БЪЛГАРСКОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ В НАШЕТО СЪВРЕМИЕ

Акад. Васил ГЮЗЕЛЕВ
Печат

Първият и точен за времето си опит за изтъкване на най-големите постижения на българите през Средновековието принадлежи на перото на родоначалника на модерната ни историопис Паисий Хилендарски (1762): „И от всего славенскаго народа най-славни били болгари: прво се они царове нарекли, прво они патриарха имели, прво се они крстили, най-боле земла они освоили. Така от свего народа славенскаго най-силни и чесни били, и први свети славенски от болгарски род и язик просиали, како за то по реду све в сию историю написах.”(1)

 

За мнозина българското Средновековие е една отдавна отминала и влязла в историята епоха, която не само е отживяла времето си, но и е престанала да оказва каквото и да е въздействие върху съвремието. За едни то е мъртво, застинало и по-скоро наподобява музейна експозиция. За други то се представя като някакви призрачни „видения на древна България”. Трети го възприемат и осмислят като „материализиран спомен от миналото чрез руините на старите български столици Плиска, Велики Преслав, Охрид и Търново, чрез останките от средновековните ни градове и крепости, манастири и църкви, оцелели паметници на изкуството, старобългарски ръкописи и документи, съхранявани в множество наши и чужди ръкописни сбирки и архиви”. С други думи, като една старина, достигнала до нас чрез остатъците си в оскъден и осакатен вид, която може да бъде обект на изследване, наблюдение, а понякога и на патриотично умиление и възхищение. Чрез уроците по родна история от ученическите ни години всеки от нас си представя средновековното ни минало като странно шествие на светско и духовно войнство (ханове и царе, боили и боляри, патриарси и книжовници, светци и мъченици, ересиарси и народни водители), като време на непрекъснати войни (най-вече с „хитрите и коварни византийци”) и териториални разширения „от море до море” и като един рано достигнат „златен век на българската книжнина”. Школното образование и прочетените учебници са врязали в паметта ни имената на няколко личности и датите на отделни събития, които имат чудната способност да не се изтриват от нея до края на живота ни, защото са част от нашата национална митология, от веруюто ни българско.

Малцина са се замисляли върху големия въпрос – какво е действителното, истинското и трайното наследство, което българското Средновековие ни е оставило. Едва ли само привържениците на разумния консерватизъм отстояват възгледа за ролята на историческото наследство като детерминиращ фактор в развитието: „Народите имат свое наследство, което трябва да съхранят, историческо богатство, което да защитят. Онзи, който отхвърля наследството на миналото, не разбира нищо от същността и строежа на обществото. Напластяването, предаването, наследяването са основополагащи за живота на една историческа общност. Те спояват хората с техните предци и наследниците им, заздравяват обществените връзки...” (2)

В търсенето на духовни опори и упования през Възраждането и при възстановяването на българската държавност в края на 19 в. в резултат на Руско-турската освободителна война (1877-1878) средновековната ни история се оказва онзи фундамент, върху който е възстановено и провъзгласено историческото и национално самосъзнание на българите и върху който възрожденското и следосвобожденското българско училище изгражда националното възпитание.

Още през 17 в. чрез своята „История славянобългарска” Паисий Хилендарски припомня на своите съвременници и потомци подвизите, славата и величието на царете, патриарсите, героите, мъчениците и светците на древна България, призовава техните сенки, за да предадат те част от своята сила за пробуждането на националната свяст и енергия на оставения на собствените си сили български народ. Гневният повик на Паисий е отправен към един изоставен на своята тежка историческа съдба народ, забравен от света, ала и сам забравил своето историческо минало и изоставил историческото си наследство. Този повик на първия български модерен историк на нашето Средновековие е импулсиран именно от болезнено родолюбивото му вникване в тази отдалечена епоха: „О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четиш на свои язик и не думаш? Или не са имали болгари царство и господство? За толико лета царствували и били славни и чуени по сва земла и много пути от силни римляне и от мудри грци дан възимали и давали им царове и кралеве свои царски дъщери в супружество да би имели мир и любов с цари болгарские.” (3)

Малцина са онези, които днес си поставят такива питания: Присъства ли Средновековието в нашето съвремие? Какво именно е останало и е трайно съхранено от някогашното ни средновековно битие? Дължим ли нещо на тази продължителна епоха от нашата история? Каква е връзката ни с нея – реална или опосредствана, фактическа или мисловна, измислена или действителна, временна или дълготрайна: изобщо съществува ли? Поменикът от риторично зададените въпроси може да бъде продължен, но това не е начин за търсене на техен отговор.

Средновековието е епохата на раждането и детството на българския народ и българската държавност

на тяхното първоначално приобщаване към Европа, към нейния дух и тенденции в развитието; то е генетичната връзка с континента и обитаващите го общности. Негово първо и най-важно наследство са имената „България” и „българи”, държавата, географското пространство и народът, съхранили се през вековете. От това развитие, заключено в хронологичните рамки на 4-15 в., в наследство са останали неподозирано много неща, които в хода на времето са претърпели еволюция, някои са били усъвършенствани, други са се деформирали, а трети са се превърнали в неделима част от националния ни патримониум, за който невинаги проявяваме грижа като негови законни собственици. Ала винаги изплъзващата се и не всякога благоприятна връзка с отдалечената от нас епоха сякаш са бързо възпламеняващият се и също тъй бързо гаснещ дух, скорозрейността в ускорителното ни движение по коловозите на историята и придобитият ни манталитет. Всъщност това е неуловимата връзка, която може да се характеризира като нашата исторически формирала се духовност, с изначалното средновековно ядро и съдържащите се в него елементи.

Най-важният и най-значимият исторически резултат от Средновековието, останал и до днес, е българският народ с неговите присъщи белези на идентичност. Те се изразяват в спецификата на езика, духовната култура, душевността и морала, които ни открояват всред голямата пъстрота от народи в многоезичната европейска общност. „Народ е може би едно от най-съдържателните понятия на човешкия език, покриващо интегрално цялата жизнена съвкупност на етнически определена човешка група... Народът е общност на битието, нацията – такава на осъзнатата воля. Към народа си човек принадлежи по рождение, към нацията – по убеждение. Националната култура е интегралът на историческото проявление, народната култура си остава фолклор.” (4) Зараждането и формирането на българската нация е процес, чийто най-активен период е Средновековието, когато се формират основните й белези. Тогава върху територията на Балканския полуостров в резултат на етническата спойка между славяни, българи и завареното от тях тук късноантично население се формира единната българска етническа общност. (5) Тя е един от примерите в европейската история, при който името на народността е дадено не от най-многочисления етнически елемент – славянския, а от този, който през ранното Средновековие дълго време е имал в ръцете си управлението на държавата – българския. Тогава

три са основните етнообразуващи фактора

– държавата, християнството и църквата, славянският език и културата. От тях през вековете с най-продължително присъствие и действие е третият. Липсата на държава и самостоятелна църква по време на петвековното османско и фанариотско иго придават огромно значение на езиково-културния фактор в съхраняването на българската нация. Именно поради това през такъв дълъг период от своя исторически живот тя оцелява като етническа общност, чиято спойка са преди всичко езикът и духовната култура, консервативно съхранявани и пазени от народа. Нейната принадлежност към типа Kultur-Nation е заложена частично през Средновековието. (6)

Развитието на българската държава и на българската етническа общност в балканското геополитическо и жизнено пространство през средните векове довежда до определяне на политическите граници на обитаваната от българите територия, до установяване на съседите и на проблемите с тях. След промените на тези граници в резултат преди всичко на двете световни войни се установява константност, размиването на която може да стане чрез твърдото установяване на Европейския съюз. Трайното етническо и политическо присъствие на българите довежда до налагането на понятието „българска земя” за едно голямо географско пространство на Балканите.

Усвояването и култивирането на земята започва още със заселването на славяните и прабългарите. Проявили голямо старание и грижи в обработването й, те я превръщат в плодородна и привлекателна, за да бъде наречена от един автор от 12 в. „земя на блажени” (7), а мнозина други да я свързват с раждащите се в нея благини. Османският хронист Мехмед Нешри (15 в.) пише следното за Шишмановата земя: „Весела земя била. Овце, мед и масло течели от нея към света. И благата там били по-обилни от другаде. И яките й крепости били повече отколкото по другите земи.” (8) Промяната на късноантичните селищни, областни, планински, речни и други наименования в завладените балкански територии е резултат от дълготрайното българско етническо присъствие. Тези нови имена, съхранили се и до днес, са едно трайно наследство, което сме придобили от своите предци: „Сердика” е станала първоначално „Средец”, а подир това – „София”, „Филипопол” – „Пловдив”, „Одесос” – „Варна”, „Хемус” – „Балкан”, „Хеброс” – „Марица”, „Сингидунум” – „Белград”, „Лихнида” – „Охрид”, „Малка Скития” – първоначално „Карвунска земя”, а след това – „Добруджа”, „Аксиос” – „Вардар”, „Стримон” – „Струма”, „Едеса” – „Воден”, „Адрианопол” – „Одрин”, „Тесалоника” – „Солун”, „Константинопол” – „Цариград”, и т.н. (9)

Българизирането на географско-природните и селищните наименования на Балканите – продукт на прехода от късната Античност към Средновековието, е най-добрият показател за присъствието на новите господари на голяма част от Балканите.

Средновековието полага основите на българската държавна традиция

Създадена върху една от най-оспорваните територии в Европа – Балканския полуостров, българската средновековна държава изживява периоди на възход и падение, на величие и погром. Нейната еволюция от прабългарско ханство на Долния Дунав до християнско царство за около две столетия (7-9 в.) всъщност представлява много бърз преход от варварство към цивилизация; той е по-кратък в сравнение с развитието на Франкското кралство в империя в Западна Европа. Ако през ранното Средновековие (7-11 в.) структурата и титулатурата в държавното устройство са прабългарски, то във възобновеното по-късно Българско царство (края на 12-14 в.) със столица Търново се копира византийският модел. (10) Дългото прекъсване на държавната традиция по време на петвековното османско владичество не създава условия за продължение на създадените през Средновековието основи. Векове наред средновековната държавност съществува в историческото съзнание и знание на българите и е стимул в борбата им за национална независимост, но не е политическият идеал, към който те се стремят. Лишени от средновековната си аристокрация, в края на 19 в. българите търсят възобновяване на държавната си традиция във форми, които им предлага новото време, а не съживяване на отдавна погребани от времето структури.

Стремежът към траен и постоянен държавнополитически център – средоточие на държавата, е специфичен в средновековното българско развитие. Идеята за столичен град, тъй характерна за големите световни империи на античността и Средновековието (напр. Римската империя и Византия с постоянни столици съответно Рим и Константинопол), частично се проявява в българската история. Най-продължително време столици на средновековната българска държава са Плиска (първата) – 212 години, и Търново (последната) – 207 години; Велики Преслав има този статус 78 години, а най-кратко време го притежава Охрид – едва 32 години. В имперския й вид идеята за столичен град като постоянна резиденция на държавния и на църковния глава се изявява в периода 893-971 г., но значително по-трайно се налага чрез Търново (1188-1395).

 

Тогава градът става „майка” и „царица” на българските градове и църкви, истински държавнополитически, църковно-религиозен и културен център на българите от различните краища на Балканския полуостров, налага се като всепризнат столичен град. (11) Това всъщност отговаря на една общоевропейска тенденция, чиято основна характеристика е процесът на ново централизиране на държавите и формиране на окончателния облик на европейските нации. Съвпадането на този процес с османското завладяване на Балканския полуостров през втората половина на 14 в. нарушава и забавя нормалното развитие на балканските нации, чието обособяване става в условията на чуждоземно владичество.

Изграждането на религиозното единство и на самостоятелната българска църква като втора макроинституция в арматурата на българското общество също е продукт на Средновековието. Прерастването на създадената през 870 г. Българска архиепископия в независима Патриаршия през 927 г., т.е. само за половин столетие, може да се характеризира като постижение, което, смайващо със своята бързина, показва радикалната трансформация на обществото от езическо в християнско. Още оттогава тази църква се изявява като национална и твърде специфична в своето развитие. Част от европейската православна християнска общност, тя се стреми да изработи свой самостоятелен църковнопразничен календар, в който да намерят място национални, истински български светци като славянските първопросветители „светите седмочисленици” (Кирил, Методий, Горазд, Климент, Наум, Сава и Ангеларий), Иван Рилски, Иларион Мъгленски, Йоаким Осоговски, Прохор Пшински, Петка Търновска и др. Ликвидирането на Търновската патриаршия в края на 14 в. и превръщането й в подчинена, териториално ограничена митрополия на Константинополската патриаршия е може би най-сериозният удар върху развитието на българската църква и общество. (12) Оттогава за дълъг период върховното управление се оказва в ръцете на фанариотското духовенство. Лишени от свои църковни служители, българите снижават християнското си благочестие до битово християнство. Духовно принизени и потиснати, смятани за част от „руммилета” (ромейски народ), те повеждат борба за църковна самостоятелност, равнозначна на националното им признаване в рамките на Османската империя.

Средновековието полага трайните основи на българската материална и духовна култура

във всичките й сфери и проявления – архитектура и строителство, изобразително изкуство, образование и книжовно творчество, фолклор и музика. Средновековна България не само се превръща в първо и негаснещо огнище на славянската писменост и книжовност, в родина на кирилицата, но и създава култ към писменото слово и книгата, чиято философия е синтезирана само в един гениален стих на старобългарския книжовник епископ Константин Преславски (9-10 в.): „Голи са всички народи без книги.” (13)

Още през Средновековието българите показват своите изключителни способности в две големи направления на изкуството: живописта, където се откроява гениалният безименен майстор на стенописите на Боянската църква (1259), и музиката, в която се извисява майсторът на църковната музика и създателят на „Полиелей на българката” Йоан Кукузел (14 в.). (14) Оплоден от византийското християнско дълбокомъдрие, мирогледът на средновековните българи се характеризира с простота, жизненост и пряк изказ. Достигнало върховете на християнското богословие в трудовете на Йоан Екзарх (10 в.) и патриарх Евтимий (14 в.), преминало през деградивната философия на богомилите, българското дълбоко мислене сякаш винаги се връща към простата житейска мъдрост, изразена в един от надписите на хан Омуртаг (814-831): “Човекът дори и добре да живее – умира, и друг се ражда...” (15)

Всичко онова, което съставлява същността на България – народ, земя, държава, църква и култура – има своите дълбоки корени в Средновековието.

Претърпели огромна еволюция и напредък през вековете, променили формите си на изява, добили нова стойност и значение, елементите на българското изначално развитие са със съхранена специфика и излъчват достолепието на старината дори и тогава, когато техните съвременни носители не са достойни за нея.

 

следва

Бележки:

1. История славяноболгарская собрана и нареждена Паисием йеромонах в лято 1762, стъкмил за печат Й. Иванов. С., 1914, с. 6.

2. Бентон, Ф. Консерватизмът. С., 1992, с. 19.

3. История славяноболгарская... 5-6.

4. Попов, Ст. Българската идея. Исторически очерци. С., 1994, 183-184.

5. Ангелов, Д. Образуване на българската народност. С., 1971.

6. Вж. някои интересни наблюдения в тази връзка в: Гандев, Хр. Националната идея в българската историопис. – Родина, III, 1940, №2, 138-163; Тодев, И. Периоди в развитието на българската национална идея. – Родина, 1996, №3, 5-21.

7. Гръцки извори за българската история, VII, С., 1968, 268-269.

8. Мехмед Нешри. Огледало на света. История на османския двор (съставителство и превод от османотурски М. Калицин). С., 1984, 93-94.

9. Миков, В. Извори за историята и географията на нашите градове и села. С., 1935; Произход и значение на имената на нашите градове, села и места. С., 1943; Локализиране на някои изчезнали антични и средновековни селища и крепости в България. – Археология, Х, 1968, №4, 28-48.

10. Вж. общите изложения на Златарски, В. Н. История на българската държава през средните векове, I-III. С., 1918-1940; Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на средновековна България VII-ХIV век. С., 1999.

11. Гюзелев, В. Столиците на България – средновековните и днешната. С., 2000, 9-34 и съответните илюстрации.

12. Вж. Николова, Б. Устройство и управление на българската православна църква (IХ-ХIV в.). С., 1997, където е посочена по-старата литература.

13.Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина, I. С., 1943, с. 38.

14. Грабар, А. Боянската църква. С., 1924; Braschowanowa, L. Die mittelalterliche bulgarische Musik und Joan Kukuzel. Wien-Koln-Graz,1984.

15.Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. С., 1992, с.208.