АКО НЯМАТЕ КАКВО ДА КАЖЕТЕ...

Проф. Милан МИЛАНОВ
Печат

Гледах и слушах по телевизията прощалната церемония на президента Росен Плевнелиев. Гледах го навярно ведно със стотици хиляди зрители, а може би и милиони. Между тях несъмнено е имало и обичащи и необичащи го, и просто любопитни и обяснимо безразлични хора. Президентът излагаше своя личен принос за постигнатото в неговия петгодишен мандат...

В живота си няколко пъти работих в междуправителствени организации. При това в някои от най-значителните като ООН и ЮНЕСКО. При това участвах в дейността им както като представител на България, но и като член на техни независими изборни и контролни органи. Това ми създаде навика да подхождам професионално и безстрастно към всеки проблем и отчет, да отсявам зърното от плявата, да откривам подтекста зад изреченото, смисъла – зад елейните понякога слова. Винаги съм внимавал за присъствието на първо лице единствено число, изтъкването на аз-а обикновено издаваше характерните

самовлюбеност и самооблъщение

на говорещия. В случая, за съжаление, аз друго не чух.

Невъзможността да се оцени по същество един отчет, който по-скоро прилича на инвентарен списък, отколкото на политическа равносметка със задълбочено третиране и на положителните, и на отрицателните събития и явления през отчетния период, е причина настоящите редове да са най-вече реплика и отклик на опуса на Плевнелиев. Системен и задълбочен анализ тук е неуместен. Една такава инвентаризация може да бъде оценена като пълна или непълна, като нужна или ненужна, като отбранителна или нападателна... В случая тя не беше нито едното, нито другото, нито третото. Особено ако се извади от нея апологията на личния принос, на личните заслуги, на личния “блясък” на г-н Плевнелиев. Тогава със сигурност нищо, или почти нищо няма да остане. Какво от това, че е бабувал на не знам колко си редовни и служебни правителства – та това негово задължение е вменено от конституцията! Какво от това, че е провел еди-колко си заседания на Консултативния съвет за национална сигурност – това е друго непосредствено конституционно изискване в дейността на президента! Какво от това, че е предприел еди-колко си посещения у нас и в чужбина – че къде другаде трябва да осъществява вътрешната и външната функция на своя пост! Какво от това, че за периода на мандата си се е изказал 16 пъти в ООН – това е негово право, но и негово задължение, като по-важно е какво смислено е казал! Какво от това, че като “баща” на нацията и върховен главнокомандващ свиква заседания и форуми, прилага отлагателно вето на приети от Народното събрание закони, подписва и внася програмни документи, прави обръщения и изказвания, дава интервюта за медиите и т.н. Да, но това са все задължения на държавния глава, които едва ли заслужават някакъв изключителен анализ, освен ако не са от съдбоносно значение за нацията. А те, както показа инвентаризацията, съвсем не са от животоспасяващ характер! И за какво беше нужно да се ангажира вниманието на обществото с Плевнелиевата инвентаризация, ако не за да погъделичка с нея егото си, да натрие носа на зложелатели и съперници, да докаже какъв работохолик е бил на своя пост, или пък колко е незаменим. А как да се обясни смехотворната му заслуга, с която не пропусна да се похвали като твърде съществена, а именно, че никога и никъде не е закъснявал за уговорени срещи у нас и в чужбина, тъй като това, според него, било твърде важно. Да, сигурно е така, особено ако се приеме, че съдържанието на срещите му е нищожно. По-добре да не бе изричал тази глупост. Но да беше само тя?!..

Клишетата и стереотипите сигурно са силната страна на г-н Плевнелиев. Но ако имат своето място в съответно структурираната литературна или публицистична реч, то те в никакъв случай не могат да бъдат използвани като разковниче за обясняване на съответна ситуация, а още по-малко за оправдаване на позиции или демарши в изпълнение на високо отговорните функции на един държавен глава. Съдете сами. Отчетът на президента Плевнелиев изобилства с думи и словосъчетания от рода на

Горд съм...; Бях горд патриот...; Бях точният човек на точното място...; България стои добре...;

Ще бъда патрон, лидер, ментор, съветник, партньор, преподавател; Ще работя навсякъде – в САЩ, Брюксел, Англия, Австрия (изброяват се още много държави);

• Избран съм за човек на годината в друга държава, но и човек на Балканите за 2015 г.;

• Нашата сигурност е гарантирана само в НАТО и от НАТО и от ЕС;

• Единствено важно е да се назовават проблемите и аз ги назовавам на няколко езика;

• Обичам Русия, но не и нейния президент; отидох в Сочи не заради Русия, а заради олимпийското движение;

• Ще отида и на барикадите, ако бъде поставено под съмнение евроатлантическото бъдеще на България”.

Ето как неочаквано се ражда и българският Матросов, и българската Раймонда Диен, макар че той едва ли знае кои са те?! Техният пример е вдъхновил Плевнелиев да отиде на барикадите и ако е нужно, да се принесе в жертва на евроатлантическите ценности.

От пусто в празно

Високото напрежение, при което се работеше в ООН, респ. в Съвета за сигурност (СС), както и по-късно в ЮНЕСКО, имаше за резултат осъзнаването и прилагането на различни методи и похвати, които по-късно служеха като модел за поведение, вкл. и до наши дни. От тези години (1966-1967), когато страната ни беше за първи път непостоянен член на СС, трайно се откроиха два подхода – единият, на постоянно и динамично, вкл. и активно вербално присъствие в дискусии, съпроводени, естествено, и с взаимни обвинения, изобличения, нападки, обяснения и опровержения. Майстори в тази говорилня, в тази словесна вакханалия, маскирана като красноречие, обикновено бяха представителите на великите сили, които можеха да си позволят обидите им да изглеждат като откровения, а ругатните – като изповед. Принос към всеобщата парлама даваха и представителите на редица малки държави, напр. Израел и някои арабски страни, плътно и всеотдайно прегърнали каузата на неукротимия израелско-арабски конфликт с неговите неизчерпаеми претенции за историческа истина и емоционални излияния за уникален (според всяка от спорещите страни) принос към общочовешката цивилизация.

Другият подход се състоеше в подбиране на подходящия момент за изнасяне на съкрушителни факти, около които се задвижва основната, при това немногословна, дискусия. Ако, разбира се, изнесеният факт не тежи достатъчно убедително, то цялото изобличително построение увисва и не постига очаквания ефект. В този смисъл си спомням необоримия коментар на един мъдър представител на черна Африка, който по време на заседание на Изпълнителния съвет на ЮНЕСКО отхвърли  аргументите на противната страна по време на важна дискусия с наглед кротката, но убийствена африканска мъдрост, изразяваща се в думите: “Уважаеми колега, ако нямате какво да кажете, моля Ви, не го казвайте тук!” И завърши с типичното за африканските оратори: ”I said!” (Аз казах!). Това беше цялото му слово по тази точка от дневния ред, но така той постави свързващата черта между празнословието и пустословието. След него вече никой от преди това записалите се с напомпано самочувствие оратори нямаше желание да вземе думата.

Ето за всичко това си спомних, слушайки необузданите самохвалебствени тиради на един доморасъл, болезнено амбициозен, но несъстоял се държавник.

Обичам Русия, но не обичам Путин

„Обичам Русия, но не обичам и не понасям нейния президент”. Трябва да си не само некадърен държавник, но и прекалено дребен човек, за да не съзнаваш какво говориш. Като слушах Плевнелиев, от неудобство дори ми се прииска да намеря някакво основание за думите му. После се чух да казвам „Прости му, господи, той не знае какво говори”. Дали ме чу Господ, не зная, но знам, че онзи, който си позволи да каже, че Путин не представлява Русия и че не е обичан от руския народ, че е опасен за мира и че Русия със и при Путин представлява заплаха за мира в Европа и в света, значи няма ясна връзка с действителността. Защото всеки може да запита същия този Плевнелиев той чий президент е и сигурен ли е, че българският народ в своето подавляващо мнозинство го обича и кой му дава право да говори от негово име за президента на една велика държава? Конституцията разрешава ли му такива волности? Или той си ги позволява сам? И това не излиза ли извън определените от нея норми, отделно и от нормите на здравия разум?

И тъй като за Плевнелиев може да се каже, че е неуравновесен и екстремист, но не и глупак (макар че и в това отношение има съмнения), човек се пита за какво той прави всичко това? За какво слага кръст на една хилядолетна традиция, на една общославянска близост, на една освободителна за България руска мисия? С основание се поставя въпросът откъде извира у този човечец необузданата и неукротима русофобия? Изводът е един: той прави това неслучайно, прави го съвсем съзнателно. За какво? За пари?! За слава?! Вероятно опосредствана чрез привидни благочестиви хуманни или хуманоидни подбуди и емоции. Древните са казвали кой има полза от това, кои сили, скрити зад мастити американски или западноевропейски фондации и с какви средства могат да заставят президента на една традиционно доброжелателна към Русия и признателна за нейната роля в живота на българите страна, да зачертава грубо едно цяло историческо наследство и да утежнява текущия ден на България и народа й в тези сложни и опасни времена?!

На фона на необузданото нарцистично самохвалство на Плевнелиев за участието в този т. нар. отчет на вицепрезидента Маргарита Попова почти не остана време.

 

Но макар и съзнателно пренебрегвано от него, то не беше незабелязано. Нейното изложение впечатли не само с отсъствието на високопарна фразеология, но преди всичко с умерените, дълбоки и смислени послания, които тя отправи не толкова към оредялата аудитория в президентството, колкото към обществото и народа на България. Жалко, че по време на целия мандат тя съзнателно бе държана в сянка.

Любопитен акцент в инвентаризацията на свършеното от Плевнелиев бе опитът му под благовидната форма на безпристрастен и добронамерен предшественик да съветва и поучава новоизбрания президент Румен Радев. Закъсняло и неискрено благородство! Нека засега да отминем тази любопитна подробност от цеременията по предаването и приемането на властта. В случая със заиграването на Плевнелиев е в сила библейската мъдрост – по делата им ще ги познаете. Така че да оставим г-н експрезидента сам да разкрие картите си.

Цитирайки често историята като свидетел, оправдание или визия, той не осъзнава, че мястото му в нейните анали не е на творец, патрон, лидер или ментор, както сам се окачествява, а по-скоро на пътен знак, с който само временно се бележат загърбените километри.

Историята не прощава никому. Нито на самовъзвеличилите се, нито на обладаните от болнави самомнения. Тя поставя всекиго на мястото. Най-доброто, което Плевнелиев направи през своя мандат, е че не са кандидатира отново...