С ДЪХ НА КОРУПЦИЯ

Петко ПЕТКОВ
Печат


Има ли у нас корупция, или това е само усещане на „кофти матрияла”, както твърдят адвокатите и пиарите на управляващите? Има, и това се доказва от наскоро приетия Закон за противодействие на корупцията по високите етажи на властта, както и от създадената въз основа на него специална комисия. А споровете за това кой да назначава председателя на тази структура - президентът или управляващото парламентарно мнозинство, показват, че опасенията на опозицията относно използването на комисията като бухалка срещу политическите опоненти на управляващите, меко казано, не са безпочвени.
Отхвърлянето преди седмица на президентското вето върху Закона за борба с корупцията – с гласовете на ГЕРБ, ОП, ДПС и ПП „Воля”, показа, че в парламента вече е сформирана нова, широка коалиция. Няма десни, консерватори и центристи, няма патриоти и либерали. Всички са се съюзили в името на една цел: да излъжат бюрократите в Брюксел, че България, която временно председателства Съвета на ЕС, е  решена да скъса с лошия си имидж на най-корумпираната и поради това най-бедната държава в Европа.
Може туземното население да не вярва в тази легенда, важното е Брюксел да се направи, че вярва. Може улиците на София да се изпълнят с протестиращи – сега му е времето да се искат от премиера Борисов неща, които без европейския надзор биха били отказани с мълчаливо презрение. Полицаите излязоха на протест, дори си наеха билборд, който обясняваше на европейските гости, че българските блюстители на реда са най-ниско заплатени в целия ЕС. Билбордът им беше свален, после им разрешиха да го възстановят, но те отказаха. Отказаха се и от протеста, защото лично Бойко Борисов им обеща 100 милиона лева допълнително за МВР. Преди това с по-малки суми се уредиха БАН и СУ „Св.Климент Охридски”.
На другите протестъри, които не искат пари, а да спасяват било природата, било здравеопазването или себе дори, министърът за европредседателството Лиляна Павлова им каза от телевизионния екран, че все едно се оплакват на арменския поп. На арменския, не на европейския! Хеле пък ако протестират срещу корупцията на управляващите...
Вярно е, че корупцията не е български патент, а глобално явление. Кой властник не обича да си оближе пръстите, след като са му позволили да бръкне в обществената каца с меда? Стига да не го хванат. Един и двама ли френски президенти – от Ширак до Саркози, бяха съдени за злоупотреби и рушветчийство? А колко правителства в Италия си отидоха по тази причина? Белгия и Чехия  не изкараха ли едно европредседателство със служебни правителства?
Някой ще каже, че и на Запад има корупция, но там корумпираните ги съдят. Да сте чули Ширак и Саркози да са лежали в затвора? Това, че България, този „остров на стабилността” и „евролокомотив” на Западните Балкани продължава да се смята за най-корумпираната страна в ЕС, не е ли едно „обосновано предположение”, базирано на субективните усещания на плебса? Сиреч, българският политически елит е корумпиран, но не чак толкова. Просто у нас  след приватизацията е останало по-малко за крадене, като изключим „усвояването” на еврофондовете. След 2020 г. те ще спрат и кой крал-крал. Който не е – да пие една студена вода от скъпата. Дали пък тогава пребиваването във властта няма да се превърне в обикновено губене на време?
Нейсе, корупцията не започва от днес. Имало я е и в по-далечното минало на човечеството. Включително по времето на „онова” присъствие. Според Арслан Булут (в. „Йеничаг”, 12 януари т.г.), корупцията и рушветът си виреят и в днешна Турция, но се прикриват в Меджлиса. Ничие лице не се изчервява от срам, но щом някакво дело се гледа в САЩ, то се превръща в „национален проблем”. Това безсрамие и липса ва стеснение от корупцията и подкупа, според него, не е ново за мюсюлманите. Булут преразказва един анекдот, описан от османския историк Наими. В него става въпрос за свалянето от постовете им, през 1653 г., на казаскерите (върховните съдии) на Анадола и Румелия. Специално този на Анадола, Тиряки (любител на наслажденията. - Бел. ред.) Кушбаз продавал и препродавал кадийски длъжности и измислял всякакви дяволии, за да скубе пари от бедните кадии. В лакомията си стигал дотам при жив кадия да продава поста му на друг. По това време живял някой си Кара Абдуллах, известен като „Настрадин на своето време”. Веднъж той влязъл в дивана (съвета) на великия везир, където заседавали и двамата казаскери. След като изложил проблемите си, Кара Абдуллах вдигнал ръка да се помоли за здравето на садразама (великия везир), след което започнал да възхвалява двамата казаскери. Великият везир разбрал, че зад хвалбите му има други неща и го попитал каква е причината. Кара Абдуллах обяснил: “Господарю, имам син, хвана треска. Приложих хиляди илачи, не помогна. Накрая, обръщайки се към треската, рекох: „Бре, маларийо! Ако не оставиш сина ми, да ти увиснат на врата греховете на  анадолския казаскер!” Тозчас синът ми отвори очи, подобри се.”.
Садразамът се засмял и попитал: “А защо не й прехвърли греховете на румелийския казаскер?”. На което Кара Абдуллах отговорил: “Султане мой, няма да харча греховете на румелийския казаскер за толкова дребни болести, ще ги пазя за чумата на твоя син!”.
Според „История на Османската държава” на австриеца Йозеф Хамер, султан Баязид I заповядал да затворят в една къща подкупните кадии и да ги изгорят живи. Спасил ги по настояване на великия везир придворният шут, който поискал от султана да го изпрати в Константинопол, за да доведе ромейски попове. Те щели да гледат делата на изгорените кадии. Султанът се засмял и отменил заповедта си за изгаряне на кадиите рушветчии. Но както знаем, въпреки тези опити за изкореняване на корупцията, тя продължила да шества до края на Османската империя и станала неотменен спътник и на Републиката.
Щом и заплахата с изгаряне не  е пресякла този порок, няма да го пресече и Законът за борба с корупцията, който управляващото у нас мнозинство прие в навечерието на българското председателство на Съвета на ЕС, така да се каже, с рекламна цел.
Законът е тояга с два края, която играе според това в чии ръце се намира. Засега той ще сурвака опозицията и критиците на това управление, а после нещата могат да се обърнат наопаки. Българските управници често стават жертва на илюзията „Победихме с малко, но завинаги!”.
Впрочем, едва беше гласуван законът, и от ГЕРБ заговориха за изменения в него. Очевидно трябва да се прецизира дори самото понятие корупция, за да не го тълкуват както дяволът чете Евангелието. И за да не се пробутват чрез него противообществени постановки, подобни на определението на пола като „социално изградени роли и поведения” в Истанбулската конвенция. Но и без юридически да е дефинирана еднозначно, според общоприетото тълкуване корупцията е злоупотреба с власт за лично или групова облагодетелстване. Другото е кражба и джебчийство.
Ако у българите има „усещане за корупция”, вината не е в техните носове, които просто надушват смрадта. Те са виновни само за това, че се примиряват с порока, избирайки едни и същи негови носители да ги управляват. А други се опитват да „ускорят” решаването на проблемите си с финикийски знаци, пъхнати в ръцете на алчни министри, депутати, кметове, общински съветници и по-дребни чиновници. Стока се продава там, където се харчи. Така е и с корупцията, при която винаги има две страни. Една от тях да липсва, и корупцията ще изчезне.