ВЕЧНА СЛАВА НА ГЕРОИТЕ

Калоян ПАРГОВ
Печат

Наш дълг е да пазим паметта за онези дни на величие, на братство и себеотрицание

• Слово на Калоян ПАРГОВ на тържественото честване на 140 години от Шипченската епопея, проведено в София на 26 август

 

На този ден, преди 140 години, българските опълченци извършват велик подвиг, бранейки прохода Шипка. Подвиг, който категорично показва на света, че българският народ, след 500 години робство, е достоен за своята свобода, че има правото да гради своя независима национална държава. На Шипка дружините горди спояват с кръвта си завета на предците: да защитят отечеството с цената на всичко. Да са единни и обединени. Заедно с братята руснаци те удържат победа, която според историците е ключова, най-значимата битка по пътя към Освобождението на България от османско иго.

Шипченската епопея!

Казват, че денят на битката бил много горещ. Вода наблизо нямало, а два от трите близки извора били контролирани от войската на Сюлейман паша. Стотици габровци носели вода на войниците под дъжда от куршуми на турските орди. Армията на Сюлейман паша превъзхождала по численост защитниците на прохода поне пет пъти. По обед Сюлейман паша решил да превземе върха.

На българските опълченци била поверена отбраната. Брянският и Орловският армейски полкове получили заповед за евакуация. Мунициите на българските опълченци свършвали бързо. И срещу турските орди полетели камъни, дървета, а след това и телата на загиналите им другари. „И турците тръпнат, друг път не видели, ведно да се бият живи и умрели... Йоще миг - ще падне заветният хълм.

Изведнъж Радецки пристигна със гръм!” Турските орди са отблъснати. Проходът е спасен. Ходът на войната е обърнат. Военният кореспондент Василий Данченко разказва как 15 български опълченци тръгвали на щурм с щиковете си срещу настъпващите турски орди и около 150 от вражеските войници побягвали назад в панически страх...

Мисля, че няма българин, който да не се гордее с този героичен миг на саможертва и себеотрицание. Осмелявам се да го припомня, защото искрено се вълнувам, че точно днес ние, потомците на онези знайни и незнайни българи, отдаваме почит на тяхното безкористно дело.

Наш дълг е да пазим паметта за онези дни на величие, на национално единение, но и спомена за дните на национален геноцид. Наш дълг е да разказваме на децата си истината за предците, за българските възрожденци, за будителите, за юнаците и хайдутите, за революционерите и онези непокорни българи от Панагюрище, Батак, Брацигово, Перущица, които запазиха българското ни самосъзнание след пет века под османско иго. Наш дълг е да помним и предаваме на потомците си и благодарността си към руските братя, които подкрепиха българския народ в полета му към свободата.

Днес имаме огромна нужда от ново възраждане, от нов пример за себеотдаване в името на родината. Героите на Шипка проляха кръвта си, за да сме свободни. Но свободни ли сме наистина, изпълнявайки безпрекословно заповедите на новите чужди господари? Свободни ли сме, когато под чужд диктат с лекота заличаваме паметта си?

Днес вярваме, че сме наследили духа на опълченците. Но бягаме от България и със смущаваща лекота изоставяме родните си домове, за да търсим щастието си в чужбина.

Днес се хвалим с велики дела. Но не образоваме децата си, не осигуряваме работа на родителите им, обричаме на глад и страдание възрастните хора.

Днес постоянно се делим. По цвят, по политически убеждения, на всякакви “-фили” и “-фоби”... Вместо да се обединяваме и заедно да решаваме проблемите.

Това е големият парадокс на нашето време. Но това със сигурност не е бъдещето, за което опълченците дадоха живота си...

Преди 10 години подкрепихме идеята на фондация “Героите на България” в издигането на този Паметник на Опълченците. Мястото съвсем не е случайно. Тук са били турските казарми, в които е бил затворен Апостола, след като са го заловили заптиетата. Този паметник е символ на духа, на героизма и родолюбието на всеки български възрожденец, участвал в поредицата от събития, предхождащи Освобождението на България. Сега предстои този паметник да бъде преместен. За щастие, само преместен, а не разрушен, каквато е съдбата на други исторически паметници. Нещо като мода, която последователно се налага от днешните управляващи в България. След преместването паметникът ще бъде още по-близо до улица “11 август”, която е отсреща.

И накрая - позволете ми, да пожелая възможно най-скоро 11 август, или 24 август, по нов стил, да стане масово разпознаваема дата от българските младежи.

Да пребъде през времената подвига на героите на Шипченската епопея!

Вечна слава на героите!