторе, хайде да правим коалиция!”; Д-р Дертлиев, поведете ни, догодина (или още наесен - според случая, сте президент; министър – председател; шеф на парламента и т. н.)”. Разбираше, че искат да употребяват авторитета му - “Докторе, на всяка цена трябва да дойдете...”

Мисля, не долавяха добронамерената му снизходителност. Не е вярно, че не се е интересувал от обществени позиции - но той искаше да бъде голям опозиционен политик, а не портрет, залепен върху административния механизъм.

Последните години имаше една скромна мечта, като вероятно най-възрастен народен представител, в следващото, 39-ото народно събрание, да го открие през пролетта на 2001 г. Не искаше сладостите на изпълнителната власт, искаше да наложи политическото си разбиране за бъдещето на страната. Бе проевропеец, но и български патриот, един от малкото истински в нашия обществен живот. Бе мъничко исторически романтик и Македония му бе в сърцето.

По-близки отношения установих с Доктора през пролетта на 1992 г. - тогава издавах вестник „Европа” - малък, ляв вестник. На власт бе Филип Димитров, а БСП бе в тежка опозиция.

В следващите години наблюдавах една сложна, богата и според мен позитивна еволюция в политическите му позиции и разчети. Нямаше илюзии за СДС, но това, което се случваше, го скандализира. Всъщност още тогава, примерно през есента, известна с пресконференцията “Боянски ливади”, разбрах, че Дертлиев никога няма да си позволи, да влезе в пряка предизборна коалиция с БСП, нито в оня момент, нито когато да било по-късно, но това изобщо не бива да ни смущава. Напротив, за Доктора бе особено важно БСП да не дублира политическия му профил. Остро реагираше срещу нас не когато “не се социалдемократизирахме”, а когато настъпвахме в политически пространства, които схващаше като „запазена територия” на БСДП. Виждахме се не много често, примерно веднъж на месец, през активния политически сезон - това са няколко десетки срещи, за всички тези години. Работил съм на най-различни равнища в БСП, но диалога с Дертлиев съм поддържал неизменно, което бе официално известно. Сценарият на разговорите неизменно се въртеше около три въпроса - какво става, какво очакваме, какво мислят да предприемат двете партии. И доколкото още от самото начало му стана ясно, че нямам никакви намерения да си сменям партията, нито да го сгодявам с БСП, стигнахме до голяма откровеност. Отношенията ни бяха възможно най-принципни. Не се стремях нито да доловя дребни чуждопартийни тайни, нито пък да търся някакви лични дивиденти. Целта бе да се постига по-добро взаимно разбиране между двете най-силни в онзи момент леви партии. Е, от време на време Доктора изтърваваше - “тук вчера идваха едни ваши...”, но тези неща бяха публично известни. Разбира се, хората, с които  Дертлиев през последните три години имаше десетина пъти по-интензивни контакти, са имена от новините и не в това е въпросът. Често помагахме на Доктора, въпреки че отцепилото се от БСДП Движение за социален хуманизъм идейно ни бе много по-близко. Въпросът е каква беше действителната политическа философия на д-р Дертлиев, особено след срещата в Лесидрен.

През есента на 1997 г. европейски социалдемократи, директно и дискретно, изразиха несъгласието си с д-р Дертлиев по водената от него политика на включване в ОДС - “ние ви подкрепяме, а вие (БСДП) сте при противника (при СДС, т.е. при “християндемокрацията”)”, позиция, тогава позачудила някои представители на нашия “БСП-елит” (какви “хардлайнери” са тези от Европа, как не я разбират политиката, можеш ли сериозно да наречеш “опонента” “противник”...) Това бе най-полезното нещо, което европейските социалисти са направили за българската левица. Още преди варненския конгрес на БСДП, в края на 1998 г., Доктора бе посъветван от Европа да се оттегли от лидерския си пост. Освен че беше грубо, беше и наивно. Не го познаваха. Доктора остана почетен председател, а сега става ясно, че си е напуснал този свят и като законен действащ председател на БСДП. Та това бе неговата партия...

В беседите с Доктора застъпвах една популярна, и мисля, принципна позиция: БСДП и БСП са два исторически обособили се клона на българското социалистическо движение, с общ корен; предстои им дълъг, съвместен път, предстоящите задачи предполагат все по-добро взаимодействие и сътрудничество между тях, обща идейна и практическа работа, общи участия в изборите. В една по-далечна перспектива и обединяване, но дотам е още далеч. Форсирането на процесите е точно толкова вредно, колкото и изоставането. И освен това БСДП е партията, на която приляга да се опита да съединява партиите от социлдемократическото пространство. Мисля, че след 1997 г. практическото политическо поведение на Доктора бе най-близо до тази концепция.

Под големия дъб фиданки не растат. Най-много прорасляци. След всеки силен лидер настъпва период на политическа пауза на партийния връх. Времето показва кой от последователите му е готов да посочи новите пътища.