Глобализацията срещу планетата

Андрей ФУРСОВ
Печат

Множество митове за глобализацията станаха на пух и прах, но и досега доста хора я смятат, първо, за обективен процес, а не за конструкция, за проект, и очевидно бъркат глобализацията с интеграция и интернационализация; и второ, предполагат, че е възможна по-бърза и по-справедлива глобализация, която да отчита интересите на всички участници.
Обаче гледната точка на стопаните и на агентите на глобализацията е съвсем друга.
Според Хенри Кисинджър глобализацията е нов термин, определящ американското господство. Пърси Барневик, собственик на транснационалната металургична империя АБВ, още през 1995 г. откровено обясни: “Аз определям глобализацията като свобода за моята групировка да инвестира където си поиска, да продава стоки, където си поиска, и то при минимум ограничения по линия на правата на работниците и социалните условия”.
С други думи, глобализацията, освен всичко друго, е процес на интернационализация, който осъществява правото на по-силния в световен мащаб благодарение на научно-техническия прогрес (революцията в областта на електрониката и комуникациите), - от една страна, и от друга, - благодарение на разрушаването на СССР като персонификация на системния антикапитализъм, - като уравновесяващ фактор за капитализма и неговия хегемон САЩ.

Френският социолог Пиер Бурдийо бе прав, когато подчерта, че глобализацията не е обективна реалност по същество, или пък фатум - не, това е съзнателно прокарван политически курс за освобождаване на икономиката от социален и държавен контрол с оглед превръщането й в
сила вън от контрол.
Следователно глобализацията е модификация на интернационализацията, определена от класови интереси и със свой политико-икономически образ. Икономически, - и по-точно финансово, - новото е глобализация на финансовите пазари, на транзакционния капитал. В тясно икономически план глобализацията е извеждане на по-високо ниво на виртуалната паразитна финансова надстройка над реалната икономика, и често без никакво отношение към тази надстройка.
Неслучайно Бурдийо уподобява идеологията на глобализацията на СПИН - тя, също както СПИН-а, разрушава имунната система на жертвата.
Аз бих добавил: неолибералната глобализация, глобалният финансиализъм, от една страна, е агония на капитализма, който се стреми да се натъпче добре преди смъртта си. От друга страна, това е огледален процес на първоначалното натрупване на капитала на “входа” към капитализма (генезис и начало на ранния стадий).
Първоначалното натрупване, което предшества капитализма, всъщност бе ограбване най-вече на слабите мира сего (ограждането в Англия, пиратството и т.н.) с цел създаване на неикономическия фундамент на икономическата система на капитализма. Глобализацията също е ограбване на по-слабите, което обективно създава фундамента за новата, посткапиталистическа система. С други думи, това е едновременно гибел на капитализма и преразпределение, прицелено към посткапиталистическото бъдеще.
Глобализацията ефикасно къса от бъдещето, изключва от него цели слоеве и региони.
Макс Гало отбелязва, че глобализацията не направи света наистина глобален, тоест единен; обратното - тя раздроби света на части.
Глобалният свят на богатия Север е светът на небостъргачите, където 20 % от населението на планетата притежава 80 % от богатствата й, 80 % от автомобилите, потребява 60 % от световната енергия. Има и локален Юг, свят на бедността (има държави, където в гетото живее 75 % от населението), с незначителна продължителност на живота - не повече от 40 години, а дори и по-малко.
Ако вземем предвид, че продължителността на живота в огромна степен зависи от характера на социалната система, можем да кажем, че глобалните богаташи не просто експлоатират глобалните бедняци, но направо им изяждат живота, присвоявайки си не само времето им за работа, но времето им като цяло. В този смисъл филмът “Време”, който показва свят, където върховете и низините се различават предимно по това с колко време разполагат, отразява достоверно тази ситуация. Тъкмо затова немските икономисти Р. Хинкел и Ф. Щрикщрок наричат глобалния капитализъм “Killer Capitalismus” (килър-капитализъм, капитализъм-убиец. - Бел. ред.). Те двамата, както и много други икономисти, подчертават следното: докато съществуваше СССР, глобализацията не просто тъпчеше на едно място, тя дори не успя да се осъществи като такава. След 1991 г. капитализмът, в неговата финансиализирана форма, сякаш отхвърлил материалната база, се откъсна от веригите й, помитайки стабилността, заетостта, минималната работна заплата и много други неща.
Цифри, които не трябва да забравяме
Показателно е, че в първото десетилетие след “изчезването” на СССР (1992-2002 г.) Западът рязко намали помощта за слабо развитите страни и също толкова рязко оряза инвестициите. Отпадна нуждата да се противостои на Съветския съюз в Азия и в Африка, да се демонстрира добра воля към страните и народите. Чудно ли е тогава, че към 2002 г. нивото на доходите на глава от населението в 81 слабо развити държави значително спадна?!
Швейцарецът Жан Зиглер пише по този повод: “Падането на Берлинската стена, разпадът на СССР и частичната криминализация на бюрокрацията в Китайската народна република обуслови полета на глобализацията, а с него и прекариатизацията на работната сила и заетостта и разрушаването на социалните защити”.
Неслучайно се появи и нов термин - “прекариат”. Precarius, от английски, означава “чуплив, крехък”. Става дума за нарастващия слой хора със случайна работа - няколко часа на ден, и то не всеки ден, а следователно хора без никакви социални гаранции. Именно необяснимата крехкост на тяхното битие ги прави прекариат.
Прекариатът е един от резултатите на глобализацията,
също като войната на богатите срещу бедните, срещу обществото (затова и Тачър, този тъп трион на неолиберализма, казваше, че няма общество, има просто мъже и жени).
От едната страна е прекариатът, обитаващ преддверието на социалното небитие, от другата - богатството.
Ето и някои цифри, които определено има смисъл да припомним.
Богатството на петнайсетте най-богати хора в света е по-голямо от БВП на всички африкански страни, южно от Сахара, с изключение на ЮАР. 225 най-богати фамилии в света притежават един трилион долара - с половин трилион повече, отколкото долната половина (47 %) от човечеството.
През 2017 г., също както през 1937 г., 200 фамилии управляват (икономически владеят) Франция.
В днешна Швейцария върхушката - 3 % от населението, притежава толкова, колкото всички останали 97 %;
300 швейцарски свръхбогаташи притежават 374 млрд. швейцарски франка.
Неравенството нараства не само на Север, но и на Юг.
В една от най-добре развитите южни страни - Бразилия, 2 % собственици контролират 43 % от обработваемата земя, а 4,5 милиона селяни нямат и късче земя! И става дума не само за все по-дълбокия разрив, а че огромна част от населението в условията на финансово-капиталистическа глобализация е лишено от каквато и да е перспектива за развитие, обречено е на деградация, на натурализация / архаизация на икономиката и увеличаваща се бедност. Тук развитието е всъщност регрес.
Пирамидата на ТНК и нерентабилните държави
Дори не споменавам, че една от целите на неолибералната глобализация е унищожаване на национално-държавната идентичност и подмяната й с регионална идентичност и малцинства от всякакъв род.
В икономически план върхушката на глобалния свят е пирамида на транснационалните корпорации (ТНК), много от които са по-могъщи от цели държави. Например мащабът на финансовата активност на “Дженеръл мотърс” е по-голям от БВП на Дания, а този на “Ексон мобил” - от Австрия.
През 2011 г. трима сътрудници на Цюрихския политехнически институт публикуваха своя труд “Мрежата на глобалния корпоративен контрол”. Трудът е резултат от изследвания на 60 000 компании и техните “дъщери”. Ядрото са 737 ТНК, които контролират 80 % от световните финанси, суперядрото са 147 ТНК, контролиращи 40 % от световните финанси.
Суперядрото си има и свръхядро - 27 ТНК, и точно тази “матрьошка” е най-богатата и най-влиятелната.
Като имаме предвид, че Северът контролира 82 % от световната търговия, шансовете на Юга са просто призрачни.
Жан Зиглер, за който стана дума вече, дава пример с производството на олио в Зимбабве. Само за пет години, от 1991 до 1996 г., то е спаднало с 92 %, отрасълът е убит поради невъзможност да се конкурира със селското стопанство на Севера: правителствата на ОИСР (Организация за икономическо сътрудничество и развитие, създадена през 1948 г., включва развитите индустриално страни от Европа. - Бел. ред.) субсидират своето селско стопанство с 355 млрд. долара годишно. Как би могло Зимбабве да се конкурира с такова чудовище? “Как школьнику драться с отборной шпаной” (стих на Вл. Висоцки; как ученик да надвие банда хулигани... - Бел. ред.) А пък някога, на конференцията в Маракеш (Мароко), представителите на Севера обещаваха на слабо развитите страни бърза либерализация на глобалните селскостопански пазари така, че страните от Юга да извлекат полза от глобализацията.
Става дума не само за унищожаването на цели отрасли и държави - става дума за това, че огромна част от световното население е обявена за нерентабилна. Появиха се два термина: “най-слабо развити страни” (терминът е въведен през 1971 г., понякога се употребява и понятието “Четвърти свят”) и “нерентабилно население”. А какво означава държави с нерентабилно население? Това са 48 страни с население от 640 млн. души, тоест 10 % от световното население, които са наречени “нерентабилни” (безполезни, сиреч излишни. - Бел. ред.).
Какво означава да наречеш някого нерентабилен? По същество това значи да му откажеш правото на съществуване.
Това дори не е Untermensch: унтерменш (недочовек, подчовек, обратното на свръхчовек. - Бел. ред.) имат поне някакво миниатюрно, съвсем условно право на съществуване, докато нерентабилните Homo nonrentabilis по правило не трябва да съществуват - те не се вписват в глобалния свят, те са излишни в него (хрантутници и т.н.).

Най-слабо развитите страни, страните с „излишно население”, отделят 20 % от бюджета си, за да обслужват дълговете към стопаните от Севера, тоест, процентът на дълга изяжда хората като социални същества.
Як военен юмрук крепи т. нар. пазар
Ако в раннокапиталистическа Англия “овцете изядоха хората”, а прогонените хора по време на ограждането ги бесеха, в къснокапиталистическия свят “парите изяждат хората”, хората не ги бесят - те сами си умират от глад и болести.
Една-единствена държава, по рядко стечение на обстоателствата, успя да се измъкне от зоната на най-слабо развитите - Ботсвана, но това е изключение, защото “най-слабата развитост” е затворен кръг. Става дума не само за митичната “невидима ръка на пазара”. Митична, понеже изследванията, дори по Mid-Victorian market (пазар от средните години на периода на управление на кралица Виктория, 1850-1870 г.), който се смята за еталон на “свободния пазар”, показват, че той е конструиран не икономически, а социално-политически. Всъщност пазарът бил социално-политическа институция и се поддържал със съответните мерки.
Днешният т. нар пазар, където отдавна няма пазари, а съвкупност от монополи, се поддържа от военната сила на САЩ. Затова дори Томас Фридмън, апологетът на глобализацията, писа: “Макдоналдс” не може да съществува без “Макдонъл Дъглас”, който произвежда „F-15”, без “Силиконовата долина” с нейните разработки, и естествено, без глобалната пропагандна машина”.
Тоест, зад пазара стои як военен юмрук.
Освен военните инструменти, глобалистите притежават и могъщи икономически оръдия: СТО (Световната търговска организация), МВФ, Световната банка.
Шеф на Световната банка дълго време бе Робърт Макнамара, от екипа на Джон Кенеди. При Кенеди той беше министър на отбраната, според Джон Мендроу, автор на изследвания върху глобализацията, като шеф на Световната банка Макнамара е убил повече хора, отколкото като военен министър, отговорен за Виетнамската война.
Именно при Макнамара развитието и прогресът са приравнени на икономически ръст. Ако по-рано се смяташе, че развитие и прогрес е едно, а икономически ръст - друго, то при Макнамара бе фаворизиран друг подход, който изтика в ъгъла икономическия ръст, и той започна да се определя според чисто количествени икономически показатели, които не отчитат социалния ефект. Така например от позицията на икономически ръст Съветският съюз бе по-назад от САЩ, а от позиция на социалния ефект ние ги превъзхождахме. Това се оказа маловажно обаче, и в СССР, в късносъветските години, възприеха езика на противника и взеха да оценяват сами себе си с категориите на противника. А ако виждаш света през очите на противника, рано или късно, ще заработиш в негов интерес - все едно дали съзнателно или не.
Международният валутен фонд (МВФ) е още една такава структура. За него е писано много, но едно трябва да се помни: как МВФ уби най-развитите държави от Латинска Америка.
През 70-те години на 20 в. дългът на латиноамериканските страни към МВФ стигна 60 млрд. долара, през 80-те години бе 204 млрд. долара, а през 90-те - 443 млрд. долара. В 2002 г. удари 750 млрд. долара.
Не е за вярване, но бе убита най-развитата държава - Аржентина, на която предсказваха светло бъдеще, а пък тя смъртоносно се оплете
в паяжината на глобализацията.
С други думи, глобализацията - това е паяжина, изплетена от няколко стотин тлъсти паяка, които установиха свои правила, гарантиращи им свръхпечалби.
Може ли да се прекрати действието на тези правила, ако си в паяжината?
Историята дава отрицателен отговор. Има такава държава - Бразилия, и там бе прочутият ляво радикален икономист Кардозу. През 1995 г. той стана и президент. Изследователите подчертават, че в историята рядко се срещат случаи като този - начело на големи държави да застанат толкова способни хора, както в Бразилия през 1995-2002 г. На първо място, президентът на тази страна бе блестящ ляв икономист - Кардозу, външен министър - Селсу Лафер, министър на правосъдието - Алоис Нунес, и много други.
Всички те бяха леви радикали, но бързо, както отбелязват анализаторите, станаха сервилни слуги, да не кажем ласкатели и наемници на финансовото министерство на САЩ. И Кардозу дори обясняваше на своите бивши колеги, че нищо не можело да се направи.
Резултатът от управлението на левите беше следният: огромен брой хора страдат от хронично недояждане, външният дълг е огромен, престъпността е голяма. Кардозу и другарите му, вече във властта, всъщност компрометираха “лявата идея”. И сега буржоата могат да кажат: “Левите дойдоха. Е, вижте сега! Защо скачахте срещу диктатурата? При диктатурата беше добре, а при левите стана много зле”.
Има някои, които на база бразилския опит на левите, казват - отделната страна не може да избяга от капана на глобализацията, могат да го направят няколко страни, и то големи, и в съюз, за да успеят да скочат.
Мнозина привиждат такъв съюз в организацията БРИКС. Често я представят като алтернатива на англо-саксонската глобализация, намеквайки, че глобализацията по бриксовски (и по-конкретно, глобализацията по китайски на континентална основа около трансевразийския Път на коприната), ще бъде справедлива и взаимно изгодна, за разлика от англо-американската.
Това ли е постиндустриалното бъдеще?
Очевидно някои още вярват, че капиталистическата глобализация може да бъде справедлива. Но дори не за това става дума.
Първо, не си струва да надценяваме единството на БРИКС. Ето един случай. През 2011 г., след добре известни събития, от длъжността си излетя Доминик Строс-Кан, и в този момент страните от БРИКС получиха шанс. Ако те бяха консолидирани, можеха да изведат свой общ кандидат за освободеното място. Но с изключение на Индия, която не подкрепяше западни кандидатури, всички други бяха за европейско-американската (северноатлантическата) кандидатура на Кристин Лагард. Най-активни бяха китайците. Срещу тази подкрепа получиха поста заместник-председател на МВФ - Мин Чжу, бивш заместник-председател на Народната банка на Китай, който стана заместник на Кристин Лагард. Подкрепиха го и африканците, и Руската федерация го подкрепи, и бразилците също. Обаче индийският кандидат беше наистина превъзходен - Монтек Сингх Ахлувалия, зам. министър-председател, известен икономист.
Отношенията на страните от БРИКС с промишлено развитите САЩ, Япония, ЕС, са много по-плътни и тесни, отколкото между самите тях. Къде се провеждат конференциите на БРИКС? Понякога в страните от организацията, а понякога във Вашингтон.
Страните от БРИКС се консултират и си сверяват часовника с МВФ. Заместникът на Кристин Лагард, изпълнителният директор на МВФ Мин Чжу, човек от държава в БРИКС, казва, че БРИКС е резултат от сближаването на държавите по степен на развитие: държави от БРИКС и най-развити страни в света. Той го нарече конвергенция под егидата на МВФ. Но що за алтернатива е това?
Всъщност, става дума за допълнителна опора, която позволява на буржоазията да спечели време и да подготви господството на своите позиции в посткапиталистическия свят. Свидетелство за това са тесните икономически връзки между КНР и САЩ, където Китай е в ролята на производствения цех, работилницата на високотехнологичната американска икономика, и включването на индийския управляващ елит в кръга на англо-саксонските управници, особено британските.
Впрочем,
инвестициите на Индия във Великобритания са по-големи от тези на Евросъюза.
Доста е съмнителна и тезата, че БРИКС е в състояние да предложи на света алтернативен модел на “постиндустриалното общество”. По различни оценки, ръчният труд в БВП на Индия е 50-70 %, в Китай - 50-60%.
Това ли е “постиндустриалното” бъдеще? По-скоро това е “недотам индустриалното” настояще.
Тъкмо този ръчен труд подкрепя капиталистическия свят с неговото англо-саксонско ядро, като удължава живота му със своя икономически ръст.
И какво се получава? БРИКС всъщност работи не за разрушаване на системата, а за нейното поддържане.
И наистина, през 1995 г. БРИКС осигуряваше 10 % от световния ръст, а през 2015 г. - вече 30 %. Както твърдят икономисти, ако извадим от БВП за 2010 г. Индия и Китай, то брутният вътрешен продукт ще се окаже на нивата от 1980 г.
Накратко, ръчният труд на Китай и Индия поддържа системата и решавайки свои си проблеми, не позволява да бъде натирен издъхващия капитализъм, просто отлага края му.
Всичко това е подсигурено с невероятна експлоатация. Например в специалните зони в Китай работниците се трудят по 16 часа в денонощие с краткотрайно прекъсване, не повече от пет минути по часовник. Почасовото заплащане тук е по-малко от половин евро. Та ето, живеят си богато и пребогато дори! В нещицата, произведени с ръцете на китайските работяги, разходите за заплащане не надвишават 6 %, а понякога са и по-малко.
Накрая, но също много важно е да кажем, че страните от БРИКС, и в частност Китай и Индия, се конкурират не само и не толкова със Севера (въпреки че конкуренцията между САЩ и Китай е налице), колкото помежду си.
В най-добрия случай БРИКС се оказва ситуационен тактически съюз на негативите - съюз между страни с олигархични режими извън ядрото на капиталистическата система, а в най-добрия случай - полупериферия, която иска да подобри позицията си за бизнес с ядрото (не става и дума за това да влиза в него).
Руската федерация заема едно особено място, обусловено от съветското наследство: разполага с ядрено оръжие, член е на Съвета по сигурност на ООН (има право на вето) и запазва, въпреки четвъртвековния погром, относително високо ниво на съвременно образование.
Впрочем, тези плюсове от миналото в едно измерение си съседстват с минусите от настоящето в друго измерение, но спецификата на днешната руска ситуация е друга тема.