ПУТИН, УНИВЕРСАЛНИЯТ ВИНОВНИК

Джейда КАРАН
Печат

При толкова „независими” медии у нас, парадоксално е да научаваме истината от турски журналисти, които търкат затворническите нарове. Забелязахте ли кога нашите управляващи „признаха” изборите в Русия и поздравиха Путин с победата? Пръв от лидерите на големите държави го поздрави Си Цзинпин, после това направи и Доналд Тръмп. Жан-Клод Юнкер го поздрави и му пожела „всички успехи”. За ръководителите на Турция, Куба, Сърбия, Венецуела и някои от бившите съветски републики, да не говорим. Те не чакат разрешение от Брюксел или Вашингтон. А Тереза Мей изведнъж откри, че английската фирма „Кеймбридж аналитика” се е намесвала в избора на Тръмп за президент на САЩ. Дали е разбрала в каква геджура се нахендри със случая „Скрипал”? Кога ще признае, че трябва да се търсят улики в британската лаборатория в Портън Даун? За отровения от глупост, наглост и непрофесионализъм няма лек.

***


В целия свят следяха отблизо президентските избори в Руската федерация. Този път държавният глава влезе в надпреварата като независим кандидат. Получи 76,6 на сто от гласовете на избори, в които на всяко ъгълче светеха уеб камери, и за разлика от преди, когато наблюдателите намираха за „недостатъчна” демократичната среда, не беше позволено и прашинка на съмнение да падне върху гласуването. Снижавайки се мъничко, средната избирателна активност достигна 69 процента.
***
От раздухваната преди и след изборите русофобия / путинофобия може да ти се спука жлъчката. Въпреки, че охарактеризираха като „диктатор”, при неговата популярност, отразена в анкетите, беше ясно, че съгласно кон\ституцията на страната - точно както Меркел в Германия, - Владимир Путин ще управлява четвърти мандат. Това сведе до нула уподобяванията му на „Сталин” в средите на левицата, върху който бяха струпани всичките злини на 20-и век.
Предвид съществуващата, както във всички, така и в руския език, думичка „вожд” (водач), на немски това е „фюрер”, работата стигна дотам, че опитаха да сравняват Путин с Адолф.
Само като си спомниш за баткото на Владимир Путин, убит от нацистите в Ленинград, или за баща му, който е ранен, докато воюва, наистина е прекалено тежко. Разбира се, макар руският лидер да се опитва упорито да отхвърли от себе си идеологическия товар на Съветския съюз, и да не успява, той е „автор на всичките проблеми в света”, начело с тези на Запада.
***
Значи така, когато след разпадането на Съветите имахме Елцин, прочул се с бомбардирането на парламента през 1993 г., с алкохола и с досаждането на дамите, Москва беше обект на „похвали”.
Когато олигарсите разграбваха страната, когато Елцин изхвърляше министър-председателите като мръсни кърпички, в Лондон, сега развяват “случая Скрипал” (чели ли сте романите на Льо Каре), корупциите и мръсните пари на руските олигарси. Но преди това бяха тема за развлечение.
Отварянето на съветския регион за варварството на пазарния капитализъм беше нещо, което се аплодираше. Надяваха се да разпарчетосат единството на народите, формирано с принципа на братството.
Не стана. Силовиците и техният представител Путин не им позволиха. Днес ги няма Съветите. Въпреки това има една Руска федерация, която по странен начин съживи частично наследството от тях; и срещу която се извършват същите действия, понеже ако не с икономиката си, то с ядрената си мощ представлява предизвикателство. Така че руският лидер е „виновен” най-напред за това.
***
Днес НАТО продължава да обкръжава военно Руската федерация, тя е подлагана на санкции, и това я поставя в положение на „страна във война”.
Това е огромен географски регион, разпрострял се върху 11 часови пояса, в който живеят 146 милиона души от десетки различни корени, ръководството осъществяват 85 федерални управления, всяко от тях съставено от равностойни по статут области, краеве и автономни региони, със свой кмет, парламент и дори с Върховен съд.
Разбира се, между регионите има и пропасти, и инфраструктурни проблеми, които чакат разрешаване. В тези условия гражданите на Руската федерация избраха предложения от Вл. Путин „модел на капиталистическо развитие”, понеже той ги измъкна от разрухата на 90-те години, а това означава „нормализиране и стабилност”.
Както никой от кандидатите за президент не отправи и една смислена дума по вътрешните и външните проблеми, така и никой не оспори пътя на капиталистическото производство и развитие (път, който може би трябва да се нарече държавен капитализъм).
Впрочем, и без друго няма кой да постави този въпрос. Докато в Руската федерация се развива една либерална интелигенция, която „се срамува от съветското минало”, популярно е  страната да се критикува от западна либерално-демократична перспектива.
При тези условия не бива да се учудваме например, че западняците извръщат очи от 12-те процента на кандидата на Комунистическата партия (КП) Павел Грудинин, единственият от седемте опозиционни на Путин кандидати, който може да се нарече „социал демократ”. Те плачеха групово за Алексей Навални, изхождайки от това, че макар и законово „забранен”, подкрепата за него в анкетите изглеждаше между 2 и 3 процента.  Не изразиха загриженост от това, че като представител на „средната и висшата класа”, той описа като „хлебарки” мюсюлманските бежанци, нито се впечатлиха от изразите му: „Русия за руснаците!”.
***
Не стана, естествено. И няма да стане, понеже го искат западняците.
Когато зададете въпросите от погрешен адрес, непременно ще стигнете до заблуди.
Според мен правилните въпроси относно Руската федерация могат да излязат само от едно истинско ляво движение, филтрирало съветския си опит.

Джумхуриет, 21.03.2018