ТУРСКИЯТ КРЪСТОПЪТ

Михаил ХАЗИН
Печат

Когато всяка сутрин сядам зад компютъра, у мен възниква желанието да напиша нещо... Но в последно време това желание все по-рядко и по-рядко засяга текущите събития в икономиката (това не засяга общата теоретична конструкция, нали дописвам книжлето, в което има вече над 300 страници), а засяга повече политическите събития. Това, струва ми се, е странно, аз не съм политолог, вътрешните политически мотиви, още повече в другите страни, не са ми много понятни. Между другото, професионалистите в тези области постоянно ми го обясняват: един вид, вие не сте учили това, а знаете ли, че еди какво си...

На мен понякога ми става смешно: невъзможно е да бъдат обяснени глобалните процеси от гледна точка и мащаба на началника на отдел в министерството на финансите или ръководителя по добива на нефт в петролна компания. Мащабът на личността, както и мащабът на събитието са обективно понятие и всеки опит да бъде изваден човек по-високо от мащаба му (както и да бъде натикан надолу) е работа е безсмислена и празна, която нищо друго, освен проблеми, няма да докара. Затова, щом се сблъскам с последствията на събития от глобален мащаб, у мен възниква желанието да обясня тези събития. Не техния механизъм (това си е работата на политолозите), а реалните причини.

 

Михаил Хазин

 

Именно затова искам още веднъж да разкажа за Турция, още повече, че Ердоган се поразходи напред-назад по повод приятели и врагове. Вече съм писал, че обективна причина за смяна на приоритетите на Турция е необходимостта да се осигури достъп до външни пазари, но сега искам да доуточня тази конструкция

от гледна точка на глобалните проекти

И така, след непродължителни игри със Съветска Русия в началото на 20-те години на миналия век,  Турция, особено след края на войната, се установява в талвега на течението на „Западния“ глобален проект. При това в първия етап под формата на просещ придатък (напомням, че през 70-те години промишлеността на България е била по-голяма, от тези на Турция и Гърция взети заедно). Но с настъпването на „рейгъномиката“ (то ест резкия ръст на частното потребление в САЩ и другите страни от „златния милиард“, или по друг начин казано, развитите страни на Запада) Турция получава право на достъп до бързорастящия пазар на Европейския съюз и рязко започна да нараства своя икономически потенциал.

Нека отбележим, че от гледна точка и на инфраструктурата, и създавания в Турция потенциал, и осигуряването на достъп до пазара на ЕС, контролът се осъществява от елита на „Западния“ глобален проект, то ест от финансистите.  Това, че Турция е била член на НАТО, то ест проект, управляван от САЩ на национално ниво, не е играело особена роля, тъй като ръководството на САЩ също се е намирало под идеологически контрол на финансистите.

Ситуацията започва да се променя, когато става ясно, че Турция няма да я приемат в Евросъюза. Тъй като за всички е очевидно, че в случай на сериозни икономически проблеми, ЕС ще затвори своите пазари за външни участници (а ако не, все едно, Турция не може да се състезава с Китай). И в този момент актуален става сериозният въпрос,

какво да се прави по-нататък

Доколкото кризата тогава все още само примигва на хоризонта, а и никой все още не е искал да вярва в нея, Турция постепенно започва да изгражда регионални проекти, които, по същество,не противоречат на общите принципи на „Западния“ проект: било Нова Османска империя (сиреч, да се оседлаят пазарите на ислямските страни), или „великият Туран“, т.е. да се опитат да обединят тюркските страни. Нека си спомним, в края на краищата, панславянската идея от края на XIX век („Хей, славяни!“).

Нещо, все пак, и се получи, въпреки че нито на петролните шейхове, нито на лидерите на политическия ислям тези идеи се харесаха. Тюркските народи също не изгаряха от желание. Но ето че гръмна кризата и стана ясно, че бързо трябва да се решава това-онова.  И ето тук неочаквано се оказва, че идеите на евразийското обединение са по-силни, отколкото идеите за тюркското обединение, а политическият ислям започва да играе такива игри, че въпросът вече не е за това, как той да бъде подчинен, а вече е реч за това, как той, все пак, да не разруши Турция.  И прагматичният Ердоган започва да променя концепцията и вместо да развива собствения си проект, решава да се присъедини към такъв, който вече явно е започнал да придобива собствени очертания.

В този момент се случва още едно интересно събитие: победата на Тръмп на президентските избори в САЩ. Доколкото, както вече съм писал, Тръмп представлява не „Западния“, а Капиталистическия глобален проект. И тук възниква още едно интересно противоречие: търговската и външнотърговската инфраструктура на Турция и нейните лобисти дърпат колата в една посока, а Тръмп заедно с инфраструктурата на НАТО -  в друга! При това те агресивно се настъпват един друг. Ако се предположи, че Гюлен е човек, внедрен в инфраструктурата на „Западния“ проект, то картината изглежда по един начин, ако се предположи, че той е тръмпист, то картината става друга. Във всеки случай, от това вътрешните проблеми на Турция само нарастват (доколкото поддръжката на тези структури от елита на Турция е доста голяма, именно тези структури формират нейната политика в продължение на десетилетия).

В тази ситуация

Ердоган има три избора:

Или „Западния“ проект (със запазването, макар и временно, на пазарите на ЕС и продължаване на конфликта с НАТО и Тръмп);

Или Капиталистическия проект заедно с Тръмп,с неизбежната и доста бързата загуба на пазарите в ЕС и, като цяло, отсъствието на явната икономическа перспектива!;

Третата възможност остава - Евразийския проект. Но това означава конфликт и с Брюксел, и с Тръмп (НАТО). Аргументите са различни, но е ясно, че степента на завършеност на местните интриги става критична, ако не се знае какъв стратегически избор е направил Ердоган, това е невъзможно да се разбере от хитрите му заплетени тактически действия. И стратегията, уви, не ни дава възможност да разберем какъв неговият избор. Тя, обаче, в крайна сметка, ни позволява да определим между какви позиции Ердоган може да избира.

 

Превод от руски език Гияс Гулиев