СЪРЦЕ, ОТДАДЕНО НА СЛОВОТО И СВОБОДАТА

Светозар КАЗАНДЖИЕВ
Печат

Пристигнал от селото в града, съвсем незначителен за мерките на онова време, аз започнах постепенно да се отдалечавам от старите богове и старите спомени. Прощавах се с инстинктите, които ме съединяваха с природата. Откривах нови, способни да ме слеят с духа. Попаднал сред много хора и книги, имах сигурен шанс да открия приятели и кумири. Понеже по-трудно ги срещах сред хората, в книгите беше съвсем лесно – трябваше само да ги разтворя и прочета.

Художествената литература бе моята стихия. Вече имах любими автори и още по-любими книги. За съжаление, между тях, нямаше нито един от Родопите. Този факт ме натъжаваше, защото нямах нищо по-скъпо от родния край. Един ден, когато прелиствах „Старопланински легенди” на Йовков и ги съпоставях с легендите на Медино, мой преподавател по философия – замислен и външно мрачен човек, ме хвана под мишница и поехме по алеята пред Райковската гимназия в Смолян. (бях деветокласник в същото училище, известно тогава като „Родопски университет”.) Разговаряхме за литературата, фолклора и психологията на родопчани... От него чух за първи път имената на „златното” тризвездие Христо Попконстантинов, Стою Шишков и Васил Дечев. Трима мъже, посветили живота и творчеството си на Родопа. При това и тримата родени в планината.

 

Христо ПопконстантиновСилно ме впечатли Христо Попконстантинов. Не защото бе пръв между тримата, не и за това, че беше първият родоповед, свидетел на Страшната пролет в Ахъчелеби през 1876-а, нито защото бе стигнал интелектуалния елит на България в края на XIX век и беше станал част от него, а защото бе роден в село Петково – недалече от моето, разположено на брега на р. Малка Арда, която се вливаше в Голяма, току пред Медино. (Не търсете селище с това име на географската карта. То е обобщение на всички места в Родопите, свързани с моя живот). Това откритие ме изпълни с надежда. Насочи ме към архивите и библиотеките, разпали страстта в мен да разлиствам стари книги, да чета и препрочитам написаното от именития ми земляк.

След този разговор с моя учител по философия, всеки път, когато пътувах от Гълъбово за Смолян и автобусът спираше в село Петково, сърцето ми се изправяше „на крака”. Мислено правех поклон пред родната къща на Христо, недалече от пътя, стара и овехтяла като спомен. Веднъж попитах възрастен петковец, споделил ми в разговор, че е на деветдесет и две, познава ли даскал Попконстантинов? Той ме погледна с избелелите си сини очи и отвърна:

-Имах си хас! Кой го не знае? Нима ти не си чувал за него?... Той беше син на поп Костадин Манолов, кръщавал планината от Рожен насам. Баща му бе голям мъж, патриот, мреше за България, но и Хитьо не остана по-назад. Те двамката и още няколко петковци са духът на селото...

***

Първото, което ме порази,

беше неговият образ, отпечатан на корицата на пожълтял сборник. От снимката ме гледаше дълбок, проницателен поглед на интелектуалец, който знае своето място в живота. Човек на средна възраст, със слабо, скулесто лице, с коса вчесана на път, високо чело и хайдушки мустаци. Костюмът му бе черен, ризата – бяла, а папионката на възел, модерна за онова време... Гледаше ме човек постигнал всичко в своя живот благодарение на собствения си труд. Родолюбец, познал възхода и падението, изпитвал горест и страдал за своя народ. Гледаше ме философ осъзнал простата истина, че всички светли неща на света са дошли след мъчителна болка. Че духовните върхове на цивилизацията са издигнати с усилията на смели мъже, изстрадвали амплитудата на своята клета съдба, привикнали да превръщат страданието в блясък. Истина, която съпътства краткия му живот от началото до края (1858-1899).

***

Христо Попконстантинов е един от първите писатели на Родопа. Роден на 24 декември 1858 година в семейството на петковския свещеник Константин Манолов, той преминава като метеор през тъмния небосклон на планината. Дава сили, обич, талант, дава най-доброто от себе си за възраждането на родния край и умира на 41 години – млад, както са млади всички мечтатели. „Бързах да живея – отчаяно, стремглаво, непрекъснато. Времето ме преследваше, стрелките на часовника тичаха след мен като уста на пирани, дните, месеците, годините препускаха, не ми даваха покой”, споделя пред патриарха на българската литература Иван Вазов, с когото го свързва дългогодишна и искрена дружба. Животът му е олицетворение на изненадата, но и на логическата последователност. Колкото повече се задълбочавах в него, толкова повече се изумявах и зареждах с гордост.

Баща му, поп Константин

не е просто свещеник, който смята, че религията трябва да съществува за човека, а не човекът за религията, той е стожер. Идея, дух и материя събрани в едно. Черноризецът първи насочва своя любознателен син към трудните, често опасни пътища в живота.

 

Христо Попконстантинов

 

Разкрива му, че на света няма нищо по-скъпо от свободата. В своето „Дамашкино” (ръкописна книга-дневник в 2 тома по 360 листа единия), както сам я нарича, до неделните слова и поучения, до житията и чудесата на различни светии, е записвал всичко, което е изпълвало дните му.

В Дамашкино-то е била съдбата на родопчани от дефилето на Малка Арда в средата на XIX век. Знаен като бунтар и поборник срещу гръцките фанариоти и османските поробители, като труженик, отдаден на църковната и обществената деятелност, като защитник на българския дух, Константин Манолов не бил долюбван нито от турците, нито от гърците. По някаква щастлива случайност се разминава с бесилото, сковано за него в съседното село Карлуково, днес Славейно.

След като посвещава сина си в богоугодните дела на монасите от Атон, които минавали по селата със своите мулета, събирайки милостиня за манастира „Свети Георги Зограф” и най-вече с отеческата любов на йеромонах Григорий Светогорски, известен в Родопите и като поп Лигорко, черноризецът насочва вниманието на младия ум към науката и знанието. Целта е да го научи да презира фенерското скудоумие и да почита страданията на българските таксидиоти от Света гора, които прииждали като черни ангели с „кандилце в ръка”. Благодарение на тези уроци, след време, зрелият Христо Попконстантинов ще напише в „Материали-те за изучаване на родопското наречие”:

„Дядо поп Григор е принесъл голяма заслуга в нравствено-религиозно отношение, а преводите вършени под негово ръководство от гръцки на български език, имат и занапред ще имат важност, както в историческо, тъй и във филологическо отношение. Гръцките проповеди, от които са превеждали нашите, мога да ги нарека новобългарски апостоли, не са ми известни, обаче от резултата се вижда, че те не са се придържали строго към тях. Гледали са щото проповедите да имат колкото се може по-голямо влияние върху народния живот и върху междуособните отношения на нашето население, та затова са добавяли някои думи, фонетични звуци и други неща, характерни само за тукашните българе. Например, в отделни проповеди се упрекват и преследват старовремските обичаи: в други пък народните баяния се употребяват на врагувщина (дяволска работа) и предсказват лоши наказания за чорбаджиите...”

Закърмен от майка си с песните на Родопа, от баща си с бунтарството на древните ни предци, бъдещият краевед, етнограф и писател долавя в тях воплите на отминалите епохи. Приема ги като единствената утеха за родопчани през дългите години на робство. За негова лична нерадост, най-скъпата, която го е родила, умира преди той да навърши девет години и остава в паметта му завинаги млада и хубава.

***

Христо Попконстантинов е крехко, болнаво дете.

Нежността му прозира и в снимките. Разтревожен за неукрепналото му здраве, поп Константин го взема със себе си като помощник в църковните работи. Така му предоставя възможност да се среща всеки ден с хората, да вижда проблемите им, да усеща живота им. Тези срещи ще окажат неоценимо влияние по-късно, когато започва своята обществена, народоучна и литературна дейност. Докоснал душата на растящия юноша, поборникът открива в нея огромна любознателност и непреклонен характер. За да ги пощади той го изпраща в Устово при известните даскали и сподвижници на Димитър Македонски и Киряк Белковски – Христо Ковачев и Марко Савов.

Петнайсетгодишен Христо Попконстантинов се връща в Петково и става учител. С помощта на книгите, на устовските учители и патриоти, на самостоятелното попълване на своето знание, оформя собствения си кръгозор. В онова безпросветно време младият даскал има седемдесет и шест книги, когато единственото четиво в родопската къща е Библията. Влюбен в своята професия и в децата, които учи в училище, той се заема най-първо с изготвяне на „Училищен закон на Петковското училище” и поставя началото на днешните правилници за работа в българските школа. Насърчава децата и техните родители да черпят с пълни шепи от съкровищницата на знанието, да пазят народността си, да се борят за свободата и да я отстояват, когато им принадлежи. На 11 май 1874 година произнася пламенна реч за живота и делото на славянските първоучители братята Кирил и Методий. За да го разбират „и учени, и прости, и махленци, и селяни”, той говори на местно наречие.

През 1876-а, когато избухва Априлското въстание, Христо превръща училището в революционен комитет, а бащината му църква – в изповедалня. Хората го признават за най-учен в селото и се уповават на него като на Бога. Той чака с нетърпение кираджиите от Пловдив и Станимъка, които докарвали брашно, газ, фураж, за да получи горещи новини за въстанието, сам следи неговия развой, изпраща донесения за положението в Ахъчелеби...

На селско събрание представя пред петковци знамето на въстанниците, върху чиято зелена коприна блестял златния български лъв и призива: „Свобода или смърт”. Разказва им за черешовите дървета, превърнати в топове, за ентусиазма и саможертвата у копривщенци и панагюрци, с които отивали към Свободата. Но не им спестява и болката за посечения Батак, отекнала като гръм над поробената земя...

Денем вдъхва смелост и родолюбие у децата, вечер – вяра в скорошната победа у възрастните. На всяка среща той ги заклева да не контактуват с ордите на Ахмед ага Тъмрашлията, които кръстосвали Ахъчелеби и заедно с местни разбойници биели, ограбвали, палели и подстрекавали хората. Въпреки многобройните провокации,

барутът остава в барутниците,

а кремъклийките – при нозе. Комшулукът между християни и мохамедани, векувал в планината, здравите родови връзки и дълбоките корени, които хранят общата им съдба, отбранват и този път мира в Родопите.

Преживяното през тия напрегнати дни и нощи, полъхът на кървавия Априлий, който донасял вятарът в планината, Христо Попконстантинов описва по-късно в „Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 година”. И оставя незаличим знак за верността на тукашните българи – християни и мохамедани към своето отечество.

След Освобождението на България от османско владичество, за Родопския край настъпва отново „време разделно”. Вражески сили поставят на карта бъдещето на планината. Организират Сенклеров бунт, започва „лов на вещици”, над Родопа ляга подозрението, омразата, мъстта... Петковският даскал продължава да учи млади и стари, разяснява им коварството на протурския Запад и примката, която готвят коварните „византийци” за шията на планитата. Дейността му не остава скрита в долап.

Властите го вземат „на мушка”.

 

Христо Попконстантинов


За да отърве кожата, след като Берлинският договор разкъсва плътта на Родопа на две, заедно с баща си напуска родния край. Преселва се в България – село Лясково, Станимъшко, където продължава да „пали” огньове, да буди народната свяст.

Личният живот на Христо Попконстантинов е като роман на Зола. Впечатляваща е женитбата му за Шина Стою Бобутанова, дъщеря на райковски опълченец и сподвижник на Левски. За да може да се венчее, той е трябвало да представи документи от Османската империя (тогава с. Райково, днес квартал на Смолян, където е родена Шина, е в пределите на султаниата), от Княжество България, понеже Христо е учител в Лясково и от Българската екзархия, с които да убеди властите, че не е женен и няма дългове. Това се оказва съвсем не лесна работа. Освен административния рубикон, има още една пречка – Стою Бобутанов, отказва да му даде ръката на дъщеря си, въпреки чувствата, които изгаряли младите. Наложило се да избягат. Когато се венчават в Асеновград, той подарява на Шина екземпляр от Търновската конституция, която днес е един от най-ценните документи в неговия фонд, съдържащ повече от хиляда единици, съхранявани в Смолянския държавен архив. Сред документите е и Прокламацията на княз Александър Батенберг за Съединението на Княжество България с Източна Румелия...

Едно съобщение за курс по стенография във вестник „Мир” през 1880 г. го насочва към София.

Една искрица в мрака,

преобръща живота му. Трудолюбивата интелигентност го отвежда при корифея на стенографията Антон Безеншек, а след това в Стенографското бюро на Народното събрание. Работата му като ръководител на бюрото, открива пред него нов път, който водел към интелектуалния елит на столицата. На няколко пъти изпраща камиони с брашно, дрехи и стоки от първа необходимост за своите „родопчанкове”, които продължавали да тънат в робство и немотия. Чрез своите учители в Устово и първенците в Славейно и Петково, Христо Попконстантинов издирва ученолюбиви младежи и им осигурява протекция и пари за Висшето училище в София, за университетите в Цариград, Виена и Цюрих... Въпреки позицията, която заема в държавния апарат, въпреки запознанствата и новия път, по който върви, той не успява да върне душевното равновесие в себе си. Денем и нощем мисли и страда за родния край.

След петгодишно „изгнание”, решава да се върне в Петково. Ей така, като любящ син, да отпие капка от корена. Когато пристига в Устово, местната власт го арестува. Три дена го мота, унижава, тормози от „благодарност” за сърдечните жестове, за подкрепата на бедстващите хора в селата, за просвещението на младите, за десетките статии във вестниците и списанията, чрез които разказва за нещастната участ на Кръстовата планина...

Впечатленията си от това завръщане, Христо Попконстантинов описва в пътните си бележки, озаглавени

„От Витоша до Родопа”,

направили силно впечатление на четящите кръгове в София. На страниците му оживява свободна България със своята неповторима и в същото време непозната история и география, със самобитния си стопански и културен живот, с фолклорното си и етнографско богатство. Страстно и с обич разкрива впечетляващи хора, стари традиции, селища, местности, реки... Книгата възвестява на културния свят, че се е родил нов разказвач с изящно слово и смело перо. Литературната критика сипе похвали връз Попконстантинов. Тя е единодушна, че пътеписите и писмата му са художествена проза от най-високо качество. Определя го като роден писател, родеещ се със Захари Стоянов, а пътеписите му по пластичност и наблюдателност са равни с тези на Вазов.

Христо Попконстантинов се налага като вещ изследовател в областта на фолклора и езикознанието, като страстен публицист; автор на учебник по българска стенография, като прогресивен народоук и общественик, който носи в сърцето си пламъка на родолюбието и идеализма на възрожденците. Той ръководи стенографското бюро при Народното събрание от 1890 до 1899 г., кореспондент е на редица периодични издания. Със своята човечност и състрадание Христо минава за „родопски консул в София”. Към него родопчани са отправяли най-различни молби, а той гледал да помогне на всеки. Широк е кръгът на известните личности, с които той контактува: Петко Киряков – Петко войвода, Иван Вазов, Константин Иречек, проф. Марин Дринов, Захари Стоянов, Иван Шишманов, Цане Гинчев, Петко Каравелов, известният френски българист Луи Леже, авторът на „Веда Словена” Стефан Веркович, Стою Шишков и други строители на Нова България.

Силно ме впечатли дружбата му с легендарния поборник капитан Петко Киряков. Моят земляк е

първият биограф на войводата.

И ако днес знаем достатъчно много за този мъченик на българската свободата, заслугата е най-вече на Христо Попконстантинов. За да разберете силата на доверието между двамата, ще приведа един факт – когато Стоян Заимов се среща с Петко войвода и изявява желание да биографира живота му, комитата отсича: „Дал съм вече дума на Христя Попконстантинов”. Книгата излиза през 1895 г.

За разлика от мнозина днешни историци и социолози, управници и политици, Христо Попконстантинов открива истината за единния родов корен на родопчани още през 1876-а, разбира фундаменталната й същност за изясняване на националния въпрос и я прокламира открито, без страх. „Всички села – пише той – са населени с българи от мохамеданско и християнско вероизповедание. В наше Петково има много мохамедани, които казват, че бащите на повечето техни дядовци са били християни. Чудно може да се види някому, ако кажа, че в наше село се намират между християни и мохамедани близки роднини, даже първи и втори братовчеди. Старите круши и ябълки, череши и други овошки се берат от едните и другите, и това е голям факт, че турчеенето по нас (в поречието на р. Малка Арда – б.а.) е ставало и около 1800-1820 година”.

Да се демонстрира такава позиция в онова смутно време, когато империята е вдигнала меча си, за да обезглави българското неподчинение, когато Перущица и Батак са посечени на дръвника, е била необходима политическа зрелост, научна и историческа проницателност, доблест, сила, мъжество.

Личността на Христо Попконстантинов продължаваше да ме изненадва, изпълваше ме със самочувствие, караше ме да се гордея, че съм роден в неговата земя. Връх на моето изумление беше

приятелството му с патриарха на българската литература Иван Вазов.

След проф. Иван Шишманов, Попконстантинов е най-близкия съратник на народния поет. Нему Вазов възлага редакторската работа в последната фаза при отпечатването на романа „Под игото”.

От многобройните писма и срещи между двамата, става ясно колко дълбоко народният поет е вярвал и се е осланял на своя другар. „Господин Константинов, – пише му Вазов, – днес пратих в Държавната печатница третата кола от романа ми, на която направих коректура (трета). След поправянето й, моля, проверете я и тогава да се печати. При това, моля да направите в същата кола следоющите изменения: (и разпорежда какви промени да направи неговия приятел б.а.)”. От Христо Иван Вазов е търсил информация по време на диренията си в Чепино, Бабек и други краища на Родопите.

След като прочел книгата „Страшната пролет в Ахъчелеби през 1876-а”, Захари Стоянов му пише: „В днешно време, в лицето на всеки книжовен труженик, аз уважавам човек много повече, отколкото различни герои на всички постове и депутати. Човек, който се решава да напише, макар и нищожно книжле, е знак, че за минута той се възвишава над чиновническото блато и хищното ламтене за богатство и пари. Прочее дерзайте!”

Христо Попконстантинов разгръща богата книжовна, преподавателска и народополезна дейност в Родопите и столицата на България. Сътрудничи на много вестници и списания, устройва библиотеки, името му не слиза от страниците на Сборник-а за народни умотворения... Но преди всичко той си остава писател. От неговото перо са се родили: пътеписът „От Витоша до Родопа”, „Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 г.”, „Петко войвода – бранител на родопските българи”, „Непокорните села в Родопските планини”, „Маронската битка в 1878 г.”, „Чепино“. „Едно българско краище в северозападните разклонения на Родопските планини”, „Краището Бабек в Родопите”, „Материали за изучаване на родопското наречие”, „Песни из личния живот. От Чепино” и множество етнографски и фолклорни изследвания. Името му се вписва достойно сред имената на столичния елит, а в Родопознанието Хр. Попконстантинов е първият от яркото тризвездие, което образува със Стою Шишков и Васил Дечев.

***

На 14 юли 1899 г. угасва сърцето на един от най-интелигентните синове на Родопите. Сърце отдадено на словото и свободата. На Родопите, на България. Освен богато книжовно и общественополезно наследство Христо Попконстантинов оставя жена-вдовица и шест деца сираци на възраст между една и петнайсет години. Само Константин, най-големия му син, помнел ясно образа на баща си. Прекомерната му заетост лишавала децата от бащина ласка. По време на Балканската война – 1912 година, у Константин се пробужда непокорната родова кръв и той заминава на фронта. При Селиолу (Турция) куршум пронизва последния жив спомен за големия родопчанин. Империята си отмъщава за непокорството на Христо Попконстантинов, убивайки първородния му син.

Такава е зловещата традиция в нашата, а вероятно и в световната история – да не остава нищо добро ненаказано. Но добротворството и талантът на моя земляк от с. Петково, нищо не може да помрачи. Неговите книги са живи. Аз ги открих като юноша и ги прегърнах завинаги. Те станаха част от моето знание, от самочувствието ми, от моята гордост.

1990-2018 г