ГОЛЕМИТЕ КОЛЕБАНИЯ НА ИМПЕРАТОР АЛЕКСАНДЪР II

Милен КУМАНОВ
Печат

• 140 години от началото на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г.

 

Само броени дни ни делят от датата 12 април 1877 г. (стар стил), когато руският император Александър II обяви в Кишинев своя манифест за започване на войната между Русия и Османската империя. Как и защо се стигна до това събитие, оставило трайна диря в съдбата на няколко държави на Балканския полуостров и най-вече на България? Защото и най-големите й противници в изминалите 140 години не могат да отрекат нейния освободителен характер, че благодарение на победата на руското оръжие над османските войски на Балканския фронт бе сложен край на близо петвековното османско владичество и в България, за да се появи тя отново на политическата карта на Европа.

Доколко и в каква степен българите също допринесоха за успешния край на войната, е въпрос, който се дискутира твърде оживено през изминалите повече от две десетилетия след промените от края на 80-те и началото на 90-те години на 20 в. Поради ограничените рамки на настоящата статия обаче, той излиза вън от нашето внимание.

Известно е, че войната от 1877-1878 г. не бе последна от войните, които Русия води с империята през 18 и 19 век. От тях най-злощастна се оказа Кримската от 1853-1856 г., в която Русия претърпя поражение с всички произтичащи от него последици. Най-съществената бе лишаването й от правото да държи военен флот в Черно море. Този факт отдалечаваше Русия неимоверно много от осъществяването на завета на Петър Велики за излаза й от топлото море.

В Санкт Петербург понесоха твърде чувствително поражението от войната. Стигна се до там сам император Александър Втори, наследил престола през 1855 г., т.е. по време на войната, да заяви, че никога повече няма да вдигне меч срещу своя противник. Последвалите след войната събития в периода от Кримската война до средата на 19 в. го заставиха да се отрече от тази клетва.

Какво се бе случило през изминалите двадесет години?

Като победена страна, на Русия й бяха нужни години,за да може да стъпи отново на крака. Преди всичко трябваше да предприеме действия, за да подреди вътрешния си двор, да намери начини и пътища, за да съживи и активизира икономическия си живот. А това не би могло  да стане, без да се посегне на привилегиите на помешчическата прослойка (едрите земевладелци), които продължаваха да трупат богатства благодарение безропотното положение на селячеството - върху него още от средните векове тегнеше крепостното право.

Руският самодържец успя да набере сили и кураж и да отмени това положение, макар и чрез половинчати мерки. Така или иначе, макар и формално, крепостното право в Русия бе отменено и в знак на благодарност Александър Втори бе провъзгласен за „цар-освободител“ на крепостните селяни в собствената си страна.

 

По-нататък руският император обаче не продължи реформаторската си дейност. Той не си позволи да посегне на първопричината за изоставането на Русия в сравнение с напредналите западноевропейски държави – самодържавието. Наистина, абсолютни режими имаше и в повечето европейски държави, но в почти всички тях съществуваше и парламент, независимо от това с каква реална власт разполагаха. Дори кървавият султан Абдул Хамид Втори си позволи, макар и за кратко, да въведе подобна институция в империята...

От не по-малко значение обаче бяха

факторите от външнополитическо естество

Прекроената от Виенския конгрес през 1814 г. политическа шахматна дъска се оказа доста недълготрайна. Сред великите държави бяха включени Великобритания, Франция, Прусия и Русия. Към тази „великолепна четворка“ се стремеше и самата Австрия. Тя обаче претърпя поражение от Прусия през 1866 г. и ако не бе последвало съединението й с Унгария през 1867 г., едва ли щеше да намери място сред „силните мира сего“ в обозримо бъдеще. След този акт щастието й се усмихна меко и мимолетно. От Берлин й бе дадено да разбере, че тя трябва да забрави завинаги всякаква мисъл за разширяване по посока на Централна и Западна Европа. Доколкото във Виена упорито продължаваха да търсят достъп до море, посочена им бе обратната посока – на изток и югоизток, т.е. към Османската империя.

Не вървяха гладко отношенията и между другите велики сили. Само три години след прокламирането на Двойната империя, през 1870 г., избухна война между Франция и Прусия, породена от стремежа им за първенствуващо положение на Европейския континент.

Великобритания не се трогна твърде много от последвалия военен конфликт, тъй като тя държеше да запази за себе си най-вече господството над морските пътища. Както е известно, Френско-пруската война завърши с победа на Прусия. В резултат император Наполеон Трети загуби не само своя престол, но бе сложен край и на монархията като форма на управление. Франция стана първата в Европа велика сила с републиканско управление, което положение продължава и до наше време.

Като победител, Прусия се превърна в център, около който бяха привлечени (или заставени към това) останалите германски държавици, чийто брой възлизаше не на десетки, а на стотици. Княз Бисмарк се окичи със славата на първия германски канцлер, поверявайки короната на новата империя на пруските крале.

Не можем да отминем и още един факт – след своето обединение през 1860 г. и Италия влезе в кръга на великите сили.

Така, само десетилетие и половина след края на Кримската война, в Европа се създаде съвършено

нова политическа ситуация

Доволни от нея бяха само Австро-Унгария и най-вече Германия. В същото време числото на недоволните се увеличи – освен Русия, към тази категория спадна и Франция. Поражението й във войната от 1870 г. радваше най-много Германия, и не толкова много Великобритания, доколкото бе нанесен силен удар на основния й противник за първенството в Европа.

В Русия внимателно следяха развоя на политическите процеси. До началото на 70-те години на 19 в. на управляващите в Санкт Петербург и на ум не им идваше за каквато и да било интервенция на Европейския континент. Затова и погледите им бяха насочени изцяло на изток от Урал, където пред тях се намираха необятни простори, стигащи до бреговете на Тихия океан. Единственият им съперник в тази посока бе Китай, но тази държава още не бе излязла от своя средновековен начин на живот и не разполагаше с необходимите икономически и военни ресурси, за да се противопостави ефикасно на мощната руска инвазия в Далечния изток. Що се отнася до Великобритания, тя ревниво гледаше да не бъдат засегнати нейните интереси в азиатския югоизток и най-вече Индия, считана за „най-красивата перла“ на британската корона!

Спрямо САЩ никоя от европейските велики сили не прояваваше каквито и да било опасения, тъй като задокеанската република се намираше в друг континент, на достатъчно голямо разстояние от Европа.

Регионът, който не можеше да бъде отминат от новите велики държави, бе Европейският югоизток, където още продължаваше да се шири властта на Османската империя

Най-чувствителни към този регион бяха две от великите сили – Русия и Австро-Унгария, не само защото те бяха най-близко до него, но защото и двете имаха открити амбиции да се доберат до топлото море. А това не можеше да стане по друг начин освен чрез преминаване (разбирай, завладяване) през европейските предели на империята.

Осъществяването на намеренията на едната или другата държава не би могло да стане нито директно, нито веднага, защото щеше да последва незабавната реакция на другите велики сили, а те се придържат стриктно към повелите на Парижкия мирен договор от 1856 г. Установеното от този договор статукво отговаря напълно на техните интереси.

Давайки си сметка, че нито Австро-Унгария, нито Русия може да постигнат едно

ново прекрояване на политическата карта на Европа

само със свои сили, двете държави предприемат тактически ход – търсят свои съюзници сред другите велики сили.

Единствената възможност, която се откриваше пред Австро-Унгария, бе приятелството с Германия. Това не бе никак леко за двойната монархия, тъй като означава да преглътне горчивия хап, поднесен й с победата на Прусия от 1866 г.

Пред Русия обаче се открои неочаквано благоприятна перспектива – можеше да привлече на своя страна Франция, която още лекуваше своите рани след поражението от Прусия през 1870 г.

Бисмарк, който се намираше на върха на своето могъщество, също не бездействаше. Той внимателно следеше развоя на събитията в Европа и като най-важна задача, която си постави, бе да не допусне по никакъв начин бързото възстановяване на Франция и на второ място – сприятеляването й с Русия, което щеше да бъде твърде опасно за новоизградената германска империя.

Железният канцлер разполагаше с достатъчно средства, за да парира подобно съюзяване между двете велики сили.

При това положение европейското статукво от 1856 г. навярно щеше да продължи още дълго, ако в средата на 70-те години не се бяха появили някои нови събития. Народите, населяващи Балканския полуостров, не искаха да търпят повече Османска империя. Първи надигнаха глава Херцеговина и Босна, които през 1875 г. се вдигнаха на въстание, което с известни прекъсвания продължи до 1878 г. Въстанието отекна незабавно сред останалите балкански народи.

Управляващите в Белград се устремиха още по-силно към завещаната им от Илия Гарашанин шовинистична идея за превръщане на Сърбия в „Пиемонт на Балканите“.

В Румъния не криеха своето намерение да прекъснат изцяло с васалитета си спрямо Високата порта.

Българите също крояха планове за отхвърляне на османското иго

Осъществяването на тази идея не бе лека задача, тъй като се намираха най-близко до столицата на империята и знаеха много добре, че и най-малкото надигане на глава ще бъде последвано от жестоки репресии.

От друга страна, и чуждият гнет повече не можеше да се търпи. Още от времето на Георги С. Раковски та до Васил Левски бяха излагани най-различни програми за освобождението на България.

След гибелта на Апостола през февруари 1873 г. настъпи униние дори сред българската революционна емиграция в Румъния. Любен Каравелов, който бе начело на Българския революционен централен комитет от края на 60-те и началото на 70-те години на 19 в., загуби вяра в евентуалния успех на революционната борба. Но Христо Ботев запази самообладание и щом гръмна Невесинската пушка в Западните Балкани започна да тръби за незабавно въстание и в България. С участието на Стефан Стамболов и други млади революционни дейци бяха предприети действия за организиране и на българско въстание. Оказа се, че само желание не е достатъчно, за да се постигне успех.

Избухналото през септември 1875 г. въстание в Старозагорския край завърши с неуспех и Христо Ботев бе принуден да подаде оставка от БРЦК в началото на октомври 1875 г.

Тъй като въстанието в Босна и Херцеговина продължаваше и обстановката на Балканите бе революционна, група млади дейци - Никола Обретенов, Стоян Заимов и присъединилия се към тях Стефан Стамболов, предприеха действия за организиране на ново въстание в българските земи през пролетта на 1876 г. Те знаеха, че свободата не идва даром и че ако един път, по едни или други причини, не си успял, трябва да опиташ и втори, и трети път...

Във военен план и новото българско въстание завърши с поражение. То обаче постигна успех в политически план. След потушаването му българският въпрос най-после бе поставен на вниманието на европейската дипломация. Това пролича в работата на Цариградската посланическа конференция, свикана в края на 1876 г. Разгледани бяха различни варианти за решаване на бъдещата съдба на българите. Въпреки разнопосочните идеи, европейските дипломати стигнаха до убеждението, че на българите също следва да бъде дадена автономия, на каквато се радваха съседните балкански народи.

Както се знае, конференцията завърши без успех, тъй като Високата порта, подтиквана тайно от Великобритания, отказа да приеме направеното предложение, и обеща, че сама щяла да реши този въпрос с приемането на една конституция.

За великите сили постъпката на Османската империя бе недвусмислен факт, че тя няма сериозно намерение да се вслуша в техния глас

Какво трябваше да се прави по-нататък?

Всички западни велики сили бяха за запазване на съществуващото статукво на Балканите.

Единствено Русия не искаше да се примири със съществуващото положение, тъй като на първо място, това на практика отрязваше всички по-нататъшни усилия от нейна страна за излаз на топлото море. На второ място, ако тя не подаде в този взривоопасен момент ръка на пострадалите два славянски народа – българите и сърбите (последните, през лятото на 1876 г., се вдигнаха на война срещу Турция, завършила с тежък за тях погром), тя рискуваше да загуби ореола си на техен покровител, с който се ползваше още от времето на цар Иван Грозни.

От друга страна, в Санкт Петербург си даваха ясна сметка, че Русия нямаше необходимите икономически и военни сили, за да се справи сама с Османската империя, въпреки че последната минаваше в очите на европейската дипломация за „болния човек“ в Европа.

За изминалите две десетилетия Русия не бе успяла да се възмогне в достатъчна степен нито в икономическо, нито във военно отношение. Въпреки отмяната на крепостното право, тя продължаваше да бъде най-изостанала сред великите сили на континента. При това още не бе привършила и с реорганизацията на своята армия, за да я направи модерна и да отговоря на новите изисквания... В същото време обаче не можеше да се протака повече и решаването на Източния въпрос, брънка от който беше и българският.

За да се реши на каквито и да било действия срещу Османската империя, Русия имаше само един изход: ако не може да спечели на своя страна някоя от западните велики сили, то поне да неутрализира тяхното противодействие. С тази нелека задача бе натоварен граф Николай Павлович Игнатиев, който като дългогодишен посланик в Цариград бе най-добре осведоменият руски дипломат по Източния въпрос в този момент. Предприетите от него совалки до Лондон, Париж, Берлин и Виена в началото на 1877 г. показаха на дело, че нито една от западните велики сили нямаше каквото и да било желание да отстъпи от своите позиции за съхраняване на балканското статукво без сериозни компромиси. Най-същественият от тях бе, при евентуален успех във войната срещу Османската империя, да не се предприеме създаването на голяма славянска държава, на която се гледа като на аванпост на руските стремежи към Балканите.

Колкото и нежелано да бе това условие за Русия,тя нямаше друг изход, освен да му се подчини.

Тази уговорка бе постигната чрез различни спогодби в Будапеща, Лондон и другаде. Въпреки това. император Александър Втори оставаше въздържан по въпроса за една нова война с Османската империя. Той още не бе забравил случилото се с Кримската война от 1853-1856 г. и си даваше ясна сметка, че една нова загуба на Русия щеше да й нанесе неимоверно по-големи и по-тежки вреди от тези в средата на 50-те години на 19 в. Неговата позиция подкрепяше и княз Александър М. Горчаков, по онова време канцлер и външен министър на Русия. Противно гледище заема военният министър граф Дмитрий Милютин, който повече от десетилетия заема този пост и е най-сведущото лице в Санкт Петербург за състоянието на въоръжените сили на империята. Зад него застана и мощният кръг на славянофилите начело с Иван С. Аксаков.

Тъй като Русия нямаше на Балканите пряк досег до границите на Османската империя, трябваше да постигне споразумение с Румъния за преминаване на нейните войски през румънската територия. От Букурещ дадоха да се разбере, че поставят едно- единствено условие: преди започване на войната с Османската империя, Русия да признае независимостта на страната. За управляващите в Санкт Петербург този акт не засягаше с нищо интересите на Русия, заради което и не му се противопоставиха. Единствената реакция бе искането на Русия за Бесарабия срещу бъдеща компенсация със Северна Добруджа.

Император Александър Втори и неговото най-близко обкръжение си даваха добра сметка, че при победа на Балканския фронт западните велики сили нямаше да й позволят да се доближи до Егейско море. Затова трябваше да се направи всичко възможно Русия да стъпи на долното течение на р. Дунав, което щеше да й позволи да играе важна роля не само на Балканите, но и в Западна Европа, доколко тази водна артерия стига до пределите на Германия. Руските управляващи знаеха, че с това ще си навлекът гнева на Румъния, но тя бе вън от кръга на Великите сили и не представляваше особена трудност преодоляването на нейната съпротива. Още повече, че освен съгласието за признаване независимостта, предоставяше й се и териториална компенсация на юг от р. Дунав.

Договорът с Румъния бе подписан на 4 април 1877 г. и на 12 същия месец войната на Русия с Османската империя на Балканите започна.

Разработеният в Санкт Петербург военен план предвиждаше тя да се води на два фронта – на Балканите и в Кавказ, където Русия не криеше намеренията си за завръщане на територии, отнети й от Османската империя след войната от 1853-1856 г.

Изложените факти показват по недвусмислен начин, че ако Русия се реши на война срещу Османската империя през 1877 г., това тя стори преди всичко за постигане на своите цели на Балканите и на Кавказ. За нас българите тази война донесе свобода, толкова жадувана от най-великите ни възрожденски дейци от отец Паисий до ръководителите на Априлското въстание от 1876 г.

Даваме си сметка, че да се пише и разсъждава за войната от 1877-1878 г. при съществуващите сега натегнати отношения между България и Русия, не е никак приятно. Но в същото време не можем да приемем и застъпвани становища, главно от журналистически среди след 1989 г., които са в явно противоречие с наличните исторически факти.

България днес е член на Европейския съюз, но нито една от западните велики сили не подкрепи националноосвободителната борба на българите против османското владичество. Ако България получи своето освобождение от петвековния си поробител, това тя дължи единствено и само на Русия.