ФЕРДИНАНД - В ПОЛЗА ИЛИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

Ивайло ХРИСТОВ 2017 - Брой 13 (2017)
Печат

Вън от съмнение е значението на появата на явлението „политическа фамилия“. Достатъчно е да споменем примерите със семействата, които играят важна обществена роля в продължение на векове, като Медичите в Италия, Папандреу и Караманлис в Гърция, Гор и Буш в САЩ, Ганди в Индия и пр. В тази сфера на българския политически живот централно място заема фамилията на Кобургите, която дава три последователни поколения държавници, заемали най-важните постове в управлението на страната: княз, цар и министър-председател. Измерено с цифри това означава 115 години на историческа сцена.

Възловият проблем, който стои зад този факт, е как подчертаната доминация на Кобургите (и конкретно на Фердинанд) се е отразила върху съдбата на България. На този въпрос е посветена и книгата на проф. Димитър Саздов „ Мисията на Фердинад в България“, излязла наскоро.

В сравнение с „пълзящия емпиризъм“ на повечето исторически изследвания, монографията на Димитър Саздов е живо и сочно написана. На историческите факти авторът придава вътрешен живот, превръщайки ги в жива действителност. Документите и свидетелствата, които при традиционната историография се явяват в сухо, претрупано с подробности изложение, у него са представени сбито, интересно, обобщено, с акцент върху психологията на отделните събития. Ето защо “Мисията на Фердинанд в България“ носи и познавателна, но и емоционална стойност.

Концепцията й е подчинена на идеята да се проследи политическата мисия на Фердинанд Сакс-Кобур-Готски, от заявката му за българския престол (юни 1883 г. в С. Петербург) до влизането на България в блока на Централните сили и в Първата световна война. Анализира се и се оценява политиката на Фердинанд по важни, стратегически за България събития, жалониращи военния път на България към Виена и Берлин.

Правейки прецизен анализ на факторите, довели австрийския принц на българския престол, Димитър Саздов е категоричен, че целият път на Фердинанд в българската политика е мисия, чиято крайна цел е прокарване и утвърждаване на  австрийски и германски интереси. Нещо повече, авторът изтъква, анализира и оценява последствията от идването на Фердинанд в България, които се оказват трагични за българския народ и фатални  за националния ни интерес. Фердинанд се оказва верен мисионер на „чужди тайни и явни политики“.

В полето на конспиративните теории ли е тази теза? За съжаление, не. В основата си тя е солидно аргументирана и потвърдена от доказаните политически действия на Кобурга в  хода на историческите събития, и най-вече от невъзможността да се реализира идеала за „обединена и целокупна България“. Или казано по друг начин: творец или разрушител на българската съдба е Фердинанд?

Обективността ни задължава да се присъеденим към оценките на проф. Димитър Саздов за предимно деструктивните действия на Фердинанд в моменти на върховни изпитания за нашия народ.

Доводите, обосновани в монографията „Мисията на Фердинанд в България“ за подобно твърдение са няколко. Подемайки императива за „незабавна война“ в защита на поробените българи в пределите на Османската империя, Фердинанд и „укротената“ от него политическа върхушка, без нужната дипломатическа обработка и действия, предизвикват въвличането на България във военните авнтюри – юни 1913 и 1915 г. Те завършват с хиляди убити, осакатени и осиротели семейства. И най-важното: след Втората балканска война (1913 г.) страната ни губи значителна част от своите изконни територии, населявани предимно с българи и предоставени ни с Лондонския договор от май 1913 г. Сега Гърция присъединява Егейска Македония до р. Места, Румъния взема Южна Добруджа, а Сърбия – Вардарска Македония, която е една от люлките на Българското възраждане.  Турция се възползва и отоно откъсва Одринска Тракия. Над един милион българи остават в Егейска Македония, Беломорска и Източна Тракия, където са подложени на етническо прочистване и асимилация, а други - 250 000, търсят убежище като бежанци в България. За втори път българската народност е изтикана от изконни и международно признати български земи. Българският политически елит отстъпва от рационалната идея Македония да не се дели между балканските християнски държави – теза, която София отстоява до 1912 г. Освен това влизаме във войната с разколебана стратегия. Иска се освобождение на Македония, а същевременно повече от 80 % от българската армия е хвърлена на Тракийския фронт, давайки възможност на Сърбия и Гърция сравнително леко да окупират европейските владения на Турция, където мнозинството са българи. Така страната ни губи още в началото шанса да стъпи в безспорните територии на Македония, а те са далеч по-големи от т. нар. спорни зони. Това е резултат от тайната дипломация, ръководена от Фердинанд след изменението на чл. 17 на Търновската конституция.

Традиционно се смята, че Първата балканската война (1912 г.) е народна, освободителна, справедлива, преобърнала робския комплекс на българина и пр. Вярно е, наистина, в нея българския народ проявява чутовна храброст и съпричастност към поробените си братя в Македония и Тракия. Вместо очакваните 300–350 000 мъже, под бойните знамена застават 650 000 души. Към казармите се стичат и значителен брой българи от всички краища на света, включително и от САЩ и Канада. Те плащат с оскъдните си средства билети за влакове и кораби, за да участват като доброволци във войната. Само една велика кауза, трудно разбираема за днешните отродени поколения, може да вдигне цял един народ, готов за саможертва.

Бегло се споменава обаче, че Междусъюзническата война, превърнала се във Втора Балканска война, е по същество продължение на Първата, от която я делят  два-три месеца. Страните от Балканския съюз влизат във Втората балканската война, провокирана предимно от Фердинанд, с ясното съзнание, че вторият етап от войната – т. е. Междусъюзническата, е неизбежен!  В същото време Кобургът трасира пътя към окончателното разбиване на Балканския съюз, в този му вид неудобен за Виена.

В навечерието и началото на Първата световна война (1914-1915 г.) войнстващият реваншизъм,  арогантното самочувствие на Фердинанд и слабостта на българската политическа върхушка вземат връх. Управляващият екип в София води политика, диктувана от монарха, в разрез с явно необходимите ни стратегически съюзници. Фердинанд, ръководен от определената му мисия,  въвлича България в съюз с Централните сили.  В онези години монархът обичал да казва: „За България има отворен само един път – към Виена.“

Изявлението на Фердинанд пред германския вестник „Берлинертагбладт“, че той „работи усилено да вкара България в германски политически води“, се превръща в кошмарна реалност за българите.

Пасивите от предоставената безконтролна власт на монарха, игнорирането на алтернативното мислене сред българския политически елит, съчетани с изключителната амбициозност на Фердинанд дават своите резултати. България се оказва противник на славянството, на православието и на освободителката Русия.

За пет години (1913-1918) страната преживява две национални катастрофи, като дава 200 000 убити и 300 000 ранени, от които 70 000 трайно осакатени, остават 90 000 вдовици и 280 000 сираци; загубени са завинаги 65 000 кв. км българска територия и над 2 милиона българи, останали извън границите на България; избити са десетки хиляди мирни българи в Македония и Тракия от съюзническите войски и турската армия, обезбългарени са изконни български земи, след като над 150 000 души са прогонени  от родните им места, оставяйки имоти за десетки милиарди лева. Затворени са над 2000 училища и три български печатници – в Солун, Одрин и Скопие.

България, от първа икономическа и военна сила в Югоизточна Европа към 1912 г., става последна след 1919 г. Ньойският мирен договор прави България единствената европейска държава, която по всичките си сухоземни граници „граничи вече само със себе си.“ Т.е., заобиколена е с население, откъснато от нейното етническо и географско тяло.

Жизненото пространство на нацията е ограничено до възможния предел, а ефектът от борбата за българско национално обединение е минимизиран. Политиката на мисионера Фердинанд се оказва трагична за българските национални интереси.

Освен на външната политика, която води Фердинанд, монографията на проф. Саздов се спира и на някои страни от поведенческия стил на тази фамилия. Защото не само ролята й в практиката на новата българска държавност е отрицателна, а и нейният „семеен стил“ е противоположен на нашата народопсихология.

За какво иде реч? Кобургите са семейство, което не е с български произход и няма светоусещането на българите. Това проличава в политическия почерк и на Фердинанд, и на Борис. При навлизането в българския политически живот, на Фердинанд му липсва богат практически опит като държавник. Не без значение е и обстоятелството, че той тенденциозно изключва от обкръжението си най-крупните интелектуални представители на българската нация.

Дворцовите герои от епохата на Фердинанд са хора от немски произход и с „обратен“ морал като Пфаненщил, Султана Рачо Петрова, „Савовица“ и др. Фердинанд не кани на трапезата си, подобно на „просветените монарси“, един Иван Вазов или Петко и Пенчо Славейков – т. е. високите етажи на българската национална интелигенция по негово време. И най-важното, от момента, в който Фердинад започва да играе важна роля във властта, демокрацията в България не само не печели, точно обратно – започва да губи.

Фердинанд се възползва от безсилието на политическите партии по това време и налага прословутия „личен режим“. Неговото възникване е резултат именно от липсата на достатъчен контрол от страна на гражданското общество върху властта и липсата на контролна институция, бдяща над демократичната Търновска конституция. Това води до разрастване на царедворството, лидероманията, парламентарната недостатъчност. И за капак, след промяната на чл. 17 от Конституцията през 1911 г., пред монарха се открива възможността за най-различни преднамерени политики, които имат за последица обезкръвяването на българския народ.

Като обобщение, книгата на проф. Димитър Саздов е не само исторически прочит на последователно провежданата мисионерска политика от Фердинанд в развиващия се обективен процес, но и предупреждение към новия ни политически елит. И най-вече към неговата алчност и зависимост от чужди интереси.

В частта „Вместо заключение“ проф. Саздов аргументирано доказва последвалата международна изолация на България и задължително определения път на цар Борис Трети към същите съюзници, на които баща му Фердинанд бе посветил мисионерската си политика в България. Българската общественост и политически елит и в навечерието на Втората световна война се оказват въвлечени в авторитарния политическия режим, умело утвърден от младия монарх Борис Трети. Тук авторът прави опит да надникне и в лисичия политически път на Симеон Кобурготски, за радост бързо прекратен от българския народ.

Арнолд Тойнби във фундаменталния си труд „Изследване на историята“ формулира т. нар. „теория на предизвикателствата“. Според нея историческите обстоятелства отправят към човешките общности едно или друго предизвикателство, което ги поставя на изпитание. Главният проблем на „предизвиканите“ е в характера и ценностите на елитите. Ако те разберат посоката на предизвикателствата и организират обществото за отпор, тогава то има перспектива. Ако не – следва потъване в дълбините на историята.

В новата 130-годишна история на България българите са устоявали на предизвикателствата, докато, за жалост, елитите им са ги предавали. В момента нихилизмът и сребролюбието на българския политически елит, склонността му да подменя обществените интереси с лични и корпоративни, е най-страшното предизвикателство, пред което стоим. Защото поставя под съмнение бъдещето на българската нация през 21 век. И защото бъдещето ни е заложено именно в съхраняването на нашата духовна самоличност в глобалния свят, във възкръсването, ако перифразирам Николай Хайтов, на попарената обич към отечеството!